ТОП 10 ТРЕНЬОРИ С НАЙ-ДЪЛЪГ СТАЖ В ЕДИН И СЪЩ ОТБОР

ТОП 10 ТРЕНЬОРИ С НАЙ-ДЪЛЪГ СТАЖ В ЕДИН И СЪЩ ОТБОР

Лоялността е дума, която все повече и повече избледнява в съвременния футбол. Също както и доверието. Играчи и треньори биват мотивирани и привличани почти само от тлъстите чекове и големите имена. След това огромните суми, които им се плащат, не им дават и ден покой, а постоянно се изискват от тях силни мачове и победи. Разбира се, когато един отбор не върви, винаги треньорът го отнася, като все по-малко и по-малко са тези клубове, които проявяват търпение и преглъщат слаби сезони и незадоволителни резултати. Ако се разровите, едва ли ще намерите треньор, който да е изкарал повече от 2-3 години някъде, преди да бъде уволнен. И като се замисли човек, кой ли топ отбор би вдигал статуя пред стадиона си на сегашния си мениджър? Почти никой. Повечето дори няма да завършат кампанията... И все пак до преди известно време, доверието към треньорите беше доста по-голямо, като те са изкарвали дълги периоди на кормилото на даден отбор. Това са топ 10 мениджъри, които изкарват най-дълъг период в даден клуб/страна.     10) Виторио Поцо Започваме този списък с една от най-големите легенди в историята на световния футбол. Може би мнозина от вас не знаят кой е Виторио Поцо, но това е един от първите големи европейски треньори. Роден в Торино, той първо играе футбол в началото на 20-ти век, но рано-рано се отказва и през 1912 дебютира в треньорската си кариера, едва на 25 години. Той води националния отбор на Италия на първия в историята му международен футболен форум - Олимпиадата в Стокхолм. "Адзурите" обаче отпадат още в началото и той напуска, за да се завърне към редовната си работа - мениджър в Пирели, големият производител на гуми. Поцо работи в националния отбор в още 3 случая, като през 1921 и 1924 се задържа само за по няколко месеца. По онова време А-отбора на Италия е предвождан от така наречения "технически комитет", който представлява смесица от треньори, съдии, футболисти, бивши играчи и журналисти. Целият този щаб е начело на "скуадра адзура", като Поцо напуска и се завръща, а между това е треньор на Торино в периода 1912-1922 и на Милан през 1924-1926. Все пак през 1929 той е назначен за постоянно да води италианците и започва нелошо, спечелвайки Централно-европейската интернационална купа (нещо като предшественик на Европейското първенство) през 1930. Следващите няколко години не са особено успешни за Виторио Поцо, но той успява да завоюва световната купа на първенствата през 1934 и 1938 и да се превърне в първия легендарен футболен треньор. Води Италия чак до 1948, когато се отказва и започва да се занимава с журналистика. На кормилото на "скуадрата" изкарва 19 години, което му отрежда 10-то място в тази класация.     9) Валерий Лобановски Доста по-познато име, може би главно защото той се изявява в доста по-близка епоха. Валерий Лобановски е един от пионерите в европейския футбол. Той е първият, който започва да кара отборите си да налагат преса и по този начин да затварят празните пространства пред съперниците. Именно това е и в основата на силният период на съветския футбол през 70-те и 80-те. Лобановски, роден в Киев, играе за местния Динамо, а след това и за Черноморец Одеса и Шахтьор Донецк. Футболните му качества не са особено впечатляващи, но когато през 1969 е обявен за треньор на Днипро, той има правомощията да моделира отбора си както желае. Тъкмо със скромния тим от Днипропетровск той постига първия си голям успех - успява да го класира в елитната дивизия на съветския футбол - чест, която се пада на малко украински клубове. През 1973 е назначен начело на Динамо Киев, с който пък печели куп трофеи, включително и КНК през 1975 и 1986, както и Суперкупата на Европа за 1975 след победа в два мача срещу колосалния тим на Байерн Мюнхен със Сеп Майер, Франц Бекенбауер, Карл-Хайнц Румениге и Герд Мюлер. През това време на няколко пъти е начело и на националния отбор на Съветския съюз, с когото достига финала на Европейското първенство през 1988, загубен от Холандия. През 1990 напуска Динамо и се мести да работи в ОАЕ и Кувейт, но през 1997 се завръща и печели 5 поредни титли в украинския шампионат. През това време в Динамо играят хора като Шевченко и Ребров, а отборът достига полуфинал в ШЛ през 1998/99. През 2002, докато все още води клуба, получава инфаркт и умира на 63-годишна възраст. Динамо кръщават стадиона си на него, а общо в кариерата си е бил начело на отбора цели 20 години.     