Болката, изписана по лицата на останалите 11 от Quespectáculo (б. пр. “Какъв спектакъл”) все още е оставила болезнен и незаличим белег в сърцата на приятелите от детството на Емилиано Сала. Години преди да подпише с Кардиф с трансфер от Нант и да загине в злощастна самолетна катастрофа, Сала бе помнен в своето детство като един от 12-те хлапета, които бащата на Сала шеговито нарича Quespectáculo, заради приключенията, в които се въвличат всеки ден в родния на Сала град Прогресо в провинциална Аржентина.
Днес един от най-близките от тези 11 другари на Сала - Мартин Молтени, разказва за годините, прекарани до късно с футболна топка в прахоляка на тяхното градче, за непримиримостта на приятеля му да стане професионален футболист и за наследството, оставено от неговия скъп другар.
Десетилетие на футболно скитничество
“На терена Еми винаги грабваше очите с играта си. Именно той правеше разликата в мачовете ни. Но на 15 беше доста трудно да пробие [отвъд отбора Сан Мартин в родния му град]. Баща му го закара с пикапа си до провинция Сан Франциско, Аржентина, където изкара проби. По това време Еми вече беше изкарал проби в Колон де Санта Фе - на час път от Прогресо, но така и не беше селектиран. При мен това беше много по-лесно, защото брат ми вече играеше за Колон, а аз бях доста висок защитник за възрастта си. Но в случая на Еми имаше и много други нападатели със същата характеристика и умения като неговите и затова, някак естествено, беше по-трудно за него да се наложи. Докато аз играех за академията на Колон, Еми се премести в общежитията на академията Пройекто Кресер. Там живееше абсолютно сам.
Любимият му футболист беше Габриел Батистута. А за Еми бих казал, че неговата суперсила беше непримирмата му воля. Ще ви дам и пример:
Когато отиде на проби в Бенфика, имаше възможността да играе с Руи Коща, един от онези играчи, които най-добре си партнираха с Батистута в кариерата му [Фиорентина 1994-2000 година]. Руи му каза: ‘Много добър играч си, трябва да продължиш да играеш по този начин.’ Но Еми не беше взет след пробния период. Той беше и в Испания, в Майорка, откъдето също беше отпратен. Наложи му се да се прибере обратно в Аржентина и да заиграе за един малък провинциален клуб - Гуадалупе де Сан Хорхе, където започна често да бележи. Имаше такива моменти в кариерата му, когато всички други биха казали: ‘Прибирам се вкъщи. Ще започна да уча и да работя.’ Но не и той. Еми продължи напред."
‘Ще стана професионален футболист,’ убеждаваше ни той.
"Пройекто Кресер беше един от сателитните отбори на френския Бордо. В следващите няколко години Еми пътуваше до Европа доста често за едномесечни периоди на аклиматизация. Дори при подписването с Бордо беше ясно, че трябва да се бори усилено. На 8 февруари, 2012 година, той направи дебюта си за Купата на Франция срещу Лион. Влезе през първата част на продълженията, но Бордо загубиха с 1:3. Това беше и единственият му мач. Напусна в посока Орлеан, където започна и професионалната му кариера. Оттам в Ниорт, отново в Бордо, където отбеляза и първия си гол срещу Монако, но все още играеше твърде рядко. След 6 месеца беше ред на Каен - отбор, който спаси от изпадане, отбелязвайки няколко попадения, дори и такова срещу ПСЖ. И едва тогава Нант поискаха да го откупят, на 25 години.
Виждате ли, че не му беше никак лесно?”
Мираж или реалност: Айфеловата кула
- Кажи ни - видя ли я?
- Видях я!
- Но кажи сериозно - много ли е висока?
- Толкова е висока! И толкова красива!
“Никога няма да забравим първото връщане на Еми от Франция. Приятелят ни беше посетил Айфеловата кула! Гордостта ни беше огромна.
Като деца, всеки ден за нас беше един и същ. Отивахме на тренировки за половин час с отбора ни [Сан Мартин], връщахме се вкъщи и продължавахме да играем футбол. В съботите, след като приключеше мачът на отбора ни, оставахме да играем на малките игрища до стадиона. Футболът беше първото, второто и третото най-важно нещо за всеки един от нас. Играехме и в двора на едно от момчетата с топка на Спайдърмен, която беше абсолютно невъзможна за контролиране - ритахме я, а тя отиваше във всяка посока. Играехме дори вечерите, до 8 или 9, когато вече нищо не виждахме. Този, който играеше на вратата пък, спасяваше ударите само по инстинкт - толкова тъмно беше навън.
Години по-късно - дори когато Еми вече беше натрупал опит като професионален футболист във Франция, той не забравяше да се върне в Прогресо, било то само за Коледа и Нова Година, и отново играеше в тези епични мачове, които организирахме на входа на града. Това беше нашата традиция - да се срещнем като приятели и да отпратим старата година по най-добрия начин, който знаехме - с топка в краката."
Барбекюто с отбора на Нант
"През 2018 година (предпоследния сезон за Сала в Нант) аз и баща ми решихме да посетим Еми във Франция. Първите дни изкарахме в Нант. Отседнахме в къщата на Еми за цяла седмица. Беше фантастично. Не след дълго посетихме и първата му тренировка. А ето ви и един анекдот: Те бяха спретнали барбекю за ръководството и играчите по случай края на сезона и то в средата на тренировъчния терен. Но не искаха да ни допуснат. Бяхме само аз и баща ми. Виждахме също в далечината, че Еми разгорещено разговаряше със служител на клуба, който му обясняваше, че всеки има право да покани само един гост. А ние бяхме двама - аз и баща ми. Тогава Еми заяви: ‘Ако не им позволите да влязат при нас се махам от тук.’ Отборът определено не искаше да има парти без своята 9-ка, затова в крайна сметка ни позволиха да се присъединим, а партито беше незабравимо.
Помня и как преди една друга тренировъчна сесия Еми излезе от колата си напът към игрището, а от съседната кола се появи самият Клаудио Раниери, известният треньор на Лестър - човекът, който беше треньор на Валенсия, Челси и Ювентус. Тогава си казах “Моят приятел е в една и съща съблекалня с този човек.”
…
"Не минава и ден, в който Еми да не е сред нас. Той живее в нас, в нашия град, в нашия клуб, на тези улици и в нашите спомени. Както и в тези думи.
Ние сме тук, Еми, и пазим твоето наследство."
.jpg)
