Често се случва големите футболни нации да разполагат с изключително силно поколение играчи, та чак треньорът да се чуди кой да вика и кой да остави зад борда. На нас това не ни е особено познато, но на запад наистина понякога се чудят кого да НЕ повикат.
Тук ще ви запознаем с 10 футболиста, които никога не получават шанса да играят за родината си, въпреки доста сериозните качества, с които разполагат. Някои от тях наистина ще ви шокират!
10) Стийд Малбранк
Нисичкият халф реално е роден в Мускрон, Белгия, но има и френско гражданство. Това означава, че страните, които пропускат да използват Малбранк, са цели две. Той първо играе за Лион, а истинска слава придобива по английските терени първо с екипа на Фулъм, а след това и с тези на Тотнъм и Съндърланд. Отделно от това, Малбранк е и един от най-добрите футболисти на култовата игра Championship Manager 2001-2002. Той представлява Франция на юношеско ниво, но след като продължава да бъде игнориран за мъжкия състав, той заявява, че би желал да играе за Белгия. Тогавашният треньор на "червените дяволи" обаче заявява, че Стийд няма право да играе за страната и също отказва да го повика. Все пак през 2004г. той получава покана да играе за Франция в контрола срещу Холандия, но не записва нито една игрова минута в мача. Цели 8 години по-късно Малбранк получава втора повиквателна да играе за "петлите", този път в приятелски мач срещу Италия, но отново гледа срещата от пейката.
9) Дарио Хюбнер
Бащата на стрелеца е германец, но играчът винаги е искал да играе за страната, в която е роден и израстнал - Италия. Хюбнер е ставал голмайстор на трите най-високи нива в италианския футбол - Серия "С", "В" и "А". В елитната група той печели приза "Капоканониере" докато е на 35 години и то с екипа на скромния Пиаченца. Освен там, той вкарва още за Бреша, Козенца, Анкона и Перуджа, заедно с още доста други отбори, а общият брой попадения, които Хюбнер бележи в лигите, е 341 в 652 мача. Доста солидно постижение. Само че за негово нещастие, по това време в националния отбор Италия разполага с нападатели като Алекс Дел Пиеро, Франческо Тоти, Филипо Индзаги и Кристиан Виери. Сериозна конкукренция, с която Хюбнер така и не успява да се пребори.
8) Стийв Брус
Този човек е по-познат като обичайния заподозрян, когато някой английски слабак уволни мениджъра си и иска да го замести с някой опитен специалист, който да стабилизира положението. Далеч преди дните си на наставник обаче, Стийв Брус бе един от най-солидните защитници в лигата. Той бе част от отбора на Манчестър Юнайтед в продължение на цели 9 години и основен играч от тима, спечелил три титли от Висшата лига, ФА къп, Купата на лигата, Чарити Шийлд, КНК и Суперкупата на Европа. Брус бе истински лидер на "червените дяволи" и клубен капитан. Всичките тези успехи обаче му осигуриха едва един мач за Б-отбора на Англия. Не че Стийв не бе достатъчно добър за "трите лъва", но просто по онова време англичаните разполагаха с наистина невероятно поколение централни бранители. Лош късмет, Стиви.
7) Щефан Клос
Да си класен немски вратар има своите плюсове и минуси. Плюсовете са, че всеки един голям отбор в Бундеслигата ще иска да играеш за него. Минусите? Че немците са една от двете нации, които винаги разполагат с огромен брой класни вратари. За другата нация ще стане въпрос по-надолу. Това бе орисията и на Щефан Клос. Вратарят спечели общо 13 трофея в кариерата си, като това стана с екипите на Борусия Дортмунд и Глазгой Рейджърс. С жълто-черните Клос дори триумфира в Шампионската лига през 1997г. За огромно негово съжаление, през 90-те и в началото на новия век немците разполагаха с вратари като Бодо Иглнер, Андреас Кьопке и Оливер Кан, та дори и Йенс Леман. Шансовете за играещия зад граница Клос да се класира в националния отбор бяха наистина нулеви.
6) Доменико Морфео
Вероятно това име не ви говори много, но в началото на новия век Доменико Морфео бе един от най-обещаващите млади играчи в Серия "А". Юноша на Аталанта, той бе трансфериран във Фиорентина за колосалните 15 милиона евро. Това не бе достатъчно да получи шанс да играе в "скуадра адзура". Причината? Морфео се подвизаваше на позицията офанзивен халф, където италианският отбор бликаше от талант. След това той се завърна в Аталанта, където стана част от онзи крайно симпатичен отбор, който за малко да се класира за Шампионската лига през 2001г. Игра още за Милан, Интер и Парма, но мачовете му за младежите и олимпийския отбор на Италия останаха единствени за него със синята фланелка.
