В последните 20 и няколко години се забелязва постепенно регресиране на нивото на южноамериканския футбол. Най-добрите играчи още от най-млада възраст заминават в Европа при големите пари, оставяйки зад себе си семействата си, които живеят в бедност и заради които поемат по този път. На континента остават само играчите, най-отдадени на своите отбори. Но едно нещо няма да се промени в Южна Америка – фанатизмът на феновете и страстта към играта. Всички тук приемат всеки мач като библейско събитие. Всеки гол е приеман от милиони или със сълзи или с радостни възгласи, раздиращи гърлото. Но градът с най-големия футболен карнавал, пред който всички други бледнеят, е Буенос Айрес със своето "Суперкласико".
"Суперкласико" всяка година противопоставя един срещу друг двата най-големи отбора в Аржентина. Ривър Плейт и Бока Хуниорс излизат винаги готови за битка в мач, който прави така, че „Старата фирма“ (дербито между Селтик и Рейнджърс) и „Ел Класико“ да изглеждат като мачлета между първокласници в двора на училището. В деня на дербито цял Буенос Айрес е обзет от футболна треска. Фенове и на двата тима се стичат към двата центъра на футболна емоция в града – „Естадио Алберто Армандо“ (Ла Бомбонера) и „Естадио Антонио Веспусио Либерти“ (Ел Монументал). Хиляди се надяват да разтресат стадиона с радостните си викове и да огласят улиците на града до рано сутрин на следващия ден.
В деня на двубоя цяла Аржентина насочва погледи към Буенос Айрес. Това не е обикновен футболен мач. Това дори не е дерби, а е нещо много повече. То е събитие с национални размери и всичко друго остава на заден план – работа, семейство, приятели. Говори се, че след един много напечен мач, фен на един от двата отбора запалил къщата на най-добрия си приятел – фен на другия. Това съперничество, родено от любовта към играта, разделя цялата страна на две. Според проучвания между 80 % и 85 % от аржентинците са фенове на някой от двата столични гранда.
Дербито се корени в началото на миналия век. И двата отбора са създадени в бедния, работнически квартал на Буенос Айрес "Ла Бока" като Ривър са създадени през 1901г, а съперниците им от Бока четири години по-късно. Първият официален мач между двата гранда е изигран на 24 август 1913г и Ривър побеждават с 2:1, но първият сблъсък изобщо между двата отбора се състои още на 2 август 1908г. В ожесточен двубой Бока измъква победа с 2:1. Освен това двата отбора се изправят един срещу друг и през 1912г и тогава мачът завършва без победител – 1:1. Още от първите години на дербито личи колко е специално то. Градът винаги се оживявал по време на двубоите и дори понякога се стигало до сблъсъци.
Заради напрежението между привържениците на двата отбора, през 1925г Ривър Плейт се мести в по-охолния квартал "Нунес" в северната част на града, на по-безопасно разстояние от "Ла Бока" – 7 километра. От тогава съществува и класово разделение между феновете на двата отбора. Ривър Плейт биват наричани „милионерите“ заради предполагаемата подкрепа от високата класа на обществото, а Бока със своята фенска маса, идваща предимно от бедните, работнически квартали, са наричани „генуезците“, поради това, че голяма част от феновете идват от италианското предградие на Буенос Айрес. Въпреки социалните предразсъдъци, фенове и на двата отбора има от всички класи на аржентинското общество и всички отиват на стадиона като равни и подкрепят своя отбор.
Както във всяко футболно съперничество, феновете на двата отбора имат ласкави прякори едни за други. Бока наричат Ривър с прозвището „кокошките/пилетата“ заради това, че играчите на Ривър изпускат Копа Либертадорес през 1966г след като водят с 2:0 над уругвайския Пенярол. Ривър пък също имат подобаващо име за съперниците си. Наричат ги „чанчитос“ или „малките прасенца“ заради това, че феновете на Бока се предимно от по-бедните квартали и заради реката в "Ла Бока", която е близо до "Ла Бомбонера" и е доста замърсена и излъчва неприятна миризма. Феновете на Ривър имат и друго име за Бока – „бостерос“, което може да се преведе като „събирачи на тор“ при липса на по-цивилизован превод.
Двата отбора до този момент са изиграли 248 двубоя като Бока има 88 успеха, Ривър – 82, а останалите 76 мача са завършили без победител. Бока също има и леко предимство в завоюваните отличия, като те са спечелили 68 отличия в сравнение с 65 на Ривър, които имат повече успехи на местната сцена. Бока пък са по-успешни в интернационалните турнири като Копа Либертадорес. През 2011г, когато отборът на Ривър изпада за първи път в историята си, на улиците на Буенос Айрес се разиграват интересни сцени. Феновете на Бока започват да обикалят града с ковчег в цветовете на Ривър в погребална процесия изцяло по аржентинските традиции.
От един сблъсък между класите в аржентинското общество, "Суперкласико" се превръща в сблъсък на омразата. Настроението на терена рефлектира на това извън него: пълен хаос. Както полицията се опитва да укроти феновете на двата съперника, така и съдията раздава червени картони на игрището. По 2 или дори 3 червени картона е нещо нормално за това дерби, а арестите извън стадиона са чести.