8) Хуан Сантистебан По всяка вероятност това име не ви говори нищо, но това е един от главните виновници за колосалния успех на испанския национален отбор през последното десетилетие. Хуан Сантистебан в продължение на 20 години е начело на юношеските формации на "Ла фурия", като печели множество състезания с поверените му отбори. Той е юноша на Реал Мадрид, за които играе в няколко периода между 1956 и 1964, но е главно резерва. Все пак това не му пречи да е четирикратен носител на КЕШ и още толкова пъти шампион на Испания, а между 1957 и 1959 дори и испански национал. След края на кариерата му на няколко пъти води Б-отбора на Реал, както и е асистент първо на Вуядин Бошков, а после и на Алфредо Ди Стефано. Истинското си призвание обаче открива когато през 1988 е назначен начело на националния отбор на Испания под 16 години. Там Сантистебан печели Европейското първенство за юноши в тази възраст 4 пъти, а в още два случая губи финала. Същевременно той поема и юношите под 17, с които също става двукратен европейски шампион, тези под 19 (Европейски шампион за 2007) и тези под 23 (Средиземноморските игри за 2005). През 2008 все пак се отказва, тъй като е вече на 72 и напрежението му идва в повечко. Признат е за един от най-важните хора в историята на испанския футбол, тъй като неговите отбори постоянно захранват мъжкия тим на "Ла фурия" с кадри.     7) Арсен Венгер Наскоро французинът попадна в една друга наша класация - тази за най-много мачове в историята на английския футбол. И докато там той беше от лидерите, тук е едва седми със своите 22 години начело на Арсенал. След сравнително разочароващата си кариера на активен играч, с изключение на завоюваната титла на Франция със скромния тим на Страсбург през 1978/79, мосю Венгер прави дебют като треньор на Нанси. Там той си спечелва славата на човек, който изключително много държи на доброто физическо състояние на играчите си. Първата му работа е да намери диетолог, който да следи за храненето на футболистите. След това той се мести в Монако, където пък печели първия си трофей като треньор - френската Лига 1 за 1987/88 и Купата на страната за 1990/91. Следва японска авантюра в Нагоя Грампус, където печели Купата на Императора за 1995. Изненадващата оферта на Арсенал го връща (почти) в Европа и той допринася за това във витрината на "артилеристите" да влязат 17 трофея за 22 години. Венгер печели титлата във Висшата лига в три случая, като в един от тях отборът му не губи нито един мач за сезона, добавя още 7 купи на Футболната асоциация и 7 отличия от финала за Суперкупата на Англия, по-известен като Къмюнити Шийлд. На европейската сцена достига до финала на Шампионската лига през сезон 2005/06, но губи от дрийм тийм-а на Барселона, след като Арсенал дори повежда в резултата, но ранен червен картон за титулярния им вратар обърква целия мач. През 2018 той напуска клуба след 22 години вярна служба, но все още не е обявил края на кариерата си, така че може съвсем скоро да го видим начело на някой друг отбор.     6) Франки Дури Още едно непознато име. Франки Дури се подвизава в белгийския шампионат, където ръководи отбора на Зулте-Варгем вече 25 години. Футболната му кариера преминава в изцяло аматьорския Хъсъл Спорт през 70-те и 80-те, но той се отказва от играта едва 24-годишен. Почти веднага започва да оглавява отбори от ниските дивизии в Белгия, като първият му клуб е Харелбеке Жуниорс. Между 1981 и 1990 Дури работи в клубове, които едва ли говорят много на масовия футболен запалянко, но все пак ще ги изброим - Беверен Лейе, Ронсе и Турнасиен. През 1990 преминава в друг много скромен тим - този на Зулте, където изкарва 3 години и през 1993 се мести в Гент. Само че не известният Гент, а неговият градски съперник, който има едно единствено отличие в цялата си история - титла от втора дивизия през 1931. След само 1 сезон Дури се завръща в Зулте, където остава чак до 2010. Разбира се, през 2001 клубът се обединява с отбора на Варгем и така се формира Зулте Варгем, а през 2006 тимът печели първия сериозен трофей в историята си - Купата на Белгия. Това му дава право на участие в турнира за Купата на УЕФА, където белгийците стигат чак до 32-финала, преминавайки през Локомотив Москва в предварителните кръгове и през група с Аустрия Виена, Спарта Прага, Еспаньол и Аякс. В директните елиминации обаче отпадат от Нюкасъл. През 2010 Дури напуска и за кратко работи в Гент (истинския Гент) и в младежния национален отбор на Белгия, но през 2012 прави ново завръщане, като и до момента работи начело на Зулте Варгем. През 2012/13 отборът завършва на второ място в първенството и получава право да играе в квалификациите за Шампионската лига, където отпада от ПСВ, а в последствие играе в Лига Европа. Постепенно Зулте Варгем се превръща в постоянно участие в европейските клубни турнири и това все благодарение на добрата работа на Дури, който тази година отпразнува своята 25-та годишнина в отбора.     