“Серж не е на нужното ниво, за да играе в Уест Бром,” заяви през 2015 година по негов адрес тогавашния мениджър на “дроздовете” Тони Пулис. “Той не притежава нужния опит, за да играе във Висшата лига.” След агонизиращо дълги 6 месеца като преотстъпен, включително нелепите едва 12 минути в английското първенство, 57 минути срещу Порт Вейл и 68 такива срещу Норич за Купата на Лигата, през януари 2016 година Гнабри се завърна отхвърлен и неразбран обратно при младежите на Арсенал. Тези думи на Пулис, и до днес тежки като олово, отведнъж прекършиха илюзията на Гнабри за кариера в Англия, а трансферът му обратно в Германия и Вердер Бремен се превърна в неминуем. Ето, обаче, че четири години по-късно няма и зрънце съмнение за заложбите на Гнабри. Покосяващи пориви към противниковите врати в Бундеслигата и Шампионската лига, емблематичен за Байерн усет във финалната третина на терена и 13 гола в 13 мача с немския национален отбор.
Преди няколко дни в интервю за “The Players’ Tribune” Гнабри заговори отново за периода си на Острова, за несгодите и за съпътстващото го недоверие в Уест Бром и Арсенал, за първата му среща с Арсен Венгер, ключовата ролята на котдивоарския му баща, хилядите тренировки в парка с него и още за парите, честността, както и от какво значение са били насочените към него епитети “мързелив” заради цвета на кожата му. Ето какво разкри той за пътя, който го изведе до редиците на баварския колос.
“Никога няма да забравя първата ми среща с Арсен Венгер. Бях на 16 години, само на 16. Това бяха времена на голямо притеснение за мен, защото оставях зад гърба си целия си живот в Германия, за да премина в Арсенал. Определено беше шокиращо за мен, идвайки от село с 6,000 жители и пристигайки в такъв огромен клуб.
Стъпих в офиса му с майка ми и баща ми, а Арсен каза нещо простичко от рода на ‘Добре дошъл, Серж, как се чувстваш?’ Спомням си единствено как не можех да се спра да се усмихвам. Нали знаете как в дадени моменти си повтаряте в главата ‘Човече, спри да се усмихваш вече. Моля те, спри да се усмихваш, започваш да се излагаш.’
Но просто не можех да се спра. Колената ми трепереха. Сигурно не съм проронил повече от 10 думи през цялата ни среща. Мислех си ‘О боже, Арсен Венгер наистина знае моето име.’ По някаква причина това, че го казваше на глас ме караше да си мисля ‘Иха. Ама всичко това е реално.’
Спомням си също така и за разговора ни за коридора. На тренировъчната база на Арсенал всъщност има един коридор, който разделя пространството определено за младежите от това на първия отбор. Арсен ми повтаряше как трябва да продължа да се трудя здраво, за да премина от другата страна на коридора. Дори само начина, по който произнасяше това, звучеше толкова яко. Представяте ли си - да се засичаш там с всички тези футболисти, които си гледал безброй пъти само по телевизията. И да ги виждаш да се прибират в тяхната съблекалня - там, където трябва да си заслужиш някой ден да влезеш и ти.
По същото време докато Арсен говореше виждах как лицето на баща ми кимаше одобрително. Точно така. Факти. Кажи му, Арсен. Кажи му на сина ми. Аз единствено се усмихвах и кимах одобрително, а баща ми вече не се сдържаше. Дори тръгна да му говори неща от сорта на ‘Да, това му казвам и аз, Арсен. Той трябва да се труди още повече. Колко ли пъти съм му казвал.’
Хах. Толкова бях засрамен. Мислено му крещях ‘Татко, абе какви ги приказваш? Просто млъкни.’
Именно баща ми обаче постоянно ми повтаряше: ‘Ако искаш да бъдеш приет след останалите (заради цвета на кожата ти) трябва да им покажеш, че ще се стараеш двойно повече от тях. Никога не им позволявай да си мислят, че си мързелив.’
