14 ноември 2021г. Хърватска, след безмилостна и брутална 90-минутна битка в локвите на стадион “Полюд” в Сплит, се класира за световното първенство в Катар, което ще се играе в края на 2022 година. Победата над Русия с автогол в 81-вата минута направи така, че Хърватия да се класира на световни финали за шести път, като само веднъж от седем опита пропусна да се класира на световно първенство по футбол. Това стана през 2010г, когато във група с Англия, Украйна, Беларус, Казахстан и Андора “ватрените” завършиха трети. Още по-интересно става, когато знаем, че Хърватия е пропускала общо два пъти големи форуми - ЕВРО 2000 и световното през 2010 година. Всички тези успехи идват на фона на това, че Хърватия е страна с население от 4 милиона души, с тенденция на намаляване на населението, а самата страна не е кой знае колко богата - тя, както и България, се намира в низините на всички статистики по отношение на икономика и икономическо развитие, като единствено туризмът е причина Хърватия да успява някакси да закърпва своите финанси и да поддържа своя средноевропейски стандарт на живот.
Това обаче въобще не важи във футбола, а и като цяло в който и да е отборен спорт - хърватите са сила в хандбала, баскетбола, както и във водната топка. Хърватия често се дава за пример най-вече в България като страна, която е два пъти по-малка от нас, винаги е на почти всяко световно и европейско, имат носител на “Златната топка”, вадят играчи от световна класа, а клубният им футбол е на светлинни години от нашия. Много хора казват как там всичко е перфектно, как няма корупция, как се налагат единствено и само талантливите и можещите. Кое е странното? Ами, че
Нищо от казаното не е така!
Истината е, че корупцията в хърватския футбол е пословична и съмнителните фигури там са вкарали ръцете си в спорта може би много по-сериозно, отколкото при нас. Само със споменаването на името Здравко Мамич всичко ще ви стане ясно. Срещу него има десетки обвинения за пране на пари, уреждане на мачове, както и за заробване на играчи. Да, чухте добре. Играчи като Лука Модрич, Деян Ловрен и Едуардо да Силва са били принудени да дават огромен процент от своите заплати на Здравко Мамич, който има и своя футболна агенция, като така е агент на много от футболистите на Динамо Загреб, в който Здравко, по официален или неофициален начин, имаше влияние близо 2 десетилетия. Не само това, но и в клубно отношение проблемите са доста големи, като през изминалия сезон бившият треньор на Динамо Загреб, Ненад Биелица, на няколко пъти публично заяви как неговият бивш клуб е установил “корпорация” в първенството, с която всеки сезон печели безпроблемно титлата, като в тази своеобразна “корпорация” включи Локомотив Загреб (които се водят филиал на Динамо), Вараждин, както и Риека, които са част от “Голямата четворка на Хърватия”, заедно с Осиек, Динамо и Хайдук. И вместо обвиненията му да бъдат приети сериозно и да се вземе реално решение от страна на съд или федерация, Биелица бе подложен на жестоки подигравки и беше назован “кмечавец”, “Пинокио на хърватския футбол” и още много подобни названия.
Случаите, в които клубовете са изпадали в жестоки кризи, или пък са забърквали сериозни схеми, също не са за подминаване. През 2020 НК Задар беше обявен в несъстоятелност, а на негово място бе създаден ХНК Задар. Нищо странно, нали? Феновете на стария клуб обаче обвиняват управата в “умишлено фалиране на дружеството” с цел да не платят неговите дългове, създавайки изцяло нов клуб. 8 години по-рано , Риека завършва на 12 място и трябва да изпадне. Това, за изненада на всички, не се случва, тъй като в последния момент Дугополье се отказват от влизане в Първа ХНЛ. Слуховете са, че Здравко Мамич, както и Дамир Мишкович (собственикът на Риека) имат огромна роля в тези събития.