Но емоционалният връх на това съперничество може да се сведе до два мача, изиграни в края на миналата година, когато се състоя финалът на Копа Либертадорес. Напрежението между двата съперника беше толкова голямо, че вторият двубой дори беше преместен. Не на друг стадион или в друг град. Нито дори в друга държава, а на друг континент. На 10 000 километра в Мадрид, чест дом на второто най-голямо дерби в света, бе резервната арена на най-голямото такова в света. Испанската столица бе обзета от треска много по-силна от тази преди „Ел Класико“. Аржентинци от цяла Испания и от целия свят, както и неутрални зрители, се впускат към „Сантиаго Бернабеу“, за да наблюдават този спектакъл на живо. Този конкретен двубой предизвика повсеместен интерес към „Суперкласико“ и може би за първи път той получи заслуженото международно внимание. Хора от цял свят следяха всеки миг от този двубой и как след всяко отиграване, след всяко докосване, целият стадион се вълнуваше като след отбелязан гол. Европа най-накрая успя да попие малко от забравената емоция от играта, която големите пари отнеха в последните години.
На 9 декември Ривър победи Бока във „финала, който ще прекрати всички финали", но едва ли някой вярва, че самото съперничество е приключило с този финал, а напротив - ще става все по-ожесточено. И слава Богу, защото няма други мачове, който разпалват сърцата така, както "Суперкласико".
Най-големият плюс обаче за южноамериканския футбол от цялото внимание, обърнато към срещата, бе, че интересът към футбола на този континент се покачи неимоверно. Играчи като Даниеле де Роси, Рафиня, Фелипе Луиш и Дани Алвеш се преместиха в отбори от Южна Америка. Макар и вече ветерани, такива трансфери са доста необичайни. До към края на края на 80те и началото на 90те южноамериканските отбори успяваха да се борят с европейските грандове, но след това финансовата сила на тимовете от Стария континент се оказва прекалено голяма, за да може южноамериканците да се противопоставят. След този период започва доминацията на европейските отбори. Преди това резултатите в Интерконтиненталната купа са сравнително равностойни, а дори може да се каже, че южноамериканците имат предимство.
Със засилващата се финансова мощ, европейците успяват да „крадат“ все повече и повече играчи от Южна Америка. С по-слабото си икономическо развитие и ниските заплати на играчите, за южноамериканците е трудно да се противопоставят на европейските си конкуренти. Играчите предпочитат по-добре развитата инфраструктура на Стария континент, която им помага да се развиват повече, големите заплати, които им помагат за издържане на семействата си, и по-голямата слава, която играещите в Европа получават, което значи повече пари от спонсори и така нататък.
Следователно щом южноамериканците разполагат с по-добри условия да се развиват в Европа, играчите от южния континент ще стават все по-добри. Но противно на логиката, нещата не стоят така. Преди 1990г купите от Световните първенства са 7 на 6 за Южна Америка. В следващите 8 Мондиала южноамерикански отбори се оказват победители само в 2 случая. Може би защото южноамериканците започват да губят своя начин на игра, наричан „Ла Нуестра“ в Аржентина и „О Жого Бонито“ в Бразилия. В Европа, където много повече се набляга на прагматизма в играта, южноамериканските играчи губят усещането си за играта, което придобиват в родината си.
Но колкото и ситуацията да се променя, едно нещо ще остане константа – емоцията, страстта, фанатизма. Всеки мач в Южна Америка е приеман като огромно събитие. Всеки играе като за последно. Всяко едно единоборство е изживявано от милиони като сблъсък от библейски пропорции. Всеки един пас е посрещан с възгласи от хиляди, а всеки гол разтриса цели градове. Тук се случват много повече изненади, отколкото по европейските терени. Огромните разстояния и разликите в надморската височина го позволяват. В Южна Америка има стадиони на над 3000 метра надморска височина. За да се представяш на обичайното ниво в такива условия, ще трябват поне 10 дни за приспособяване, а това е невъзможно при сгъстения график на клубовете. Тези фактори рядко играят голяма роля в Европа.
Не бива обаче да се забравя и подкрепата от феновете. Привържениците успяват да създадат незабравима атмосфера във всеки мач, а както всички знаем това се отразява върху всички 22-ма на терена, дори и на съдиите. Всички тези фактори допринасят за много изненади и изключителни истории от типа "Давид и Голиат".
С все по-големия интерес, показван от Стария континент към най-голямото футболно събитие в Южна Америка, да се надяваме, че футболът на латинския континент ще получи заслуженото внимание. Дано това позволи качествените играчи да останат на континента в местните отбори, които обичат и да ги стимулира да покажат най-доброто от себе си. Ще се завърнем в по-простите времена за футбола, когато отборите залагаха на местни играчи, когато често тактиката оставаше на заден план. Важното беше битката на терена. Тогава още веднъж ще може да се насладим на красивата игра.
