Когато през 1966 година Атлетико Мадрид се сбогува с Ещадио Метрополитано и приема за свой нов футболен храм стадиона-колизеум Висенте Калдерон, дюшекчиите са на своя футболен Еверест. Ла Лига току-що е спечелена и то под носа на градския съперник Реал, а година по-рано вихрушката в полузащита Енрике Кояр и вечният Аделардо Санчес, записал вече над 300 от общо 550 мача за дюшекчиите, вдигат и Купата на Краля. „Рохибланкос“ изживяват небивал ренесанс, продължил близо 20 години. В Мадрид, а и на целия Иберийски полуостров, Атлети обират почести за победите си, а школовката на червено-белите редовно задължава за изразителния победен резултат, който все по-често идва и срещу кралско-белите от Реал.
Златните стъпки по терените на Испания започват още през 40-те години, в сезоните когато великият голмайстор от Канарските острови Пако Кампос и неговите мълниеносни пробиви в синхрон с “Коприненото нападение”, включващо Алфонсо Силва, Антонио Видал, Хосе Юнкоса и Адриан Ескудеро задъхват до немилост и най-коравите защитници. Още в годините след гражданската война, между 1940 и 1942, Атлетико, тогава под името „Атлетико Авиасион“ печелят и защитават титлата, а Реал завършват съответно едва четвърти и шести. „Рохибланкос“ се установява като ешалон за нападателна игра и висока преса. До края на десетилетието, под вече прагматичния поглед на аржентинеца Еленио Ерера, в източен Мадрид акостират други две титли от първенството, както и Суперкупата на Испания. В отбора блестят имената на бързоногата десетка Хоакин Пейро (1956-62), както и на монолитния исполин в отбрана Исасио Кайеха (1958-72) с над 400 мача за клуба, който междувременно е и един от паметните герои при двата спечелени финала за Купата на Краля насред Бернанеу срещу Реал през 1959/60 и 1960/61. Тук някъде идват и годините на добре познатия ни, но тогава все още млад талант на Луис Арагонес (1964-74), известен сред почитателите на клуба с прозвището „големите обувки“ заради купищата си голови шедьоври от пряк свободни удари. Отборът не спира да бележи, а червено-белите по трибуните ликуват. В последните години на Ещадио Метрополитано, Атлетико си проправя нов път с лаврови венци, когато мадридчани печелят и Купата на Носителите на Купи в мач срещу Фиорентина с 3:0, де факто първа титла за испански отбор в турнира КНК. В допълнение на спечелената Ла Лига и за да увенчаят сбогуването си с Метрополитано с още един паметен двубой през въпросната 1966 година, "дюшекчиите" разгромяват и Реал с 4-0 на 1/16-финал за Купата на Краля.
Очаквано обаче феновете приемат тежко раздялата със стадион Метрополитано. След 43 години футболен уют и слава, и въпреки възхитителния Висенте Калдерон, побиращ завидните за времето си 55,000 зрители, цяла една ера остава запечатана във футболната витрина на тяхната история, а любителите на Атлетико скърбят. Кварталът вече не е Валехермосо. Отборът не се асоциира така пряко с политехническия университет в близост до стадиона. Атлетико губят парче от идентитичността си, а сантиментите, свързани с ритуалните паради на агитките към стадиона преди мач, остават само топъл спомен във фолклора на клуба. Въпреки бликащия талант в редиците на „рохибланкос“, Луис Арагонес, Аделардно Санчес и Исасио Кайеха трудно привикват с атмосферата и южното разположение на Калдерон, който граничи с река Манзанарес.
