Покръстен в цветовете на Фламенго и захласнат от 9-годишен по пленителния футбол на митичния Маракана, Жулио Сезар Соареш де Еспиндола или просто Жулио Сезар е тъкмо от онези енергични хлапета, в които жарът към любимата игра се разгаря някак неусетно, но и така безвъзвратно. Дълголетната 21-годишна привързаност и емблематична служба, преминала през пристаните на Рио, Милано, Лондон, дори Торонто и обратно в родината на самбата с екипа на Селесао и днес продължават да оставят ярката следа на един от най-даровитите бразилски стражи на своето поколение.
Някак подобаващо, инстинктите му под бялата рамка са определени от Дино Дзоф като “едни от най-добрите в света”. За една от основните фигури на последния велик отбор на Интер Джанлука Палиука дори отсича: “той е най-добрият в света.”
С 64 мача за Бразилия и над 200 за Интер, с които става и петкратен шампион и печели безпрецедентен за цяла Италия европейски требъл, наред с триумфите му в Копа Америка през 2004 и Купата на Конфедерациите през 2009 година, Сезар безапелационно се нарежда до енигматичните си бразилски колеги Дида, Рожерио Сени, Тафарел и Жилмар. Крадец на мечти в не едно и две милански дербита, Сезар все пак не остава чужд и на пагубните грешки. Именно една такава води и до отпадането на Бразилия от Холандия на четвъртфиналите на Световното първенство през 2010 година.
В пространствено интервю за The Player’s Tribune, Сезар върна лентата назад, за да вдигне завесата зад колоритните си взаимоотношения с Жозе Моуриньо, сивия си престой в потъващия кораб на Куинс Парк Рейнджърс, какво е чувството да допуснеш 7 гола у дома срещу Германия и още.
Инатът на Моуриньо и среднощните пиршества на Пиаца дел Дуомо
“През 2009 година спечелихме скудетото с Интер. Спомням си колко дълъг сезон имахме - мачове, тренировки, пътувания, престои в хотели. Семействата ни липсваха постоянно. Най-накрая щяхме да сме шампиони. Затова и крояхме план да празнуваме като луди. Та нали това правят шампионите?
Но, разбира се, нашият треньор беше не кой да е, а Жозе Моуриньо. Е, нека просто кажем, че Специалния имаше съвсем други планове.
Ето какво се случи. Бяхме отседнали в един хотел в Милано в събота вечер, като подготовка за мача ни на следващия ден със Сиена. Знаехме много добре, че ако Милан загубеше в онази вечер от Удинезе щяхме официално да бъдем недосегаеми на върха. Затова и се събрахме да гледаме мача заедно. Когато Милан загубиха направо обезумяхме. INTER, CAMPIONE D’ITALIA!
Време беше да решим къде да отидем. Лесна работа. В самия център на Милано се намира площада Пиаца дел Дуомо. С Интер винаги празнувахме титлите си там заедно с нашите фенове. Но нашият капитан Хавиер Санети и няколко други играчи бързо ни приземиха с новината, че Моуриньо не ни дава разрешението си да отидем там.
Моуриньо искаше от нас да си починем добре преди мача със Сиена. Но в това нямаше никаква логика! Вече бяхме спечелили титлата. Нямахме и други надпревари, в които все още да участваме. Тогава осъзнах намеренията му. Моуриньо искаше да счупим рекорда по най-много победи в Серия А за един сезон. Беше заветна цел за него, която щеше да го изтъкне дори още повече. Аз обаче съвсем се вбесих и отвърнах на Санети: ‘Трябва да отидем на площада. Заслужихме си го.’
В този момент Моуриньо ни подмина и ми подвикна: ‘Жулио Сезар, защо пък не отидеш там сам?,’ а аз му отвърнах ‘Всички искат да отидат. Просто ги е страх да ти го кажат, но мен не ме е страх.’ Той продължи към стаята си, но аз вече нямах никакви намерения да се съгласявам с него, затова и тръгнах след него. Когато стигна до стаята си и легна на леглото си, аз влязох след него и продължих да му мъмря ‘Виж, ако не отидеш на площада, никога няма да спечелиш шампионат отново.’
