Някои го определят като емблемата на съдийската професия в Англия, други като комичен майтапчия, а трети като духовит характер, чиято втора природа е да разсмива футболния запалянко. Както и да решим да се обърнем към него, Майк Дийн си остава един от най-разпознаваемите и обичани образи сред почитателите на английската Висша лига. С над 500 мача като арбитър по албионските терени, Дийн не разочарова с неподправения си темперамент и с право заслужава да бъде окачествен като основен виновник за чара на елитния английски футбол през годините.
През изминалата седмица ветеранът в съдийската професия даде обширно интервю в радиопредаването на Питър Крауч, в което говори за себе си, своят път като съдия през последните вече над 35 години, какви са изискванията към него през последните години, както и за някои от най-любопитните му моменти на футболния терен и извън него. Представяме ви кратък откъс от неговия разговор, в който Дийн споделя за бившата си професия като птицефермер, какво е чувството да си едновременно рефер и привърженик на Транмиър Роувърс и как натрупаните килограми като тийнейджър го подтикват да стане арбитър.
Подготовката за мач във Висшата лига
Традицията преди години беше да изпием по няколко бири във вечерта преди мача, но днес този навик е поостарял, а ние сме много по-фокусирани върху работата си. Все пак ни се случва, особено ако сме далеч от вкъщи и не успяваме да заспим лесно.
В събота сутрин се събираме с останалите съдии към 9:00-9:30 за закуска в хотела, предоставен от отбора домакин. В следващият час-час и половина обсъждаме предстоящият двубой и как очакваме да протече той. Обикновено сме с лаптопите си и гледаме видео записи. Защо ли? За пример мога да дам Кевин Нолан, който играеше за Болтън, Нюкасъл и Уест Хем. Всеки път, когато отборът му изпълняваше корнер той неминуемо се залепяше до вратаря. Доста често не го блокираше изцяло, но винаги имахме едно наум да следим зорко неговите движения за евентуално избутване.
Четири часа преди мача се събираме отново в хотела за последни приготовления. Това сме аз, двамата асистент-рефери и четвъртия съдия. Основно правило за нас и сътрудника ни, който ни настанява преди всеки мач, е да сме в хотел, различен от тези, в които са отседнали двата отбора. Там където сме по всяка вероятност ни чака и масажист, който също е осигурен от отборът домакин или в краен случай от Футболната асоциация. Около 10-12 отбора във Висшата лига сами осигуряват такъв.
Колко километра пробягва един съдия?
Нужно е да избягам поне 10 километра на мач. Поне 10 километра, а в определени мачове достигаме до 12-13 пробягани километра. Все пак аз вече не бягам чак толкова много, защото погледът ми над играта е вече много добър. Н всичкото отгоре съм вече на 51 години и не мога да бягам толкова, колкото можех едно време. Другите рефери, които са около и над 30 години тичат навсякъде по терена, което е страхотно. Аз самият правех същото преди 20 години. Но колкото повече остаряваш, толкова повече уважение имат играчите към теб. Например мога да отсъдя нарушение на почти 30 метра от футболистите, при което двамата играчи да се обърнат към мен, да видят къде съм и все пак да ми се размине, само защото съм Майк Дийн. Но ако това се случи на по-млад съдия с едва 2-3 години опит, играчите определено ще си го изкарат на него.
Най-големия му гаф
Несъмнено това беше авантажът, който дадох в мача между Астън Вила и Тотнъм преди 4 години. Дадох такъв в самото наказателно поле, вместо да дам дузпа, което е недопустимо. Но фаулираният играч продължи и отбеляза, докато ръцете ми продължаваха да са разперени високо във въздуха. Голът несъмнено ме зарадва, защото прикри грешното ми решение. След това не осъзнах, че посочвам няколко пъти към центъра на терена, което си изглеждаше досущ като празнуване на гол. Това несъмнено е най-странното нещо, което съм правил.
Без телефон по време на мач
По протокол сме задължени да изключим телефоните си и да ги оставим настрана не по-късно от 30 минути преди началото на мач. Същото важи и за края на срещата. Имаме право да си ги вземем обратно и да ги включим едва 45 минути след последния съдийски сигнал.
