Когато през ноември Неапол изпрати кончината на своя футболен покровител Марадона, целият град бе задушаван от мъка и сподавен в потоп от сълзи. В дни дълги като столетия, когато дори патронът на града Свети Дженаро беше свел състрадателно глава, стадион “Сан Паоло” се преобрази в лобното място на Ел Диос - спеше се по паважите, свещите се продаваха повече от хляба и маслото, оградите се обличаха в шалове с лика на футболния Микеланджело, а светлината отвъд загражденията бе само една - в памет на художника, чиито крака рисуваха така възхитително върху зеленото платно, нейде там в южния италиански залив. Капитанът Инсиние на свой ред побърза да увековечи лика му с татуировка на левия си крак. А ето, че 4 месеца по-късно Наполи продължават да доиграват сезона в специално изработените аржентински туники, с които самия Марадона покоряваше сърцата на всеки Мондиал.
Затова и не беше особена изненада, когато часове след кончината на легендарната десетка кметът на Неапол Луиджи де Магистрис обяви официално смяна в името на стадиона на неаполитанци от “Сан Паоло” на “Диего Армандо Марадона.” Малцина възразиха. Поначало инициативата дори бе подета от феновете. Тяхната петиция беше стигнала до ушите на Магистрис за минути. А решението му бе в унисон с емоционалния вопъл на онзи футболен край, където най-популярното мъжко име и днес продължава да е Диего.
И ако е трудно да се оспори прозорливостта и уместната преценка в подмяната на названието на стадиона в Неапол, то реалността няма как да бъде по-контрастна със случващото се в Рио де Жанейро в последните седмици. Тъкмо там, в сърцето на футболната самба, наскоро бе гласуван разтърсващ вот. С него най-именития стадион на континента, а защо не и света - монументалният “Маракана” e напът да зачеркне изцяло името си, за да удостои, подобно на Марадона, иконата на играта сред кариоките Пеле, с втори стадион, носещ неговите имена. Близо 60 години на 2 Световни първенства, 4 финала на Копа Либертадорес и 2 на Копа Судамерикана, футболни епопеи на съвременните домакини Фламенго и Флуминензе, рок концерти и дори масови католически литургии ще останат капсулирани във времето покрай изсивяващото име на един футболен гигант. За сметка на новото название - стадион “Едсон Арантес до Нашименто - Рей ‘Краля’ Пеле.”
Но въпреки печалните за милиони бразилци новини, вторият по големина стадион в Южна Америка с капацитет от малко над 78,000 места все още пази последен пламък надежда. Между гласуваното решение на местните дипломати и официалната подмяна на името вече стои само един вот - този на губернатора на щата Рио де Жанейро. За мнозина журналисти обаче това е вече само въпрос на формалност.
Но защо властите в Бразилия прибегнаха до това решение? И как въпреки статута на 80-годишния Пеле на национален символ равносилен със статуята на Христос Спасителя във висините над града, бразилският народ прие новините “на нож”, наскърбен и обиден от тази наглед пренебрежителната приумица за обезсмъртяването на най-великия им играч?
“Неподобаващо, идиотско и бездарно.” Тези слова на журналиста Талеш Машадо оглавиха тиражите на най-популярния вестник в Рио ‘О Globo’ на сутринта след гласуваните промени. Изумлението, подправено с всеобщ гняв, пък очаквано бе насочено най-вече към хората зад този проект, сред които е и бившият бразилски нападател Бебето, понастоящем политик за социалистическата партия Podemos (“Ние можем”) редом с Ромарио. Провалът за спечелване на симпатизанти с тази идея е много повече от звучен - той е вече и международен.
Колкото до самите критики, то техните основания са базирани на три основания.
