Да си треньор на Нюкасъл е извънтелесно преживяване. “Като да яздиш черно-бял тигър” по думите на Кевин Кийгън - един от бившите наставници на “свраките” в най-стихийните им и амбициозни години в края на миналия век. Страхопочитанието от години е скрит образ на тима в онзи далечен северен град с така дълбоко-индустриални традиции в добива на въглища, грегорианските катедрали и прословутите здания на замъци - там където да си гордо от Юнайтед не буди асоциации с нито един друг отбор. Домакинът на най-големия стадион в Англия на източното крайбрежие пък и днес е футболно убежище на запазилия се като един от най-архаичните диалекти “джорди”, понастоящем така популярен псевдоним както на жителите, така и на самия клуб. Но колкото и всеобхватни да са футболните традиции в пристанищния град зад най-известната черно-бяла туника на Острова (там където всеки гражданин е пристрастен фен, а черно-белите райета с изписания на гърба Шиърър присъстват в почти всеки личен гардероб), толкова пуста си остава витрината с трофеите на отбора от монументалния 52-хиляден “Сейнт Джеймсис Парк”.
Тук припомняме, че последния домашен трофей за Нюкасъл Юнайтед идва през далечната 1955 година с вдигането на ФА Къп, а последния международен (макар и силно недооценен като особено непрестижен) - Купата на Интертото през 2006 година.
Но защо е толкова трудно да се ръководи отбор с такава история, въпреки десетилетията на неизпълнени обещания, огромни очаквания и несбъднати постижения? Как се работи в среда на безмълвни компромиси с капиталист като Майк Ашли? И дали черно-белият тигър може някога да бъде усмирен?
В отговор на тези и други въпроси колегите ни от американския The Athletic проведоха пространствени интервюта с 8 и извадиха автобиографични материали от още 5 от последните общо 16 мениджъри на Нюкасъл, сред които настоящият треньор Стийв Брус, както и Рафа Бенитес, Алън Пардю, Крис Хютън, Стийв Макларън, Алън Шиърър, Рууд Гулит, Глен Рьодер, Кевин Кийгън, Сър Боби Робсън, Греъм Сунес, Сам Алърдайс и Джо Киниър. Ето какво разказаха те за романтичния хаос преплетен с бездънното напрежение, които от десетилетия властват из коридорите на Нюкасъл Юнайтед.
За жертвоготовността да си треньор на Нюкасъл
Кевин Кийгън: “Ако беше който и да е друг клуб едва ли щях да бъда толкова изкушен. Но в онзи момент бях толкова очарован от клуба - цялата тази енергия, този неразкрит потенциал, както и визията ми за това какво би станало, ако някой подпали искрата на това място.”
Рафа Бенитес: “Нямаш просто един клуб или отбор … а целия град. Абсолютни всички. Фантастично е. Стадионът е претъпкан с хора. Някои хора критикуват, че може и да е пълно с фенове, но Нюкасъл никога не е бил от големите отбори. Това съвсем не е така, просто защото не е управляван по правилния начин. Очевидно е. Нюкасъл имат целия възможен потенциал.”
Стийв Брус: “Усещаш величната му, тежестта върху теб. Даваш си сметка, че е същото онова парче зелена трева. [Храмът] на всички онези [отминали] герои.”
Сър Боби Робсън: “Може и да е нямало купи и титли, които да бъдат отпразнувани. Но следващият мениджър, който им достави това щастие ще остане запечатан в историята като легенда. А Нюкасъл е огромен клуб, нуждаещ се от огромен мениджър. От онези клубове е, които те поглъщат с цялата тази усърдна работа.”
Сам Алърдайс: “Беше дяволски фантастично. Множество мениджъри са говорили през годините, че Нюкасъл е спящ гигант. Бях убеден, че аз ще бъда този, който ще го събуди отново.”
Греъм Сунес: “Първата ми мисъл беше ‘Аз ще бъда онзи, който ще преобърне съдбата тук. Аз ще съм този, който ще пробуди спящия колос.”