Внезапно Моуриньо се изправи и започна да ме ругае. Обиждаше ме с всяка възможна псувня, която можете да се сетите. Не съм съвсем сигурен, но сякаш прие думите ми твърде насериозно.
Във всеки случай съвсем скоро два автобуса се появиха пред хотела и ни откараха до Пиаца дел Дуомо. Само след секунди вече танцувахме и пеехме с нашите фенове. В един момент, в който признавам, че бях доста пиян, дори хванах Моуриньо отзад за шията и му извиках ‘Ти наистина ли искаше да останем в хотела? Виж какво става тук. Всичко това е в твоя чест.’ А той просто прихна да се смее. Докато се приберем обратно в хотела вече беше станал 5 часа сутринта. Веднага се прибрахме по стаите и заспахме. А на следващия ден бихме Сиена с 3:0.”
“Ти си вратар за Серия Ц”
“През 2008-2009 година отношенията ми с Моуриньо бяха като на баща и син. А след това станаха определено по-сложни. През пролетта на 2010 година се борехме за скудетото, Купата на Италия и Шампионската лига - така наречения требъл. По това време обаче играех ужасно. Бях загубил всякакво самочувствие. Така един ден по време на загрявката преди тренировка Моуриньо се приближи до мен и с вледеняваш глас ми каза: ‘Виж се. От най-добрия вратар в света си се превърнал във вратар от Серия Ц.’
Хах, ами това беше неговия начин да ме окуражи. Идеята му беше да ме провокира и да ме накара да се подобря. С повечето играчи това работеше. Съставът беше успешен, тъкмо защото Моуриньо се отнасяше с нас прямо и прозрачно. Критикуваше те пред цялата група без значение кой си. Работата беше там, че този лидерски подход не действаше положително на всеки. Поне не е ина мен. Загубих и малкото си останала увереност. На терена играех по-неуверено от всякога.
И все пак друга невероятна част от характера на Моуриньо беше това, че ако някой се чувстваше ощетен или неразбран, можеше лесно да отиде при него и да го обсъди. Затова онази пролет се срещнах с него и поговорихме надълго, за да изчистим напрежението между двама ни.
Няколко месеца по-късно бях избран от УЕФА за най-добрият вратар в Европа, а Интер спечели Шампионската лига за пръв път от 45 години.”
Титуляр за Бразилия и резерва на Роб Грийн в Чемпиъншип
“През 2012 година, след близо 8 години прекарани в Интер, дори не си и помислях, че мога да играя за друг клуб. Особено пък за Куинс Парк Рейнджърс. Проблемът обаче беше там, че Интер искаха да ограничат разходите си. Опитаха ссе да намалят заплатата ми, което не беше честно, затова поисках и да напусна. Всичко това беше особено тъжно.
По това време имах само една оферта на масата - от КПР. Както винаги парите бяха от значение, но освен това вярвах и в проекта им. Висшата лига ме озадачаваше, а Лондон беше невероятен град. Въпреки това нищо от този план не се получи. Клубът правеше сериозна инвестиция, но шампионският манталитет просто отсъстваше и очаквано изпаднахме. В моите очи смятам, че се справих прилично при Марк Хюз. Но след него назначиха Хари Реднап и не след дълго вече бях извън състава.
С Хари имахме различия, но винаги се отнасяхме с уважение един към друг. Той залагаше на друг вратар, Робърт Грийн. Уважих избора му. Но все пак беше доста конфузно, защото често се случваше да ми казва, че съм фантастичен вратар, при което аз му отвръщах ‘Ами пускай ме да играя тогава.’
Но най-лудата част беше в това, че макар да не успявах да изиграя дори един мач за КПР в Чемпиъншип продължавах да съм първи избор за Бразилия. През 2012 година Бразилската Футболна Федерация избра Луиш Фелипе Сколари (познат още като ‘Филипао“) за треньор. След като го назначиха той веднага ми се обади, подкрепи ме и ме избра за титуляр още в първата приятелска среща срещу Англия.