Бях привикнал да ходим заедно всеки ден на тренировъчното игрище в селото ни, когато бях на 11, 12 години. Той ме караше да дриблирам до границата на наказателното поле, да променям посоката навътре и да стрелям. В сглобката. Далечния ъгъл на вратата. Повтаряхме упражнението стотици, хиляди пъти на онова игрище с изкуствена трева във Вайсах. А той все ми напомняше ‘Ако усъвършенстваш това движение, Серж, ще вкарваш много голове.’ Бележех прекрасни попадения, а той само ми казваше ‘ОК, отново.’ Същото. Далечния ъгъл. ‘ОК, отново.’ Мисля си, че бащите ни имат онова чувство да виждаш далеч в бъдещето. Днес, това е едно от марковите ми изпълнения. Променям посоката навътре и бум. Всичко е благодарение на мускулната ми памет от терена във Вайсах. Тренирахме го от 9-годишна възраст докато не навърших 15 години. Само аз и той, сами в парка с футболната стълбичка и няколко топки.”
В хода на футболното си развитие като младеж Гнабри заиграва за няколко областни юношески отбори от провинцията на Щутгарт, включително и за техния младши отбор, преди да се премести в Арсенал през 2011 година.
“Трудно бих обяснил на който и да е чувството да си на 15 години - да играеш за местния ти отбор, без пукната пара в джоба ти - до това изведнъж да си на 17, да играеш във Висшата лига и да имаш всичките тези пари, вълнение и внимание около теб. Целият ти живот изведнъж се изстрелва от 0 до 100.
В един момент гледаш Месут Йозил по телевизията с другарите ти, а той ти е идол. В следващия, 2 години по-късно, изведнъж пиете кафе заедно. Гледал си го със страхопочитание как асистира на Кристиано в Ел Класико. И ето че сега той стой точно до теб и те пита как я караш. Толкова е сюреалистично. Трудно е да не се промениш и ти покрай всичко това. Трудно е да си припомняш откъде идваш и кой си всъщност.
На 15 години все още исках джобни от родителите ти. Ставаш на 17 или 18, а вече печелиш повече пари от цялото ти семейство. Представяте ли си? Просто не можеш да си го въобразиш. Спомням си, когато пробих в първия отбор започнах да пилея пари за какви ли не ненужни неща. Онази тоалетна чантичка за 600 паунда. Онези едновремешни лъскави обувки с марка Christian Louboutin. Онзи Ролекс.
Тъкмо той пречупи и моите родители. Накара ги да ме дръпнат настрани, за да проведем сериозен разговор. Имаха лошо предчувствие за всичко това. Спомням си буквално думите на майка ми ‘Серж, нали знаеш че … това няма да продължи завинаги. Не можеш да пръскаш пари по този начин. Трябва да стоиш здраво стъпил на земята, защото всеки рано или късно се сгромолясва.’
Буквално няколко седмици след този ни разговор наистина се сгромолясах. Всичко се разпадна пред очите ми. Контузих коляното си толкова лошо, че не можех да правя нищо за около 8 месеца. Времето замръзна пред мен. Когато най-накрая се завърнах на терена не успявах да влезна в състава. И изведнъж се оказа, че отивам под наем във Уест Бром. Сякаш майка ми беше предвидила бъдещето ми.”
Следва престой на “Дъ Хоутърнс” отвъд Бирмингам. Там Гнабри така и не набира нужната му обратна инерция след контузията си. Завръщането в Арсенал през зимата се превръща в горчива формалност.
“Нека всъщност си поговорим за Уест Бром. Знаете ли кое е забавното в случая? Продължавам да съм все така объркан от всичко изписано във вестниците за мен и Уест Бром, както и за това какво мислеше мениджъра за мен. Когато пристигнах там бях с наистина позитивна настройка за всичко. Причината, покрай която предпочетох Уест Бром пред някои други клубове, беше голямото желание на мениджъра да ме привлече в състава си. Беше ясно, че още не бях на 100 процента готов физически. Все пак току-що се бях възстановил от продължително лечение. Очевидно е и, че съм определен тип офанзивен футболист. Уест Бром обаче практикуваха друг стил на игра. Питах се, тогава, защо ме взехте тук? Включих се за 15-тина минути в края на един мач срещу Челси, а след това изцяло спрях да попадам в групата за мачовете. Бях прикован на трибуните в продължение на 6 месеца. Съмнявах се в себе си. Никога не получих обяснение защо.