За товарът от очаквания и блянът за титла
Сър Боби Робсън: “През 1955 година с жена ми Елси бяхме на Уембли и видяхме как Нюкасъл вдигат ФА Къп. Тогава сигурно щяхме да се присмеем на всеки, който ни кажеше, че отборът няма да докосне нито един домашен трофей в следващия половин век. Феновете на Юнайтед не очакват тима да побеждава, но желаят и копнеят за това. Тази тяхна емоция може понякога да е доста бурна. А когато победите са налице, общото чувство е на непобедимост. Всички са на гребена на вълната. Но посмей да загубиш и отчаянието се усеща дори под почвата на краката ти. Контрастът може да бъде много, много тежък и суров.”
Глен Рьодер: “Не е така. Грешно е! Купата на Интертото от 2006 година е в моето CV. Ще ви кажа какво ме накара да променя нагласата си, въпреки че турнира вече не съществува. Преди години гледах телевизия и случайно разбрах, че в CV-то на Клаудио Раниери беше поместена графа ‘Победител в Купата на Интертото с Валенсия’. Помислих си ‘Та и ние направихме същото в Нюкасъл.’ Разбира се, че и аз ще сложа това постижение в моята автобиография.”
Рууд Гулит: “Само като си помисля, че аз съм последният треньор, който изведе тима до позиция да спечелят нещо (загубеният от Манчестър Юнайтед финал за ФА Къп през 1999 година). А това беше толкова отдавна. Въпреки всичките мнения за мен и решенията които взимах, аз бях последният който ги отведе до някъде.”
Алън Пардю: “Очевидно бе, че правим страхотен сезон (през 2012 година Нюкасъл завършват на пета позиция). Краят на сезона все пак приключи с негативен момент - бяхме победени навън от Евертън в последния мач, което означаваше, че изпускаме квотата за Шампионска лига. Помня добре как много хора дори ни критикуваха, въпреки че мачовете с Евертън навън винаги са били трудни. Казваха ни, че сме се издънили отново в последния момент, за това че не се класирахме за Шампионска лига. Просто не можех да повярвам на очите си.”
За хармонията между мениджър и фенове
Рафа Бенитес: “Първото нещо, което трябва да разбереш е манталитета, чувствата и идеята, която феновете имат за себе си, града и отбора, който очакват да наблюдават. Смятам, че връзката между моя щаб и Нюкасъл беше добра тъкмо поради това, че бързо разбрахме какво желаят. А те просто искаха някой, който да им казва истината в очите.”
Рьодер: “Едно от най-великите неща относно привържениците е факта, че те са много, наистина много добре осведомени във футболните среди и отлично знаят как футболът трябва да бъде игран. Всеки от тях има конкретно мнение кой е играл добре, кой е трябвало да бъде играч на мача, кой се е представил зле и какво е било качеството на продукцията. В това отношение няма друг подобен клуб.
Когато бях техен мениджър често бях критикуван за това, че не скачам от вълнение зад тъчлинията и затова че не удрям по козирката на зоната със резервите. Никога не съм такъв човек. Казваха ми ‘Глен, дори и да валяха бомби в наказателното ти поле, ти никога не се паникьосваше.’ Ами така е. Ако паниката даваше резултат, всички редовно щяхме да полудяваме. Добре познаваме точно този тип мениджъри, особено когато отборът им вкара изравнителен гол. Но това е 100 процента заради шоуто. Единственото, което искат да покажат на феновете е това, че им пука за клуба. Нищо повече. Все пак не вярвам, че който и да е може да се концентрира максимално върху работата си с подобно държание.”
Сър Джон Хол (собственик на Нюкасъл от 1992 до 1997 година): “Феновете винаги са били активни и интелигентни. В замяна очакват да бъдат излушвани и да имат глас в решенията. Това може и да не е съвсем така в други клубове, но в Нюкасъл не можеш да си позволиш да бъдеш дистанциран мениджър. Задължително трябва да имаш връзка с тях.”