Учудващи за мнозина са и други две смайващи решения на клуба. Първото е стадионът първоначално да приеме името на въпросната река Манзанарес, без тя да има каквато и да е препратка към културата и ценностите на клуба. Другото е под югоизточната трибуна да преминава широкия шосеен път M-30, който в последствие смущава с шума от трафика си атмосферата по време на мачове. В този период следват загуби от Барселона и Атлетик Билбао за Купата на Краля „у дома“, нови такива от каталунците и кралско-белите за лигата, множество равенства срещу нископоставени отбори и дори отпадане вкъщи от непретенциозния сръбски Войводина в КЕШ. В края на годината Атлетико завършва едва четвърти в Ла Лига. Отнема им още два сезона преди да могат да се поздравят отново с титлата в първенството. От там нататък обаче пумпалът на съдбата се обръща, а до средата на 70-те отборът печели Ла Лига още 2 пъти, в комплект с 2 Купи на Краля, както и междуконтиненталната купа по футбол. Минава време, спомените от Есадио Метрополитано започват да избледняват, а всички от Атлетико постепенно приемат Висенте Калдерон (посветен на дългогодишния президент на клуба по това време) за свой футболен дом.
Така стигаме до 2017 година и откриването на Уанда Метрополитано. Стадионът-перла с над 68,000 места за зрители, на който дори знатната кралска аура на Бернабеу може да завиди и отстъпи короната си. С многофукционална гърнеобразна форма, колосални трибуни на 4 нива, затварящ се куполен покрив при лоши метеорологични условия, многофункционални спортни зали, топли щандове за бърза храна и напитки, над 4000 паркоместа, звездни ресторанти, ново поколение вграден фен магазин – стадионът е абсолютен шедъовър на архитектите от Cruz y Ortiz. Величествено съоражение, което получи най-високата оценка в годината на откриването си от Световният Футболен форум – за най-добър стадион на годината за 2017. Щедър подарък за третия най-успешен клуб в Испания, най-вече след пристигането и прогреса под ръководството на Диего Симеоне. В резултат Уанда Метрополитано ще бъде и домакин на тазгодишния финал в Шампионска лига. Възхитително, нали?
Да се възхитиш обаче не значи непременно да заобичаш, поне не и с бързо щракване на пръсти. А дългогодишните привършеници на Атлетико със сигурност могат да потвърдят това. Тъй както през 1966г. всички, свързани с червено-белите райета, трудно преглъщат сбогуването си с Есадио Метрополитано, така и през 2017 отборът рони горчиви сълзи за своя Калдерон. Сформираните фракции „Спaси Калдерон“ и „Клуб на привържениците на Атлетико: Асоциация димни сигнали“ дори водят краткотрайни протестни действия срещу собственика Енрике Серезо и китайския консорциум Уанда Груп, които взимат и финансират решението Атлетико да се сбогува със стадиона си за сметка на Уанда Метрополитано.
В последния си мач на Калдерон, Атлетико бие Атлетик Билбао с 3:1, а припяването на “Hasta siempre, Atletico de Madrid” (Пр. „Завинаги, Атлетико Мадрид“) продължава дълги часове след края на срещата. Ето какво споделят феновете в този ден:
„Калдерон за нас е като храм“; „Невъзможно е да се чувстваме по у дома, където и да е другаде в Мадрид освен тук.“;„Това е като да изгубиш приятел.“ ;„Това е квартал на работническата класа“;„Целият квартал е израстнал като територия на Атлетико. Стадионът съпреживява около 19 трофея, което е около 90% от всички титли, които отборът печели въобще. Тук е мястото, където тимът израства и намира своята неподправена идентичност.“
Мак МакДжин, мадридски журналист, описва последния мач на Калдерон така: “Мисля, че е най-закономерно именно отборът на Симеоне да изиграе последния си мач от ерата Калдерон тук. Не само заради невероятните успехи в последните пет години. На терена те са упорити, неслоними и непреклонни. Не винаги са свързвани с плавен постепенно изграден футбол. По същия начин и Калдерон не е архитектурен шедьовър, но притежавя тази прекомерна първична страст. Отборът се подхранва, вдъхновен от тази страст, както и Калдерон от отдадеността на играчите.“
Но да се върнем отново към великолепния Уанда Метрополитано. Име, което почита както корените на клуба, така и финансовия благодетел на мадридчани. Промяна към по-добри условия, по-добра атмосфера, по-възхитителни двубои. Но, дали?