Същевременно се е случвало да получавам критики и обиди от играчите дори след даден мач, но вече не се афектирам. Ако пътувам с колата си и чуя по радиото моето име и коментари за съдийството ми вече не се притеснявам, а често дори се и смея. Едва ли това е привилегия, но аз съм един от малкото хора, за които може да се каже, че е имал “честа” над 30,000 човека едновременно да го наричат ш*баняк.”
Какво е да станеш съдия след като си бил… птицефермер
Да, истина е. Работих в птицеферма в продължение на 16 години. Работата ми беше да кормя вътрешностите на кокошките. Изпълнявах тази длъжност, а в последствие бях повишен като супервайзор, където отговарях за снабдяването с кокошки и за процеса, в който ги убивахме. Като супервайзор помня, че убивахме до 140,000 пилета в рамките на един ден. Това бяха времена, в които не издържах да ям пилешко, но днес вече го консумирам спокойно.
В повечето от тези години едновременно с това да бъда птицефермер, бях и съдия. Смяната ми в птицефермата започваше в 6 сутринта и приключваше в 2 следобед. След това се качвах в колата и заминавах да съдийствам мачове в Карлайл, Скънторп или Харлипул, където и да ми се налагаше да бъда рефер. Отивах, съдийствах и се връщах в 3 сутринта. Лягах за малко, а в 5 сутринта станах за да съм отново в птицефермата - и така в продължение на 4-5 години.
Какво кара Дийн да стане съдия?
Истина е, че доста малък процент от реферите достигат до най-високото ниво във футбола. В училище играех футбол, но само като вратар докато не навърших 14-15 години. Завърших училище, след което не си намерих работа в продължение на 6 месеца. Тогава качих и страшно много килограми - общо към 110-120 килограма. Усетих, че имам нужда от нещо, което да ме подтиква да спортувам и оттам се насочих към съдийството. В онзи момент нямах изгарящо желание да съм рефер, но качването на тези килограми ме накара да се замисля.
Но дори тогава реферството не беше длъжност на пълен работен ден. По това време всякакви хора се занимаваха с тази професия - учители, хигиенисти и пр. Всичко това, разбира се, се промени след 2000 година. От тогава до днес хората вече се замислят над възможността да развият кариерата си като пълноправни съдии.
Когато все още работех в птицефермата ми предложиха именно това - да бъда съдия в професионалните лиги. Казаха ми “Предлагаме ти официална работа като съдия. Какво предпочиташ: да останеш тук и да продължиш да убиваш кокошки или да се докажеш като рефер?”
Добре помня и времената, когато все още можех да изпълнявам две съдийски длъжности по едно и също време. Бях едновременно асистент рефер и тичах по тъчлинията във Футболната лига (предшественикът на Висшата лига) и главен съдия в конференциите на Националната лига (5-то до 9-то ниво на английския футбол).
Какво е да си едновременно рефер във Висшата лига и привърженик на Транмиър Роувърс?
В началото на всеки сезон съдиите са задължени да се явят пред комисия и да заявят отбора, който подкрепят, за да не бъдат назначавани като рефери на този клуб. Ако не беше така Транмиър щяха да бъдат на върха във Висшата лига, нали? По тази причина моите колеги също не съдийстват определени отбори. Майкъл Оливър не получава назначения за Нюкасъл, Андре Маринър не съдийства на Астън Вила и т.н. Просто не е редно и честно това да се случва, тъй като това би прибавило допълнително напрежение върху този арбитър.
Същевременно обичам да ходя на мачове на Транмиър през уикендите. Обичам и да съм сред феновете, дори в гостуванията, а не да седя до ВИП гостите. За съжаление в тези мачове професията ми ме кара да следя и отсъжданията на конкретния съдия пред мен. Някои от тях здраво ме ядосват, тъй като съм голям фен на отбора си. Случвало ми се е дори да пея обидни песни към съдията. Да, дори съм псувал по немалко от тях.