Рьодер: “Маниерът ти и тонът с който говориш са извънредно важни. Точно затова Боби [Робсън] беше толкова добър. Спомням си как веднъж имаше отворено за всички фенове интервю с Алън Оливър, журналист за The Chronicle. Първата част беше отредена за самото интервю между двамата, а втората - за отговори на предварително записани въпроси от публиката. Алън взе хартийка с един от тях, погледна въпроса и подхвърли ‘Боби, едва ли искаш да отговориш точно на този.’ Боби му отговори ‘Защо не? Нека го видя.’ На листа пишеше ‘Кое предочитате - [Уго] Виана или виагра?’ Боби просто каза ‘Няма проблем, ще отговоря.’ Тогава каза ‘Много е лесно - в събота следобед в 3 предпочитам Виана, а в събота вечер - виагра.’ Ето колко бързо течеше неговата мисъл.”
За напрежението
Сунес: “Спомням си кристално ясно първия път когато отидох в Нюкасъл. Бях в ложата на директорите със Сър Джон Хол, Фреди Шепърд и директорите, когато съпругата на Фреди се обърна към мен и ми подметна ‘Значи ти си усмирителят на лъва, а?’ Гледайки обратно назад към клубовете, които бях ръководил преди това [Ливърпул, Галатасарай, Бенфика, Блекбърн Роувърс], по отношение на ранга и степента на очаквания, скоро открих, че предизвикателството с Нюкасъл не отстъпваше по нищо на никое от другите дотогава.”
Джо Киниър (пред журналистите): “Не съм дошъл тук, за да се подигравате с мен. По мой адрес вече имам поне един милион страници с изпражнения написани от вас. Подигравате ми се без никаква причина. Останах беззащитен. Вече не мога да ви представя дори един аргумент, не мога нищо да ви кажа, не мога нищо да направя. Но не мисля да бъда негативен. Това продължава всеки ден. Всичко това просто няма край.” Журналист: “Но вие сте тук от едва една седмица.” Киниър: “Именно. Вече я чувствам като цяла година.”
Брус: “Най-голямата част от работата, разбира се, са големите очаквания. Преди около 15 години клубът се надпреварваше в самото чело на таблицата и днес все още витае тежкото чувство за това докъде можеше да се издигне Нюкасъл тогава.”
Бенитес: “Нюкасъл е подобен на много други градове, в които цари тази толкова голяма страст. Ако отидете в Неапол, всеки обича футбола. Ако отидете в Ливърпул там също всеки обожава футбола. Не че Нюкасъл е невъзможен за управляване. Възможно е. Всеки има право да мечтае за спечелването на трофей, но трябва да вървиш по правилния път през цялото време.”
За насладата и честта да си мениджър на Нюкасъл
Брус: “Трябва да ви призная, че повечето хора с които се засичам в града ме подкрепят безрезервно. Няма как да спра случващото се в социалните мрежи, но мнозинството от привържениците продължават да са страхотни към мен. Никой от отбора ни не идва с мисленето, че сме клуб от Висшата лига и че това е достатъчно. А аз самият никога няма да съжалявам за избора си. Както съм казвал толкова много пъти това да си “джорди” и да си мениджър на Нюкасъл… чувството е на безгранична гордост. Да си от тук, роден и израснал в тази среда. Без значение къде съм бил в моят живот и моята кариера първото нещо, което съм гледал да проверя са били резултатите на Нюкасъл. Възпитан бях по този начин. Това е мястото, откъдето идвам. Винаги съм бил въвлечен. Един от тях съм. Един от трибуните съм. Като дете, ходейки на мачовете ни и виждайки Supermac [Малкълм Макдоналд] и Тери Хибит и всички онези играчи… винаги съм го искал. А да бъда тук сега… о, да, горд съм. Изключително съм горд.”