Първата осезаема разлика е новото местоположение на стадиона. Прекомерно комерсиализираният стадион се извисява на изкуствено създадено и неозеленено все още голо бърдо, съседно на крайните квартали Канийехас и Росас - североизточните предградия на Мадрид. Ако през 1966г. Атлетико сменя студентските околоности около Есадио Метрополитано с крайречния работнически квартал Империал в разтояние от 5 километра между двата стадиона и в приблизително централно-градски условия, то прехвърлянето на Уанда Метрополитано е културен и транспортен шок. Стадионът е вече на над 10 километра от центъра на Мадрид. Спортното съоражение е може би съзнателно близкодостъпно до летище Барахас Адолфо Суарез, основният аеро-възел за посещенията в Мадрид на представителите на консорциума от Пекин, финансирал и наименувал новия дом на 115-годишния Атлетико. Въпреки че собсвеникът Серезо е сигурен, че Атлетико бързо ще избие дълговете си, нови инфраструктурни разходи на стойност 44 милона евро се появяват още в първия сезон. Строят се пътища, създава се дори метролиния към стадиона. Дългогодишни жители на кварталите дори споделят, че за да стигнеш до стадиона по път М-40 е „мисия невъзможна“. Прословут в столицата е и коментарът на градския съветник Мерседес Гонзалес, която шеговито споменава, че феновете ще имат нужда от хеликоптери за да пристигат навреме за мачове на тима. А въпреки съдействието на пътна полиция преди и след мачове и разширението на метростанцията в последните две години, придвиждането до стадиона продължава да е огромен проблем за десетките хиляди привърженици на Атлетико.
Втората важна особеност е акустиката на стадиона. Въпреки гърнеобразната си форма, източните трибуни оставят отворени пространства между терасите на отделните сектори. Не само че това пречи при припяването на песни заради разсейването на фенския тътен извън стадиона, но често шумът от преминаващите коли и дори от служителите с прахопочистващи духалки отвън разсейват и най-сърцатите зрители.
Последният фактор са паметните резултати, които за огорчение на привържениците все още до голяма степен липсват. Да, Атлетико наскоро взе скалпа на италианския хегемон Ювентус с 2:0, победи и младия състав на Борусия Дортмунд, но отвъд тези резултати, отборът продължава да търси значим турнирен успех в домакинство. От август 2017г. насам в двубоите си у дома с Барселона, Реал, Валенсия и Севиля в Ла Лига, както и с Ювентус, Борусия Дормунд, Арсенал и Челси в европейските турнири, „рохибланкос“ имат единствено победата срещу германците, тази срещу „Старата госпожа“, както и измъчени 2 победи срещу Севиля и Валенсия в първенството, които биха могли да допринесат за бъдещия автентичен дух за Уанда Метрополитано.
И въпреки, че бъдещето на клуба изглежда подсигурено – нов стадион, нов дългогодишен договор за треньора Симеоне до 2022г. и силен гръбнак на отбора в лицето на Ян Облак, Хосе Хименес, Саул Нигез и Антоан Гризман, „дюшекчиите“ все още привикват с последната инвестиционна крачка към обещания бъдещ просперитет. Модерен бизнес модел за осъвременяване или стерилен и безчувствен многомилионен проект, чиято втора цедка са феновете? Къде се крие най-достоверният отговор? Можем ли да търсим съчувствие от собствници и спонсори? Е, съдим ли по диаспората на Атлетико из Мадрид през годините, то несъмнено ще получим категоричния си отговор.
Помогнете на мисията ни за достоверност на новините. Споделете тази статия във Facebook и посещавайте otzasada.com всеки ден!
