Единодушната присъда на 31 май, 1978 година след заседанието на борда на директорите на шотландския Сейнт Мирън заключи, че техният 36-годишен треньор е вече извън всякакъв контрол и следва незабавно да бъде уволнен.
Сред всичките 13 нарушения на неговия контракт в последната година публично откроени бяха 3 от тях - едното за задкулисни преговори при преминаването му в директния конкурент Абърдийн, другото - за непозволени заплащания от собствения джоб на футболистите, както и последното и далеч по-куриозно - за седмици и месеци на заплашителни нападки към секретарката на клуба, след нейния отказ да съдейства за анулиране на таксите на футболистите по всички техни разходи. Стига се дори дотам той да я дебне, да укрива ключове ѝ на тайни места и изцяло да откаже да комуникира с нея освен чрез нейния 17-годишен асистент.
Тежката задача да уволни все още младия, но така темпераментен Алекс Фъргюсън, се пада на председателя на борда Уили Тод. И до днес Тод има специално място в близо 40-годишната треньорска кариера на шотландеца след като става първия и единствен човек скъсал договора на великия мениджър от Глазгоу. Неговите разгневени думи по адрес на Фъргюсън в онази година пък оставят един от най-сюреалистичните отпечатъци като оценка за работата му на наставник.
В последвалото съдебно дело той отсича, че Ферюсън “няма треньорски качества,” а поведението му според изложените тези в арбитражния съд е окачествено като “особено дребнаво” и “незряло.”
“Четири дни преди да напусне аз вече перфектно знаех, че той е съобщил на своя щаб за преместването си в Абърдийн,” разказва Тод. “Един от известните репортери на Daily Mirror Джим Роджър пък ми потвърди, че Алекс е попитал поне един от своите колеги дали не би се присъединил към него в Абърдийн. По договор той все още беше мениджър на Сейнт Мирън, а същевременно с това никой от Абърдийн не се беше свързал с нас, за да обсъдим дължимите ни компенсации. Целият ни клуб беше дестабилизиран.”
Със славата на този неизискан епизод, разпалил като гръцки огън шотландските всекидневници и скотската футболна йерархия, Сър Алекс Фъргюсън влиза за пръв път в съблекалнята на Абърдийн.
Името му все още не носи със себе си нито култ, нито особена почит. Репутацията му е незначителна, дори илюзорна. И макар да издига Сейнт Мирън от руините на Втора Дивизия до Висшата шотландска лига с дръзки решения, като това да изхвърли от отбора 18 играчи след първия си сезон и да обяви 18-годишния Тони Фицпатрик за капитан, в очите на футболната общественост Фъргюсън е крайно непремерен риск за отбор от аршина на Абърдийн. Все пак само месец по-рано те завършват втори в първенството. Допълнителни притеснения за новото ръководство на наставника са както лютия му характер, така и произхода му - Фъргюсън е горд родственик от Глазгоу и не се свени да го изтъква. Но решението вече е взето, а предпоставките да се пребори с историческото надмощие на Рейнджърс и Селтик са налице.
Тук, за разлика от предходните си назначения в Сейнт Мирън и Ийст Стърлингшър, Фъргюсън се натъква на едни от най-талантливите и уверени млади футболисти в исторически план за Абърдийн, както и в цяла Шотландия по това време. Притокът от процъвтяващи играчи включва тинейджъра Алекс Маклийш, който предстои да запише близо 500 мача за “доновете,” летящият 20-годишен Джим Лейтън под рамката на вратата, чиито геройства му осигуряват 3-годишен престой в Манчестър Юнайтед години по-късно, както и поразяващите 21-годишни по това време Стийв Арчибалд и Гордън Страхан.
Време е шотландският мениджър да върне поизгубените копнежи за трофеи, след единствения триумф на клуба с шампионатната титла през 1955 година. За целта е нужно да се изгради психологическа основа, която да внуши на футболистите смелост, непукизъм и чиста проба гняв от наложеното Селтик и Рейнджърс с десетилетия статукво на хегемони. Започва се с психологически атаки към шотландските медии, които Фъргюсън е напълно убеден, че изцяло фаворизират и сляпо възхваляват Глазгоуските тимове. Методично, но все така язвително, той подклажда чувство на недолюбване у своите играчи, което постепенно прераства в дълбока ненавист към удостоените с всякакви хвалби съперници. Фъргюсън дори използва обществеността на Абърдийн, за да нагнети допълнително обстановката. В края на 70-те години по крайбрежието на Северно море в близост до Абърдийн се откриват залежи на петрол, което дава незабавен индустриален тласък на града за сметка на Глазгоу, където междувременно работническата класа претърпява няколкогодишен икономически срив. Всяко различие, било то на ниво социален статус, търговско взаимоотношение, трансферни неуредици, съдийски решения или дори конкретни нарушения на футболния терен се преувеличават стократно. Вярването на Фъргюсън е, че само с отявлена неприязън може да подклажда поставените от самия него високи амбиции към своите футболисти и фенове.