Голям проблем за хърватския футбол е и ситуацията със съоръженията. Всички видяха в каква локва играха световните вицешампиони срещу “сборная”. А всъщност това е и може би най-добрата опция в момента за Хърватия. “Руйевица” е прекалено малък, въпреки че е сравнително нов. “Максимир” е под всякаква критика - източната трибуна е неизползваема след земетресението в Загреб от миналата година, въпреки че теренът е сравнително добър. От следващата, или по-следващата година, Осиек ще може да даде добър вариант на “шахматистите”, тъй като тогава ще е готов стадион “Пампас”, новият дом на НК Осиек, по който кипи сериозна работа. И въпреки всичко, Хърватия няма национален стадион, както и национална база, на която играчите да тренират. Това нещо е още от 90-те, като хърватският национален отбор ползва базите и стадиона на отбора, който е избран да домакинства за тези мачове. Да, Испания например също няма свой собствен национален стадион, но за сметка на това има редица съоръжения от висока класа, които да ползва.
Но тогава как хърватският национален отбор е толкова добър? Какви са истинските причини, които стоят зад феноменалния успех на “репрезентацията”?
Наследство от предишния собственик
Югославия, дори 30 години след нейния кървав разпад, има силно влияние и наследство във всички сфери на живота на хората от бившата държава. В музиката “Croatia Records”, която е наследник на някогашната “Юготон” доминира в земите от бивша Югославия, като изпълнители от ранга на Желко Бебек, Мишо Ковач, Лепа Брена, Мирослав Илич и Влатко Стефановски и до ден днешен са легенди в музиката. В спорта обаче влиянието е най-забележително. Хърватска и Сърбия, както донякъде и Македония, Словения и Босна и Херцеговина, са наистина добри в хандбала, футбола, водната топка и отборните спортове като цяло, както и в индивидуални спортове като тенис, зимните спортове и колоезденето.
Това се дължи на факта, че Титова Югославия е комунистическа диктатура. А както всички съвременни диктатури, спортът е използван като инструмент за изчистване на имиджа на дадения режим пред света. Югославия, която е сравнително отворена към Запада и поддържа силен контакт с демократичния свят, използва целенасочено отборните спортове, с цел да заличи различията между отделните националности на Югославия и да сплоти югославските народи в едно.
Разбира се, Югославия се разпада през 1991г, при това по кървав начин. Още по-голямата ирония е, че точно спортно събитие е моментът, който често се смята за преломен - сблъсъкът между Динамо Загреб и Цървена Звезда от 13 май 1990г. Но наследството на Югославия остава - през 1998г Хърватия достига 3-то място на световното първенство във Франция, а в края на Югославия Цървена Звезда печели Шампионската Лига.
“Съперничество между два дувара”
Другото нещо, което движи хърватския футбол напред, е едно конкретно съперничество. А именно, това между Сърбия и Хърватска. Нали знаете онези филми, в които две съседни фамилии се надпреварват на кого къщата ще е по-добре измазана, кой ще вдигне по-хубав дувар, на кого моравата ще е по-добре окосена? Е, такова е положението в момента между хървати и сърби. След края на войната през 1995г, сърби и хървати още воюват, но този път в арената на спорта. На всяко голямо събитие Хърватия и Сърбия се надпреварват кой ще стигне по-напред, кой ще вземе повече медали, кой ще спечели повече. Достигането по-напред от съперника се посреща с огромна радост, а по-слабо представяне обикновено довежда до разочарование.
За жалост, това нещо започна да се променя през последните години - наблюдава се масово тенденцията както сред феновете на “ватрените”, така и на клубно ниво, хората вече спират да правят сравнение със Сърбия, както и с другите балкански държави, като мнението на хората там е, че истинските съперници са вече на Запад, тъй като Хърватия “отдавна е надрастнала своя регион”. Това може както и да окаже негативно въздействие, така и много по-голяма мотивация за адриатическата страна.
Хора, които обичат своята родина
Всички гореспоменати фактори са нещо, което по една или друга причина играе роля, заради която Хърватия сама по себе си не е постигнала нищо, тъй като всички те са наследствени фактори, с които Хърватска по една или друга причина е принудена да се справя, или ги е приела като подарък от обстоятелствата.
