В средата на декември на пазара ще излезе автобиографията на Иън Райт – „Футболът, моят живот“, издание на фен клуба на Арсенал в България. Книгата е една искрена изповед, която връща читателя години назад във времето на романтичния футбол на Острова, ще разкаже забавни истории от съблекалните на Кристъл Палас, Арсенал и английския национален отбор. Иън Райт раказва с детайли за тежкото си детство, проблемното си юношество, засяга вечни теми като - расизма, футболните агенти, света на шоубизнеса и още ....
За читателите на www.otzasada.com издателите предоставят интересни извадки от книгата. Тази неделя ще ви пренесем в първия сезон на Иън Райт като професионалист.
Приятно четене!
Стийв Копъл ми предложи тримесечен договор и това се оказа най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи. Мисля, че ако веднага ми беше бутнал едногодишен контракт под носа, щях да имам съвсем друга нагласа. Три месеца стигаха, за да вкуся от живота, който можех да имам като професионалист и същевременно бяха достатъчно кратък срок, за да не се главозамайвам и отпускам.
Това или беше гениален ход от страна на „Палас“, или те просто не бяха в състояние да ми предложат по-сериозен договор, преди да са сигурни за какво точно им трябвам. Същевременно бързаха да ме ангажират, тъй като знаеха, че от мен се интересуваше и „Лутън“, където бях поканен на двуседмични проби веднага след тези в „Палас“.
Едно от преимуществата, които имах като играч на „Палас“, беше, че клубът ми даде лека кола. Страхотно! Само дето нямах книжка! Приятелите ми от общежитията в Северен Пекъм ме бяха научили да карам още като тийнейджър, но никога не бях стъпвал на шофьорски курс или полагал изпит. Изобщо не ми беше минавало през ум и най-вероятно бях забравил, че нямам разрешително.
Мина известно време, преди Стийв Копъл да научи за това и веднага щом разбра, ми забрани да ползвам колата, докато не взема книжка. Аз, естествено, не го послушах. Карах си я редовно и паркирах скришом извън тренировъчната база. Разбира се, той ме надуши. Един ден ме спипа по бели гащи и буквално ми взе ключовете като на малък нехранимайко. Наложи се да се явя на изпит за книжка. Рон Ноудс ми обеща Astra GTE, ако го взема, както и стана. По-късно, след баража със „Суиндън“, той ми купи Mercedes 190E, което май беше първата ми голяма „звездна“ придобивка.
____________________________________________________________________________
Когато обявиха пътуването до Катар, всеки искаше да попадне сред заминаващите. На този етап аз още бях в резервния състав. Дойде денят, в който окачиха листа с избраниците на информационното табло и първоначално изобщо не можах да си пробия път до него, но някой ми съобщи с почти невярващ глас: „Името ти е в списъка, заминаваш за Катар!“.
Първата ми мисъл беше, че щях да летя със самолет! Щеше да ми е за пръв път! Когато все пак се добрах до таблото, най-долу имаше дата, на която трябваше да занесем паспортите си в клуба. Това се явяваше проблем за мен, защото нямах такъв. За какво ти е паспорт, ако си дете от беден квартал като Онър Оук?
Срам ме беше, че единствен аз не притежавах документ за самоличност, и не знаех какво да правя. Два пъти се престорих, че уж съм го забравил вкъщи. На третия ден Питър Прентис ме извика в кабинета си и ме попита: „Ти всъщност имаш ли паспорт?“.
С наведена глава признах истината. Той ми даде всички нужни формуляри и ме прати в паспортната служба на улица „Пети Франс“, за която дотогава дори не бях чувал. Висях там цял ден, докато накрая ми издадоха документа.
В Катар беше смайващо. По онова време там имаше само един свръхлуксозен хотел – онзи сред пустинята. Днес той изглежда като някаква съборетина на фона на заобикалящите го супермодерни постройки.
Друг аспект от живота на професионалния футболист открих две седмици след като подписах с „Палас“, когато треньорът на резервния тим Алън Смит ни съобщи, че ще ходим на спа в един голям хотел в Кройдън. Нямах идея какво означава това, разбрах само, че трябва да си носим бански, а аз, естествено, нямах и се наложи да си купя.
И така, посред бял ден, докато другите хора работеха, ние бяхме на сауна и джакузи, на масаж и стречинг! Още свиквах с мисълта, че ми плащат, за да ходя на тренировки и да ритам топка, а на всичкото отгоре сега се излежавах и в джакузи. По едно време дойде някаква жена и ми каза: „Г-н Райт, заповядайте на масаж“. Наричаха ме господин Райт! Никой никога не се беше обръщал така към мен!
Освен това не бях свикнал да ме масажира жена и получих ерекция. Лежах по корем и не смеех да се обърна – помолих я да масажира само гърба и краката ми!
После обратно в сауната, стречинг, пак джакузи и край на работния ден! В три следобед си бях у дома.
С ръка на сърцето мога да кажа, че се чувствах измамник спрямо обществото! Помислих си: „Това не е редно, изобщо не е честно. Повечето хора, които познавам, всеки ден ходят на работа, докато аз си карам кефа, седнал в джакузи, и се водя професионалист".
Не беше за вярване и поведението на някои от резервните играчи, които се разхождаха наперено из комплекса и се държаха нагло и безцеремонно с персонала, сякаш всичко това им се полагаше. Гледах ги и си мислех: „На какви се правите, бе? Нали играя и тренирам с вас, знам ви колко можете. Някои от бившите ми съотборници в аматьорската лига са пет пъти по-добри от вас, но сега са на бачкане, а вие сте тук!“. Заслужаваха клубът да ги прати някъде малко да поработят. Рон Ноудс сто процента познаваше някой собственик на строителна фирма – можеше да им уреди седмица-две здрав физически труд, за да оценят колко са привилегировани.