“За развитите на местна почва играчи, градските медии, феновете и борда беше изключително лесно да бъдат примамени от него с идеята, че тимовете от ‘Старата фирма’ [Рейнджърс и Селтик] са нищо повече от самохвални, перчещи се самозванци”, припомня популярния шотландски журналист и дългогодишен почитател на Абърдийн Греъм Хънтър. “Тези отбори се нуждаеха от само един удар по брадичката, за да побягнат обратно. Той също така ни внуши идеята, че медиите в Западна Шотландия са пристрастни, защото самите журналисти са привърженици на Рейнджърс или на Селтик.”
Макар стилът на непреклонния мениджър постепенно да дава своите плодове, началото е бурно, а отношенията му с някои от лидерите на състава, които той заварва с идването си, са особено изострени. Такъв е случаят със защитника и лидер на отбора Уили Милър, който до края на кариерата си изиграва рекордните 797 мача за Абърдийн. Още с идването си Фъргюсън не спира да величае и прави препратки към чудесно окомплектования от него тим на Сейнт Мирън пред новия си отбор, а Милър получава все по-чести сравнения с Джаки Копланд, което нерядко води до обратни реплики и пререкания. Не помага и кръвожадното изискване за поддържане на най-високите стандарти в тренировките и мачовете.
“Той често се позоваваше на страхотната игра на Сейнт Мирън,” споделя Милър. “Това често ни идваше малко в повече. В един момент му отвърнах, че това не е редно и дразни колектива. Вярвам, че той добре разбираше, че не исках да уроня авторитета му по никакъв начин. Фърги си беше доста безразсъден, когато пристигна в Абърдийн. Нека не забравяме, че по това време се присъедини към нас на едва 36 години. Никой не го беше подучил как да ръководи индивидуално играчите си. Тогава все още не беше мениджърът, в който се превърна по-късно. Понякога се държеше доста обидно и не ни спестяваше нищо.”
Първите седмици на остри разминавания и често ескалиращо напрежение се превръщат в месеци, а Фъргюсън се вижда принуден да привика играчите си на извънредна среща. На един от помощните терени на базата на Абърдийн преди тренировка шотландецът дава думата на целия състав. Това е и един от много редките случаи, в които Фъргюсън изобщо позволява свободна дискусия без последствия за всички съотборници. В нея един след друг играчите се изреждат да споделят недоволствата си. Сред тях е и бъдещият клубен рекордьор по голове Джо Харпър. Познатият още като “Цар Джоуй” нападател също изразява съмненията си за тактическия план и поставя под въпрос решението да играе като единствен нападател в постройката при едно от последните гостувания на отбора. Фъргюсън безмълвно изслушва всеки и отчита, че ще вземе под внимание всеки коментар.
Каква е изненадата на Харпър обаче, когато малко по-късно нападателят е привикан в офиса на своя треньор, където Фъргюсън го упреква и дори го нагрубява за думите му, като му търси сметка за смелостта, с която 30-годишния футболист е посмял да оспорва решенията му пред целия състав. Този преломен момент остава особено горчив привкус във взаимоотношенията между двамата. След разговора търпимостта им един към друг и професионализма са единствените две причини, които дават възможност на Харпър да продължи да играе и бележи в следващите два сезона. Същевременно Фъргюсън донякъде неохотно се принуждава да го пуска сред титулярите. Малко по малко прочутият шотландец все пак осъзнава ролята на основните фигури в отборите си и тяхното влияние над останалите в съблекалнята. През следващите над 3 десетилетия той все по-често ще започва да разчита на преценката на футболистите си, макар и все така безкористно да налага руслото на своите собствени правила.
Първият пълен сезон в Абърдийн е по-скоро мъчителен. Освен незавидната 4-та позиция в крайното подреждане, Фъргюсън води паралелна битка в съда срещу бившия си клуб Сейнт Мирън в спор за своето неправомерно отстраняване. Делото протича в рамките на 4 дни в края на ноември и началото на декември, а това е причина той да не пътува обратно с автобуса на отбора след някои от гостуванията на Абърдийн, което допълнително нагнетява общото мнение срещу него. В края Фъргюсън губи делото, но по неприятните новини за него тепърва предстоят.
По време на съдебните процедури Фъргюсън остава далеч от баща си, който по това време е в безпомощно състояние заради заболяване от рак на белите дробове. В седмиците преди Коледа през 1978 година положението му е вече критично. През следващия февруари на Абърдийн пък предстои домакинство именно на Сейнт Мирън. На почивката “доновете” водят с 2:0, но пред второто полувреме гостите връщат едно попадение, а минути по късно двама играчи на Абърдийн - Скалтън и капитанът Милър са изгонени с червен картон. Стига се до кулминационния момент в срещата когато Джаки Копланд - същият футболист, който Фъргюсън сравнява с Милър, изравнява за крайното 2:2.
А мрачния до този момент следобед на стадион “Питодри” се превръща в скръбен, когато в тунелите обратно към съблекалните Фъргюсън научава печалните новини за кончината на баща му. Погребението е 4 дни по-късно, а часове след него шотландецът е отново на тъчлинията за мача на Абърдийн срещу Патрик Тисъл.
В личен аспект този момент идва като ярък сигнал за безценната нужда от семейна фигура с необорим авторитет в живота на Фъргюсън. Във футболен контекст обаче почва най-после започват намират схващанията за необходимостта от сплотен екип, доверие и задружен подем срещу неправдите в спортния свят по все по-сигурния път към хилядите успехи и стотици трофеи в личната витрина на шотландеца.