Не бях перфектния играч. Бях на 19 години. Сигурно правех и грешки на тренировките. Но ви казвам със стопроцентова откровеност, че давах всичко, на което бях способен. Днес мога спокойно да се погледна в огледалото и да си го призная. Разбира се по това време започнах да чета за себе си, че съм мързелив, че съм извън форма и че не притежавам нужната класа. Бях толкова разочарован.
Да ме определят като “мързелив,” след всичко, което баща ми бе внедрил в съзнанието ми от дете - това ме промени. Отключи се една емоция, която никога не бях изпитвал, когато растях.
Гняв. На 100 процента. Гняв.
В онези моменти започнах да получавам все по-малко пропуснати обаждания. Така разбираш, кои са истинските хора до теб. Толкова други спомени започнаха да ми се набиват отново в съзнанието. Дните в парка с баща ми. Всичко онези моменти, в които ми казваше как трябва да се старая два пъти повече, а аз само извъртах очите си. Майка ми, която казваше, че това няма да продължи завинаги така. Пер (Мертезакер), който ми казваше да съм смирен на тренировките. Арсен, който ми говореше за коридора. Всички тези думи звучат в главата ти по далеч по друг начин, когато си на дъното.”
Настъпва неминуемият за Гнабри момент, в който германецът се завръща обратно в родината си след едва 3 години прекарани в Англия.
“За мен беше необходимо да направя тази крачка назад, за да имам възможност да тръгна в правилната посока. Завръщането ми в Германия в отборите на Вердер Бремен и Хофенхайм промени живота ми. Промени ме повече като човек, отколкото като футболист. Да се прибера обратно, след като оставих зад себе си приятелите ми на 16 години и най-после да бъда в отбори, които истински ме искаха, беше невероятно.
До скоро всички бяхме приковани на диваните си. В Байерн провеждахме тренировъчните си сесии чрез видео разговори в Zoom. Буквално невероятно. Сюреалистично. Може би е, защото всичко в един момент се възпрепятства и забави, но започнах най-сетне да се хващам да си мисля ‘Чакай малко, аз наистина ли играя за Байерн Мюнхен? Всичко това реално ли е?’
Казвам, че да играя за Байерн е сбъдната мечта, но едва ли ще ме разберете ако не ви разкажа една история. Когато бях на 9 години често се случваше да пътуваме до Дортмунд или Байерн за някои големи турнири. В един от тези дни с моя отбор играехме срещу юношите на Байерн. Помня тогава как те излезнаха с онези червени тениски, а ние ги зяпахме и си казвахме ‘Иха. Това е най-якото нещо, което някога сме виждали.’ Някой ден, човече. Някой ден ще облека тази фланелка.
Следващата година се прибирах вкъщи от друг турнир с родителите ми, когато с каменно изражение на лицето баща ми ми каза, че треньор от Байерн е говорил с него и го е попитал дали искам да се присъединя към тях. Спомням си, че в онзи момент ядях плодове приготвени от майка ми, а още преди да пророня и дума, той допълни ‘Но ти ще останеш тук с родителите си. Няма да се местиш в Мюнхен. На 10 години си.’
Плаках през целия път обратно към вкъщи. Бях съкрушен.
Така че да имам възможността да обличам тази червен тениска на Байерн днес е направо изумително. Понякога, когато нещата станат тежки и търся мотивация поглеждам момчетата в съблекалнята около себе си и си мисля ‘Осъзнаваш ли настина всичко това? Мамка му, това е лудост.’
Не взимам за даденост тази възможност. Особено сега, когато футболът изчезна за толкова дълго. Без значение дали си футболист или привърженик, чувството е общо - на празнота. Нали?
