Когато през януари 2013 година роденият в Берлин Кевин-Принс Боатенг напусна демонстративно приятелската среща между тогавашния си отбор Милан и четвъртодивизионния италиански Про Патрия заради порой от расистки хули, европейският футбол тепърва започваше да проявява осезаемо съпричастие. Не бяха изминали и 26 минути, когато пробив по лявото крило на Боатенг беше охладен от маймунските скандирания, а вместо да центрира полузащитникът взе топката в ръце и озверял я шутира към трибуните преди да съблече екипа си и да напусне игрището придружен от целия щаб на “росонерите”.
В навечерието на протестните антирасистки шествия по цял свят обединени под призива “Black Lives Matter”, Боатенг припомни отново за онзи инцидент и по негови думи смехотворната реакция на ФИФА. В пространствено писмо публикувано в The Players’ Tribune той разказва още за внедрения расизъм в Италия и Германия, за покъртителния мироглед на председателят на Шалке и за белязаното си с обиди от чужди родители детство.
“Към моите бели братя и сестри. Нека не се преструваме на възмутени чак сега. Преди 7 години докато играех за Милан в приятелска среща група фенове създаваха маймунски звуци всеки път щом наш чернокож играч докосваше топката. След 26 минути игра отидох до рефера и му казах ‘Ако го направят още веднъж спирам да играя.’ А неговият отговор - ‘Недей, не се притеснявай, просто продължавай да играеш.’ Малко след това, когато опитах да пробия покрай един играч, ги чух отново. Грабнах топката, изритах я към трибуната им и се насочих към изхода на игрището.
Това определено не беше първият път, в който бях обиждан на расова основа. Но беше първият, в който изригнах. Когато съдията повторно ме накара да продължа да играя му отвърнах ‘Я, млъквай по дяволите.’ Казах му още ‘Имаше силата да направиш нещо. Но не свърши нищо.’ Дори когато противников играч ме призова да остана на терена му отвърнах ‘ И ти вземи да си затвориш устата. Какво направи по въпроса? Харесва ли ти това, което правят?’
Помня, че напът към тунелите на стадиона нашият капитан Масимо Амброзини ме попита ‘Сигурен ли си в това, което правиш?’ Отвърнах му ‘На 100 процента.’ По-късно някои хора ми споделиха, че едва ли бих посмял да направя нещо подобно в мач от Шампионската лига, където на отбора можеха да бъдат приспаднати точки. Но в онзи момент бях извън всякакъв контрол.”
Син на ганаец и германка, Боатенг израства заобиколен от пъстротата на култури и националности в Берлин. А едва с навлизането си във футбола като малък получава онзи неминуем суров урок за неравенството породено от цвета на кожата му.
“Бях на 9 години, когато заминах за футболен турнир в Източна Германия. Израснах в един от бедните квартали в Берлин, който беше дом на хора от всякакви националности - руснаци, китайци, египтяни, турци. Когато се спречквахме и биехме помежду си причината винаги беше това, че не се харесвахме в онзи даден момент, а не защото се дискриминирахме един друг. Нито за момент не преживях расизъм там.
Но в онзи турнир в Източна Германия дочух родителите на нашите съперници да им подвикват зад тъчлинията неща като ‘Влез му на шпагат на този н*гър’ или ‘Не позволявай на н*гъра да играе’. Бях крайно объркан. До онзи момент бях чувал тази дума единствено в някои песни и филми, но разбирах, че беше насочена срещу цвета на кожата ми. Почувствах се самотен. Чувствах, че се намирам на място където не трябва да бъда - а бях на само 6 часа път от Берлин. Питах се как е възможно да ме обичат толкова в една част на страната и да ме мразят в друга, само защото съм с друг цвят. Като дете не разбираш точно причината.
Никога не бях говорил открито с никой за това как да се справям в такива ситуации. Затова когато се качих в автобуса обратно за Берлин избухнах в сълци. Моите съотборници също започнаха да плачат. Никой от нас не разбираше какво се случва. Никога не казах и на майка ми за случилото се. Просто го игнорирах и продължих напред. Мислех си, че бързо ще отмине.