Най-силният фактор, който дърпа “ватрените” и футбола в адриатическата страна обаче, са феновете и манталитетът. Хърватите, а и не само те, са много по-различни от българите, и това си личи по един аспект най-добре - национално самосъзнание. България има хилядолетна история, като започнем с най-старото открито обработено злато в света, та минем през тракийския период, величието на първата и втората Българска империя (да, според повечето западни хроникьори България си е била империя), та включим дори и историята на Волжка България, с която ние сме далечно свързани, и видим всички феноменални постижения на българите, ние сме исторически много над сърби, хървати, пък да не говорим за албанци, словенци или босненци. И въпреки всичко това, българите са пословично известни с техния нихилизъм и отричането им от българския ген. Затова Паисий Хилендарски започва своята “История Славянобългарска” с думите “О, неразумни юроде? Поради что се срамиш да се наречеш българин?” .
За сравнение, една Хърватия, която има не повече от 1300 години история, от които 900 години се прекарани под чуждо владение, са извънредно големи националисти. Патриотизмът се възпитава от ранна възраст, а при футболистите това нещо си личи много повече - няма да чуете чалга от националите на Хърватия, но определено ще видите как отборът пее “Моя домовина” или “Срце ватрено” преди и след почти всеки мач. Определено ще видите и как пред препълнен стадион феновете пеят химна на своята родина. Дори Валери Карпин, селекционерът на Русия, заяви “Пожелавам на всяка страна да играе на такава атмосфера, на каквото играе националният отбор на Хърватска”. Ще видите и как цялата нация се обединява около националния си отбор и се гордее с него, без значение от резултати или каквото и да е било. Ще видите и как феновете на най-големите съперници в Хърватия (Динамо и Хайдук) протестират заедно срещу корумпираното управление на Хърватския футболен съюз.
Всичко това се дължи на една не особено добра причина. Много играчи от златното поколение на Хърватия от 2018г са родени по време на войната и са били свидетели на ужасите й - виждали са как сръбските терористи колят и избиват невинни хора по села и паланки, как сръбската авиация, в нарушение на резолюциите от ООН, бомбардира хърватски и босненски селища. Видели са и как феновете на Динамо Загреб, Хайдук, Риека и Осиек рамо до рамо се бият за свободата на своята родина. Те са видели какво е да се бориш за живота си и свободата си, и знаят каква е тяхната цена. Това е изградило тях като личности и характери. Не само тях, а и хърватския народ като цяло.
Изводи, не само за футбола
Понякога много неща са възможни, ако си вярваш. Тази статия не разказва причината за успеха само на хърватския футбол. По нея можем да съдим за успеха на Северна Македония, Сърбия, Косово, Босна и Херцеговина, защото всички хора там делят почти идентична съдба. Всички си спомняме как играчите с албански произход Гранит Джака и Джердан Шакири показаха албанския орел, след като Швейцария победи Сърбия с 2:1. Няма да забравим и как един дрон развя карта на Велика Албания насред Белград и какви размирици донесе това. Тези неща означават изключително много за тези хора, защото след всички тези години им е останало единствено националното достойнство, защото всичко друго загубиха във войната. А спортът е тяхното единствено убежище.
И тук трябва да си зададем въпроса - защо ние сме толкова зле? При тях също има огромна корупция, те нямат кой знае колко по-напреднала материална база (с изключение на Словения и С. Македония). Основната причина, която движи футбола (а и спорта като цяло) в тези страни, е патриотизмът и желанието да прославят не само себе си, а и своята родина.
И тук промяна не трябва да искаме само от управляващите фигури в спорта. Трябва и да искаме промяна в самите нас. Защото промяна ще видим тогава, когато феновете на Левски и ЦСКА се обединят заедно срещу корумпираните управници, които в продължение на 2 десетилетия унищожават техните клубове; когато видим играчите от националният отбор да пеят гордо и с ръка на сърцето “Мила Родино” и да играят за родината със страст; когато видим играчите, а и феновете, да припяват “Кой уши байряка”, “Хубава си, татковино” или която и да е друга патриотична песен, вместо поредния чалга хит от България или съседните ни страни; когато видим феновете да застанат зад нашия национален отбор, ако не заради резултати, то заради чист патриотизъм и любов към родината.
Или накратко казано - във времена, в които се промотират апатията, нихилизма, отричането от всичко родно, ние да бъдем будни патриоти, да уважаваме нашите традиции, и да милеем за своята родина. Това е единственият начин да дръпне не само футболът, но и всичко останало в нашата мила родина.