5) Алекс Фъргюсън / Игнасио Куереда Тук имаме равенство. И двамата мениджъри работят в един и същ клуб в продължение на 27 години. И докато историята на сър Алекс Фъргюсън е добре известна, тази на Игнасио Куереда не е чак толкова позната. Все пак ще обобщим с две-три думи кариерата на шотландеца, който е бивш нападател в шотландската висша лига, играл дори в отбора на Глазгоу Рейнджърс в даден период. След като окачва бутонките, Фъргюсън работи последователно в Ийст Стърлингшър, Сейнт Мирън, Абърдийн (където постига невероятни успехи - титли на Шотландия, КНК и Суперкупата на Европа), а накрая и в Манчестър Юнайтед, където в периода 1986-2013 печели всичко възможно - 13 пъти Висшата лига, 5 пъти ФА къп, 2 пъти Шампионската лига и още много купи като тази на Лигата, Къмюнити Шийлд, КНК, Суперкупата на Европа, Световното клубно първенство... Игнасио Куереда от своя страна никога не е треньор на професионален футболен отбор. Той играе в академията на Реал Мадрид през 60-те и 70-те, но така и не става професионалист. Вместо това си вади сертификат за треньор и започва работа като асистент в различни нискоразрядни тимове преди да намери своето призвание. То е женският национален отбор на Испания. Назначен през 1988, той класира женската "Ла фурия" на няколко международни турнира, сред които европейското първенство за жени през 1997 и 2013, както и на световното през 2015. За съжаление краят на кариерата на Куереда не е много блестящ. След провал на гореспоменатото световно първенство, целият отбор призовава публично за неговото уволнение и той е принуден да подаде оставка след 27 години начело.     4) Рони МакФол Футболен анонимник, идващ от Северна Ирландия, което е донякъде нормално, тъй като отборите от британската страна не са от най-известните и силните в света. Роналд "Рони" МакФол е роден в Портадаун и там дебютира като футболист. След това играе още в Дънди Юнайтед, Ардс, пак Портадаун и накрая Гленторан. Печели няколко трофея, сред които ирландската лига през 1976/77, както и Златната Купа (бившата Купа на Северна Ирландия) в три случая. През 1979 дебютира като треньор на същият този Гленторан, където до 1984 печели титлата в първенството, Златната купа, Ирландската купа и в три случая Юлстър Къп (някакво състезание, организирано ежегодно от северноирландската футболна асоциация). През декември 1984 МакФол е уволнен заради слаби резултати. Точно две години по-късно е назначен начело на родния си Портадаун, където работи в продължение на 30 години! До неговото пристигане скромният клуб не е спечелил нито едно отличие в кариерата си. МакФол обаче променя това, като завоюва титлата на Северна Ирландия 4 пъти, Купата на страната 3 пъти, Купата на лигата 2 пъти, Суперкупата на Северна Ирландия веднъж. Общо печели 23 трофея, което го прави най-титулувания мениджър в историята на Портадаун. През 2016 напуска поста си след шокиращо отпадане в ранните кръгове на северноирландската купа. За последно води Гленторан между февруари 2018 и 3 януари 2019, но под негово ръководство клубът записва най-дългата си серия без победа в цялата си история и той напуска.     3) Мики Еванс / Бил Стрът Отново имаме разделяне на позицията, като този път и двамата лауреати са силно безизвестни. Мики Евънс е уелсец по произход и юноша на Уувърхямптън през 60-те. Там обаче не му потръгва и той преминава да играе в Рексъм, като остава там до края на кариерата си през 1979, когато в мач срещу Фулъм претърпява сериозна контузия в гърба. През 1983 започва ново предизвикателство, като поема уелския Кайрсус. Там той изкарва 24 години преди да напусне през 2007 и да поработи като скаут за Рексъм и същевременно да е зает в частния сектор като работник на нефтена платформа. По време на периода му в Кайрсус печели три пъти купата на Уелс, а през 2002 дори получава правото да играе европейски футбол във вече несъществуващия турнир Интертото, но отпада още в първия кръг от... Марек Дупница. През 2009 се завръща към треньорската професия отново в Кайрсус, където и до ден днешен е начело, вече общо 34 години. Бил Стрът от своя страна е един от най-легендарните шотландски мениджъри на всички времена. Той води гранда Глазгоу Рейнджърс в периода 1920-1954, въпреки че никога не е бил футболист, а лекоатлет и в частност спринтьор. Начело на "сините" Стрът печели главозамайващите 30 трофея, сред които 18 пъти титлата в Шотландия, 10 пъти националната купа и още 2 пъти Купата на лигата. Под негово ръководство клубът печели и първия си требъл на домашната сцена през 1949. Когато умира през 1956 е погребан в гробището Крейгтън, което се намира точно до Айброкс, стадионът на Рейнджърс.     