Колкото до КПР, на тях просто не им пукаше. ‘Какво като играе за най-внушителния национален отбор?’ Дори след като завоювахме Купата на Конфедерациите през 2013 година всичко си остана постарому.
Девет месеца преди предстоящото Световно първенство в Бразилия Филипао обяви пред медиите ‘Дори и да не играе за клуба си, Сезар ще е с нас на Мондиала.’ Но дали реално щях да играя на Световното беше съвсем друг въпрос, защото в групата щях да бъда заедно с още двама вратари. Затова трябваше и да използвам всеки един шанс, който ми се отдаде, за да се докажа.
През ноември 2013 година Бразилия щеше да играе приятелска среща с Чили в Торонто. Мачът щеше да е последния за Селесао в следващите почти 4 месеца. Моят проблем обаче беше, че едва два месеца по-рано бях счупил пръста си и бях разместил други два. Лекарят в КПР ме убеждаваше, че няма никакъв шанс да съм готов за мача с Чили. Но някак трябваше да играя. Просто трябваше да съм там с отбора. Филипао ми е обади да ме попита как съм.
‘Разчитай на мен, тренер. Ще съм на линия.’
‘Но как така? Не счупи ли току-що пръста си?’
‘Довери ми се.’
Трябваше да повикам физиотерапевт от Бразилия на име Фред Манаеш, който познавах от 17-годишен. С него започнахме да раздвижваме и упражняваме пръстите ми, както в базата на КПР, така и вкъщи. След няколко седмици вече се чувствах отлично. Тайната беше в това, че продължавах да работя над травмата и извън базата на клуба. В КПР възстановителната програма беше особено консервативна, докато вкъщи полагах кански усилия. В един период дори отивахме в един парк в Лондон със сина ми, който ми биеше удари.
В КПР още се упражнявах със гумена топка, докато вкъщи бях под пълна пара. Когато дойде денят да обявят състава казах на Филипао, че съм на 100% готов. Треньорският щаб на КПР не можеше да повярва какво се случва. Дори докторът, който ме оперира, каза, че никога досега не е виждал толкова бързо възстановяване.
А колкото до мен, аз изиграх онзи мач. И да - победихме Чили с 2:1.”
Историческото 7:1
“Ще излъжа, ако ви кажа, че вече съм го преодолял. Невъзможно е да го изтриеш от съзнанието си, особено ако си вратар. Лесно е да бъдеш подминат в спомените на хората ако си краен защитник или полузащитник. Но за вратар? Забравете. Знаете как вървят приказките.
‘Помниш ли, кой беше вратарят на Световното първенство? Нали се сещаш, онова на което Бразилия загуби със 7:1 от Германия на полуфиналите. Аа, да, беше Жулио Сезар.’
Какво можеш да направиш по въпроса? Единственото, което ти остава, е да се реабилитираш. Преминаваш през продължителна психологическа терапия. Опитваш се на гледаш напред. Е, днес хората говорят за мача една идея по-рядко, но аз вече приех, че този мач никога няма да ме напусне напълно. Никога.
Единственото, за което никога няма да съжалявам, е това, че играх на Мондиала. Бих променил резултата, да, но съм горд, че играх на Световно първенство в родината си. Участвах на три Мондиала. А това си е особена чест.
Освен това никога няма да забравя изпълненията на дузпи на осминафиналите с Чили. Когато спасих две от дузпите цяла Бразилия замръзна. Родината ми се беше вселила в мен при онези две спасявания. Каквото и да казват хората никой не може да ми отнеме емоциите в онзи момент.
Но тогава дойде онова 7:1, което ни разтърси до основи. Бяхме съсипани, абсолютна развалина. Сигурен съм, че всеки един бразилец, който игра в онзи мач, напусна игрището като друг човек. След онази среща казах на семейството си, че ще се откажа от футбола. Бях стигнал такова дъно, че дори бях забравил какво ме беше накарало да заобичам футбола от самото начало.