Но не отмина. Всеки път, когато играех в Източна Германия ставаше все по-зле. ‘За всеки гол, който вкараш, ще ти подаваме по един банан.’, ‘Ще те вкарам в сандък и ще те изпратя обратно в държавата, от която си дошъл, ш*бан н*гър.’ Много ме болеше от тези думи. На 14 попитах моя учител ‘Виждате ли ме като по различен спрямо другите деца?’ Той отговори “Не. Защо?,’ а аз отвърнах ‘Тогава защо ме възприемат по друг начин на изток? Това е моята държава. Аз съм германец. Майка ми е германка. Защо искат да ме депортират?’
Започнах да ставам все по-агресивен. Неуравновесен. Изкарвах си червени картони през цялото време. Избухвах постоянно. Но знаете ли кое беше най-лошото? Никой не се опитваше да ме защити.
Затова, когато чух онези маймунски звуци през 2013 година, всичката болка и тъга изплуваха отново. Нещо в мен прещрака. Изведнъж не ми пукаше дали ще си навлека неприятности. Бях работил цял живот, за да играя за един от най-големите клубове в света, само за да бъда третиран както когато бях дете, така ли? Докато напусках терена много от хората се изправиха и ме аплодираха. В онзи момент настъпи най-важният, ключов за мен момент - всичките ми съотборници също тръгнаха да излизат с мен. Не само чернокожите. Всеки един от тях. Все още настръхвам, когато го разказвам. Съблякох дрехите си, за да видят всички, че не мисля да се върна в игра. А когато реферът дойде в съблекалнята и ни попита дали искаме да продължим да играем Амброзини му отвърна ‘Ако Принс не играе, никой няма да играе.’
Туше. Само за ден след този епизод събитията станаха новина по цял свят. За случилото се знаеха в Гана, Китай и Бразилия. Големи играчи като Кристиано Роналдо и Рио Фърдинанд ме подкрепиха и заклеймиха позорните действия на привържениците. Телефонът ми постоянно вибрираше с обаждания и съобщения. Само за едно денонощие се бях превърнал в посланик на борбата срещу расизма.
Но нищо от това нямаше да се случи, ако чернокож беше напуснал терена. Не. Случи се, защото бели хора също напуснаха терена. Това беше съобщението, което промени света.
ФИФА и “загриженият” Блатер
По това време от ФИФА ме поканиха на разговор със Сеп Блатер. През март с тяхна помощ създадохме антидискриминационен корпус, който да приема сигнали от мен и други играчи, за да създава на свой ред успешни кампании, правила и наказания. Моето конкретно предложение към Блатер пък беше да поставят камери и микрофони на стадионите. По този начин ако някой извикаше нещо расистко - бам, аут от стадиона.
И така до септември 2016 година, когато получих имейл от ФИФА. Никога няма да забравя какво се казваше в него. Пишеше ‘Корпусът завърши своята мисия. Изпълнихме нашата задача.’ И така прекратиха проекта. Веднага звъннах на агента си и му казах ‘Това е някаква шега. Та какво точно осъществиха? Какво изобщо направиха? Глобиха отборите с по 30,000 евро? А феновете им се завърнаха по стадионите още на следващия ден, така ли? Какво са 30,000 евро за някои клубове? Нищо. Това ли е наказанието за тях?’ Това са само последствията. Убеден съм, че ФИФА създаде този корпус само и само за да изглежда, че са съпричастни и че са направили нещо по случая. Дори не ме е страх да го кажа. Това са факти.
Помня, че ФИФА създаде корпуса през 2013 година. Но това беше преди 7 години. Ето че днес говорим за все същите проблеми. Нищо не се е променило. Нищо. Ако изобщо нещо се е променило, това е, че разисма се е засилил.”
Думите на председателят на Шалке и “тежките” последствия
“През август миналата година Клеменс Тьонийс, който е председателят на Шалке - един от бившите ми клубове, направи един изключително расистки коментар. Той каза, че вместо да се увеличават таксите, за да се защити природата, немското правителство по-добре да инсталира електроцентрали в Африка, за да “може африканците да спрат да секат дървета и да спрат да правят бебета, когато са на тъмно.”
Бях шокиран. Този човек беше председател на чернокожи играчи в собствения си отбор. Веднага апелирах да го изритат. Пресата също го нападна. Клубът излезе с позицията ‘Ние сме против расизма.’
И знаете ли в крайна сметка какво направиха те? Прекратиха задълженията му за три месеца. Три месеца! Време за една приятна дълга ваканция. А след нея той се завърна обратно на работа. Това е системата. А тя е вкоренена толкова дълбоко, че подобни действия са вече новата нормалност.”