2) Уили Мали Поредният шотландец в тази класация. Оказва се, че шотландците, освен много сърцати, са и много верни на своите клубове. Уили Мали е футболист в ранните години от живота си, като рита за Селтик и Манчестър Сити още в края на 19-ти век. Има и два мача за националния отбор на Шотландия. През 1897 Мали, който е едва на 29, е назначен за първия мениджър в историята на Селтик. Печели титлата още в дебютния си сезон. През годините си печели репутацията на изключителен "ръб". Той е известен с това, че не ръководи тренировките на отбора си, а ги гледа от ложите. Освен това не говори с играчите на почивката между двете полувремена, дори не обявява стартовите 11 преди мача. Играчите научават кой ще играе в предстоящата среща от местния вестник, където са публикувани имената им. Въпреки това той отказва да привлича футболисти от други клубове, каквато е политиката на "детелините" по онова време и залага само и единствено на младежи от школата на тима. Под негово ръководство Селтик записва серия от 62 мача без поражение между 13 ноември 1915 и 21 април 1917, която бе подобрена от Брендан Роджърс почти 100 години по-късно. Мали е начело на клуба в продължение на 43 години, като печели 16 пъти титлата в Шотландия, 14 пъти купата, 14 пъти купата на Глазгоу и Мемориалната купа на Империята, която се провежда само веднъж през 1938 и е най-успешният наставник в историята на "детелините".     1) Ги Ру Очаквано победител и дуайен при лоялните мениджъри е този френски треньор. Ги Ру реално е човекът, който поставя Оксер на футболната карта. Той е играч на тима в периода 1952-1961, а след края на кариерата си (на 23 години) той е назначен за треньор. По това време Оксер се подвизава в трета лига и никога не е играл елитен футбол от основаването си през далечната 1905 от местния отец Абе Дешан. Ру първоначално е играещ треньор, но налага сериозна дисциплина и високи стандарти, въпреки че за това му плащат едва 7200 франка на година. Освен това той носи дърва преди всяка тренировка, за да може да запали огън в съблекалнята и да е топло за играчите. Постепенно нивото в Оксер започва да се повишава и през 1974 тимът печели промоция в Лига 2, превръщайки се в професионален клуб. През 1978/79 Ги Ру класира отбора на финала на Купата на Франция, но губи от Нант. В следващия сезон тимът печели промоция в Лига 1 за пръв път. Оксер чака чак до 1994 за да спечели първия голям трофей в историята си. Тимът завоюва купата на Франция с победа с 3:0 над Монпелие. През 1995/96 пък е най-силният сезон за Ги Ру и Оксер, тъй като отборът печели дубъл - става шампион на Франция за пръв път и печели купата на страната. През годините в клуба се подвизават играчи като Ерик Кантона, Лоран Блан, Базил Боли, Ален Гома, Джибрил Сисе, Оливие Капо и Филип Мексес. Царуването на Ги Ру приключва през 2005, когато той обявява своето оттегляне от професията. Спечелил е 1 титла, 4 купи на Франция и веднъж турнира Интертото. Престоят му на Стад Абе Дешан продължава цели 44 години. През 2007 Ру, вече почти 70-годишен, излиза от пенсия и поема състава на Ланс, но след само 4 мача напуска. След края на неговата ера, Оксер изпада в Лига 2 и вече в продължение на 7 сезона не успява да се завърне в елита.


Гласували: 0, рейтинг: 0

Добави коментар

Препоръчано за вас

Най-високият мач в света
Мачът, в който отбор умишлено си вкара автогол, за да подобри головата си разлика
10 топ футболисти, които банкрутират
Контра: Когато последната минута се оказва златна за нас
Футболисти, играли за 2 национални отбора
Най-грубият мач в света
Скандалният Джоуи Бартън и единственото му дерби от "Старата фирма"
Снежното Класико - Най-студеният мач в света
Мачовете, които големите звезди пропускат поради травми
Най-добрите играчи на Тотнъм в ерата на Висшата лига
От сирак до един от най-могъщите олигарси: Как Роман Абрамович натрупа огромното си богатството
Последната минута - големият враг на българския футбол
Фортуна вместо футбол: Мачове, решени от чоп или монета
Дреболия бави трансфера на Суарес в Юве
Играчите, вкарвали за най-много клубове във Висшата лига
Картел Къп 2020: първото и последно издание на смъртоносния затворнически турнир
Забравените легенди на женския футбол - Ан О'Брайън
Баскът, който шокира модерния футбол
Футболисти, вкарвали и в двата европейски клубни финала
Паралелни таланти: Боян Къркич - геният, който трябваше да задмине Лионел Меси