Тази статия ще бъде за нашия национален отбор. Отборът, който винаги ще гледаме с трепет, въпреки че напоследък въобще не е за гледане. Безспорно е, че има много неща, които куцат в него. Черната статистика от последните ни 19 мача е повече от плашеща и плачевна: 12 загуби, 6 равенства и само 1 победа. А ако погледнем от към голове, положението е още по-трагично - 33 гола са допуснатите, а ние сме вкарали само 12 и то сигурно и ние не знаем как сме ги вкарали. Отбори като Уелс, Косово, Финландия, Беларус, Кипър и Черна гора ни затрудняват сериозно и взимат почти пълен актив от точки във всеки мач, изигран срещу нашите лъвове. И ако преди време с Берба, Марто Петров и Стилян Петров излизахме за победа срещу тези отбори, сега излизаме за 0-0 и накрая ни вкарват и то не един гол. Но къде е проблемът и защо се стигна до тук?
Толкова ли нямаше някой лидер след последната ни добра тройка футболисти да изведе отбора напред? Ами за съжаление нямаше. Бившият капитан Ивелин Попов, който наскоро се отказа, се водеше лидер, но така и не направи кой знае колко запомнящи се мачове, въпреки че изигра внушителните 90 двубоя и отбеляза 16 гола, Попето така и не се превърна в постоянния лидер, който всички очаквахме. Имахме талантливи играчи като Станислав Манолев след това, твърд титуляр за ПСВ и добра визитка в Русия после, но и той не ни достигна за нещо наистина стойностно. Георги Миланов, Иван Иванов,Михаил Александров, Симеон Славчев бяха наистина играчи с потенциал, но когато играеха за националния отбор сякаш не играеха същия футбол, както в клубовете си. С Владо Стоянов поне случихме на вратар, няма да забравим мача през 2016г. срещу Португалия, в който Стоянов спаси дузпа на Кристияно Роналдо. Но малко след това най-добрият ни вратар след Борислав Михайлов получи тежка контузия и се завърна едва тази година в игра за Лудогорец.
В последните мачове видяхме как се експериментираше в състава, видяхме и как се викаха играчи, които въобще не са за там - Георги Сърмов, Галин Иванов, Николай Михайлов, Исмаил Иса, Александър Цветков, Страхил Попов, Спас Делев - няма разумно обяснение да викнеш тези играчи в отбора и те не показаха почти никакво ниво през цялото време с нациолналната фланелка.
Видя се и добра страна - започнаха да се викат млади момчета - Валентин Антов, Доминик Янков, Филип Кръстев, Мартин Минчев, Георги Йомов, Янис Карабельов. В тях има футбол, има и талант, но ще им трябва време да се обиграят, ще им трябва и някой по-опитен в отбора, от когото да се учат, а такъв, за съжаление, няма. За вбъдеще много се говори, че ще се разчита на тях, но докато се изградят ще ни бъде още много трудно, защото като цяло нямаме класа, за съжаление нямаме дори и посредствени футболисти. И когато не лоши играчи като Кристиян Малинов, Божидар Краев, Тодор Неделев, Антон Недялков облекат националната фланелка, сякаш прихващат от атмосферата в този отбор на страх и несигурност и не показват качествата, които безспорно имат. Единственият по-постоянен футболист в последната ни година може би е Антон Недялков, но и на него не винаги му се получава играта, когато играе с още 10 нестабилни и плахи футболисти.
Вратарският пост отдавна е проблем при нас и това е ясно и видимо. "Добър вратар - половин отбор" е много силен и верен израз. Ние не стига, че нямаме половин отбор добри футболисти, ами за съжаление нямаме и половин вратар даже. Основно Николай Михайлов се опитваше да парира коженото кълбо последните години, което беше пълен абсурд при положение,че след 2012г. този човек така и не си намери отбор, в който да се наложи. Пламен Илиев бе пускан често напоследък, но Пацо Тигъра, както е известен, няма нищо общо с талантливото момче в Левски преди години. Георги Георгиев, Мартин Луков - вратари, които блестят на нивото на Ефбет лига, но не и за националния отбор. Все още чакаме някой като Владо Стоянов и може би ще го намерим в лицето на някой от младите вратари - Даниел Наумов, който е титуляр за младежите и показва огромен потенциал, Християн Василев от Берое, който също показва доста добри рефлекси за възрастта си.
Тежка прокоба тегне над отбора ни и лошото е, че тя продължи с години, а още по-лошото е, че не й се вижда края. Нямаме класа, нямаме добри футболисти и това е ясно, имаме някои момчета с талант за които трябва време, но времето е показало преди, че те не се развиват много на високо ниво - примери за това са: Антонио Вутов, Симеон Славчев, Ивайло Чочев, Михаил Александров и много други.
Трагично е когато погледнем и нашите грандове, които играят с 9 чужденци в титулярния състав, младите момчета често са давани под наем и така не им идва и реда да облекат екипа на обичания Левски, ЦСКА, Локо Пловдив, Берое и други. Ще трябва още много да се работи и да се залага на българи, за да достигнем някакво ниво, а ние само можем да се надяваме и да чакаме, че вбъдеще ни чакат едни по-добри мачове, по-добри футболисти и така нататък. Тъжно е, но това бъдеще изглежда доста далечно.
Прочетете също:
Отбора ни няма лидер от доста време и не си вярва. Футбол без увереност не се играе, мач така не може да се вземе (една късметлийска победа над Чехия не се брои). Аз съм слушал през живота си как всички български футболисти били нахални лекета със самочувствие до небето. Ако беше така, то поне те щяха да излизат с вирнати глави в тия мачове- а то става точно обратното. Толкова са смирени нашите национали, че дори и за мача на десетилетието не надъхваха публика да дойде. Е ние сме си пълни загубеняци, ако ние не си повярваме то кой ще повярва на нас?
Отговори 2 0