Крис Хютън: “Онова чувство да стоиш край тъчлинията… Имах навика да гледам клубовете, които идваха да гостуват в Нюкасъл, когато клубът беше в Чемпиъншип, и да виждам как техните играчи се озъртаха на стадиона ни, мислейки ‘Уау, какъв стадион само.’ Израженията им се виждаха много ясно преди мачовете. А аз винаги се чувствах у дома. С този стадион, с тази тълпа по трибуните винаги имаш много добри шансове.”
За туморните взаимоотношения с Майк Ашли
В 10-те години преди изкупуването на клуба от Майк Ашли във визитката на Нюкасъл присъстваха следните постижения - второ, четвърто и трето място във Висшата лига, 2 финала за ФА Къп, 8 кампании в Европа, две от които в Шампионската лига. След неговото идване - 2 изпадания, преименуването на “Сейнт Джеймсис Парк” на Sports Direct Arena, едно пето място и множество провалени опити за смяна на собствеността.
Алърдайс: “Нямах никакъв шанс след като Майк Ашли пое клуба. Просто не бях неговият човек, а той вече се вслушваше много повече в по-гласните фенове, които настояваха за промяна. Бих приел уволнението си, ако го заслужавах и бях в поредица от лоши резултати, но... да, почувствах се доста ощетен.”
Кийгън: “Това, от което се нуждаеш в един успешен футболен клуб е хармония. А това, което имах пред себе си в Нюкасъл беше коренно различно - включително и правни битки в съда, които ме изплашиха дотолкова, че промениха нагласата и чувствата ми към играта, която винаги съм обожавал. Тъкмо това беше наследството след втория ми треньорски престой в Нюкасъл - всички онези лъжи, неизпълнени обещания, тайни схеми, вътрешни конфликти, забиванията на нож в гърба и язвителните чувства, когато осъзнаеш че те правят на кръгъл идиот. ”
Хютън: “Бяха трудни времена. Той беше мъчителен собственик.”
Шиърър (за взаимоотношенията си с йерархията в клуба): “Вече не съществуват такива.”
Стийв Макларън: “Беше много, много сложно. Чувствах, че има неща, които можех да контролирам, но прекалено много други бяха извън моя контрол. Беше доста разочароващо.”
Бенитес: “Не искам да критикувам прекалено много, но не може от една страна да си на печалба всяка година и от друга да обещаваш толкова много неща, но да не ги изпълняваш впоследствие. Защото феновете бързо разбират за това. Клубът притежава потенциал. Всичко опира до постоянство и професионално отношение. Не казвам, че трябваше да бъде спечелена Висшата лига, а имах виждане за това клубът да се доближи до топ 6 или топ 4 и чак тогава, ако някой от онези отбори преминеше през слаба година, клубът можеше да се изкачи над него. Това е футболният цикъл. Ако се доближиш до челото играеш в Европа, генерираш пари и постепенно става все по-лесно да печелиш още повече пари в бъдещето. Всичко опира до това да имаш амбиция.”
За края на приказката
Алърдайс: “Ако някога е съществувал правилният клуб в неправилното време, това беше Нюкасъл.”
Гулит: “Разбира се, че аз може би не бях в Нюкасъл в правилния момент. Но въпросът е имаше ли изобщо правилен момент. И кога? Тъй като и сега те нямат нищо спечелено. И все още страдам за това.”
Сунес: “Не е просто съвпадение това,че не съм бил треньор никъде другаде след като напуснах Нюкасъл.”
Кийгън: “Тези години изцедиха докрай ентусиазма ми и ме поставиха в размисъл доколко съм привързан към този спорт. Ако това беше футболът в днешно време, то не желаех да съм никаква част от него.”
Макларън: “Дълго време мислех върху бъдещето си след Нюкасъл. Питах се ‘Направих ли достатъчно?’ Никога не съм губил любовта си към футбола, но след това назначение… Същото беше и след годините ми с Английския национален отбор. Отне ми много дълго време да се възстановя - около 8 или 9 месеца.”