Първото от тях е моментът. Върлуващата с пълна сила пандемия в Бразилия продължава да разтърсва всяко ъгълче в страната. Със своите над 12.5 милиона заразени и над 300 хиляди смъртни случи до днес родината на общо 5 генерации печелили Световното първенство продължава да държи злощастното второ място в света по всеки един от тези два показателя. Настроенията в Рио де Жанейро също са далеч от тържествени - градът е сред най-големите огнища на вируса в Южна Америка вече над 12 месеца. А криворазбраните приоритети на местното правителство и опитите им да откъснат вниманието от неподобаващите мерки за сигурност могат единствено да бъдат окачествени като безплодни и дори пагубни.
Актуален е и въпросът доколко е нужно да се отдава чак такава неимоверна почит към Пеле. Като за начало трикратният световен шампион отдавна бе удостоен с честта бразилски стадион да наследи неговите имена. Става въпрос за намиращия се в североизточния крайатлантически град Масейо стадион “Ещадио Рей Пеле.” Макар и скромно по размери и с капацитет от 19,000 седалки, съоръжението увековечи бележития бразилец с подмяна на името преди близо половин век и продължава да е дом на два от прилично представящите се отбори във втория ешелон на Бразилия - Клуб де Регатас Бразил и Клуб Спортиво Алогoано. За спортна, а в последните години и хуманитарна фигура от световната величина на Пеле всеобщото недоумение от въпросното решение ще продължи да хвърля дебела сянка върху неубедителната идея да бъде почетено неговото наследство.
И все пак незаличима ще остане дирята оставена от Пеле на “Маракана”. В годините, в които стадионът край плажа Копакабана жужеше с екзалтираното оживление на над 100,000 зрители, Бразилия бе наградена с най-необикновенните отигравания, най-финото боравене с топка и най-невъобразимата палитра от умения за времето си благодарение на краката на момчето от провинциалното градче Трес Корасойнс. Времена, в които “Маракана” преживя и придоми някой от най-категоричните демонстрации за неизмеримия талант на Пеле. Стените на стадиона още нашепват за 22-годишния виртуоз, който през 1962 година в първата среща-финал за Интерконтиненталната купа срещу Бенфика на Еузебио разкъса лисабонци с 2 ювелирни гола, преди да напомни отново за даровитата си игра с нови 3 попадения в Лисабон, един измежду които преминава през дрибъл между шестима играчи и мушване на топката между краката на самата “Черна пантера” Еузебио. Именно на “Маракана” Пеле отбелязва според противоречивата си статистика и своя хиляден официален гол във вратата на Вашку да Гама. А и до днес на една от стените на стадиона стои плака, запазила навеки може би най-поразителното от всички негови попадения, отбелязано именно там срещу Флуминензе през 1961 година. “На този терен Пеле отбеляза най-красивият гол в историята на ‘Маракана’,” се чете на металният надпис.
Но дори и тези постижения идват в разрез с действителността. Поначало Пеле изиграва всеки един от мачовете в своята родина в цветовете на Сантош - крайбрежен град на 330 километра южно от Рио де Жанейро. Клубната принадлежност със сигурност играе някаква роля, дори когато иде реч за Краля на играта и следата оставена от него във футболния епицентър на страната, който е ‘Маракана’. “Неговата връзка със стадиона е много по-слаба от тези, изградени през годините от Гаринча, Зико, Роберто Динамит или Ривелиньо,” пише Луиш Аугусто Симон за уебсайта UOL. По ирония на съдбата единствен Гаринча от всички тях получава своето скромно признание - носител е на името на велоалеята “Espaço Mané Garrincha” дълга близо 2 километра около самият стадион. “Ако Пеле следва да даде името си на някой терен, то от всички най-логичен би бил този в Сантош, където поразяваше със своята магия десетилетия наред.”
Вероятно най-силният аргумент в подкрепа на старото название на стадиона обаче идват от действителното му име. Познат навред като “Маракана”, прословутото съоръжение взима наименованието си от квартала на средната класа ‘Маракана,’ в който е и разположен. Но както и съседната зала за спортове на закрито “Хинасио де Мараканазиньо”, тези названия се дължат единствено на асоциациите на феновете. Същинското име на “Маракана” в действителност е “Ещадио Жорналиста Марио Фильо” в памет на един от най-забележителните деятели за построяването на стадиона през 40-те и 50-те години на миналия век.