5) Мауро Сарате
Преди десетина години аржентинецът бе един от най-високо оценяваните играчи в Серия "А". Той пристигна под наем в Лацио от катарския Ал-Садд, като преди това бе ритал на най-високо ново в родния Велес Сарсфийлд. Годината, която изкара на "Олимпико", наистина бе изключителна, като той отбеляза 16 гола в 41 мача за "орлите" и те го купиха. По същото време Диего Марадона бе назначен за треньор на националния отбор на Аржентина. "Божията ръка" каза, че е впечатлен от прогреса на младото крило и ще го изпробва по пътя към Мондиал 2010. Това обаче така и не стана, защото формата на Сарате спадна след като той пристигна в Рим за постоянно. Въпреки това, той имаше своите добри игри, но фактът, че игра и за Интер и Уест Хям не бе достатъчен да бъде повикан в лагера на Аржентина. Виждайки накъде отиват нещата, той заяви, че би приел поканата да играе и за Чили, тъй като баща му е от там, но за сега това също не се е случило.
4) Карло Кудичини
Ето я и втората нация, която винаги е разполагала с класни вратари. В случая, това е в доста сериозен ущърб на Карло Кудичини. Стражът притежаваше безспорни качества и показател за това бе наградата за играч на годината на Челси за 2002г. Професионалният път на Карло Кудичини тръгна от Милан, след което премина през Комо, Лацио и тим, наречен Кастел ди Сангро. Едва тогава той се докосна до Висшата лига като резерва на Ед де Гой в Челси. Постепенно италианецът си спечели титулярното място и се представяше на висота, печелейки си прякора "Черният паяк", но пък след това седна на пейката за сметка на Петър Чех. Кудичини дори не получи медали от шампионските сезони на "сините" във Висшата лига, защото не бе изиграл необходимия брой мачове. В националния отбор на Италия бе по същия начин. В началото на века Джанлуиджи Буфон и Франческо Толдо бяха окупирали поста и не пускаха аванта на никой. Кудичини получи едва 1 повиквателна за разширения състав на "скуадра адзура", но след това отпадна от него, без да играе.
3) Силвен Дистен
Поредният силно подценяван играч, който така и не намери място в отбора на Франция във времена, в които "петлите" имаха изключителен състав. Дистен е чужденецът с най-много мачове във Висшата лига, що се касае до полевите играчи. Тои записва над 450 участия в английския елит с екипите на Нюкасъл, Манчестър Сити, Портсмут, Евертън и накрая Борнемут. Въпреки това, той никога не бе повикан дори за някоя от контролите на Франция. Дистен е играч на сезона за Ман Сити за 2002/03 и на Евертън за 2011/12, когато е вече на 35 години. Той все пак бе потърсен от селекционера на Гваделупе, тъй като баща му е роден в малката държава, но Силвен отказа да се присъедини, очаквайки, че все някога "петлите" ще му дадат шанс.
2) Паоло Ди Канио
Честно казано, нападателят никога не е бил най-големият голмайстор на света, но пък хъсът и желанието, с които играеше, много му помагаха и му печелеха симпатии. Въпреки че игра за родния си отбор Лацио и грандовете Ювентус и Милан, истинска слава Ди Канио придоби едва когато се премести на Острова. Той първо рита за Шефийлд Уензди, а след това плени сърцата на феновете на Уест Хям. Можем да посочим две причини, поради които той така и не заигра за Италия: първата, разбира се, е изобилието от талантливи футболисти в атака, които италианците имаха, а втората - това, че Паоло винаги е бил...хмм, да кажем луда глава. Всички си спомняме как изблъска съдията Пол Олкок, след като получи червен картон, както и празнуването му на гол за Лацио с нациския поздрав. Или пък официалната снимка от подписването му със Селтик... Това имах предвид...
1) Микел Артета
Истинско чудо е, че баскът така и не заигра за националния отбор на Испания. Артета, който като малък мина и през школата на Барселона, бе една от най-големите звезди на футболния симулатор Championship Manager 2002-2003. В реалността обаче мина известно време преди той да се утвърди като наистина класен играч. За пръв път той игра елитен футбол в ПСЖ, след което бе кален и в твърдия шотландски футбол, носейки екипа на Рейнджърс. Реално престоят му в Ла Лига се свежда до един полусезон с отбора от родния му град Реал Сосиедад. След това Микел запраши за Англия и никога не се върна. Там той се превърна в един от най-добрите халфове в лигата първо с екипа на Евертън, а след това и на Арсенал. По това време обаче в "Ла Фурия" имаха халфове като Шави, Андрес Иниеста, Бускетс, Хуан Мата, Сеск Фабрегас, та дори и Маркош Сена. Баскът получи своето признание едва след като се отказа от футбола заради травма. Той веднага бе включен в щаба на Пеп Гуардиола, а по настоящем води Арсенал. Дори Фабио Капело бе поискал Артета да играе за националния отбор на Англия, но от ФИФА категорично отхвърлиха това.
БОНУС: Лилчо Арсов
За някои може да звучи несериозно, но огромният пловдивчанин съвсем спокойно можеше да получи няколко мача с националната фланелка след отказването на Здравко Здравков. Въпреки грамадната си физика, Арсов притежаваше наистина котешки рефлекс, както и завидна пъргавина. Той бе и любимец на публиката на Ботев Пловдив, тъй като винаги излизаше на терена пределно мотивиран да не допусне гол и се раздаваше до последно. Няма да е незаслужено да кажем, че Лилчо трябваше да получи шанс да играе за България.