Рядко ще срещнете стадион със сигнатурата на журналист, но Марио Фильо е едно от големите изключения. Неуморим и изключително проницателен в ролята си на публицист и собственик на несъществуващия вече вестник с розови страници “Jornal dos Sports”, Фильо е може би единственият бразилец, който успява със силата на перото да преобразува футбола от игра на масите по улиците на Рио до многоуважаван спорт с национална идентичност.
Демократ по сърце, Фильо уповава вярата си на три неща - футбола, самбата и плажовете. Основният му принос към “Маракана” обаче идва в навечерието на Световното първенство през 1950 година, когато Бразилия започва да крои планове за изграждането на достоен за мащабите и настроенията в Рио национален стадион. Първоначалното предложение за местоположението идва от един от общинските съветници Карлос Ласерда. Неговата идея е стадионът да бъде построен в южните покрайнини на града в предградието Жакарепагуа край плажовете на Бара да Тихука.
Нямало как обаче Фильо да позволи това. Неговата мечта била новият футболен колос да е същинско светилище способно да побере 100,000, та дори 200,000 души, което да обгърне и разпали кънтежа на цялата тази публика. Копнежът му бил да види всичко това точно в центъра на града, където се пресичат множество железопътни линии, пътни възли и фабрики, пословични с работническата си класа.
И докато Ласерда бил със статута на избран от града неприкосновения ръководител на проекта, то Фильо разчитал единствено на силата на словата. В серия от материали под надслова ‘Битката за стадиона’ той не спестил на Ласерда критиките си, приобщавайки постепенно жителите на Рио към общата кауза. Не след дълго Ласерда поддал, а днес би било немислимо за бразилци да видят “Маракана” където и да е било другаде освен под сянката на планината Корковадо. Така макар първоначалното наименование на стадиона да било “Ещадио Мунисипал,” още след кончината на Фильо през 1966 година от сърдечен удар националното игрище е удостоено с неговите имена в чест на приноса му. А този откъс не е просто песъчинка от историята на стадиона - и до ден днешен тя остава част от тази на Рио.
“‘Маракана’ бе олицетворението на мечтите в една братска страна, които днес сякаш рухнаха под тежестта на омразата,” пише бразилския историк Луиш Антонио Симаш в тиражите на ‘Folha de Sao Paulo.’ ”Тя беше мечта за масите, изграден от камък, цимент, трева, страст и голове. А Марио Фильо беше най-големият мечтател зад таз мечта.”
Никак не е учудващо, че внукът на Фильо - Марио Нето, който по призвание също е журналист, продължава да е огорчен от плановете за преименуването на стадиона.
“Идеята е плачевна и жест на варварство,” отсече той в дните след решението. “Единственото, което тази хайка политици искат да постигнат с това, е да привлекат повече туристи. Нямат си никакво понятие кой е бил дядо ми, но това не им пречи да зачеркнат името ми със замаха на някаква си химикалка. Ако го нямаше Марио Фильо Пеле изобщо нямаше да настоява толкова много да играе най-добрите си мачове на стадиона, който някога беше най-големият в света. Вземете направо да попитате Бебето дали иска своя Марио Фильо с кетчуп и горчица, защото най-вероятно го мисли за някакъв вид бургер.”
А ако решението на губернатора Клаудио Кастро бъде взето в полза на Пеле, единственото което ще остане с името на журналиста ще бъде съседният спортен комплекс. Финалното становище на свой ред пък ще бъде обявено в следващите няколко дни.
“Пеле беше най-добрият футболист на всички времена, а ‘Маракана’ си остава най-великият стадион в света. Няма по-честно и правилно решение от това,” разясни след своя вот един от героите на Световното първенство през 1994 година Бебето.
