Ще се превърне ли Байерн Мюнхен във втория отбор в историята на Шампионската лига, който успява да защити трофея си? Преди надпреварата да придобие това име, доста клубове налагат сериозни доминации и печелят по няколко поредни купи, но от 1991г. насам това е успявал да направи единствено Реал Мадрид.
Доста по-често пък се случва някой шампион да се провали доста сериозно при опита си да защити отличието. Тук сме извадили някои от най-слабите представяния на действащи първенци през следващата кампания.
10) Интер, 2010/11
Скандалът "Калчополи" все още кънти като звучен шамар по италианския футбол, а както Калчото, така и "скуадра адзура" сякаш не могат да се възстановят от него. От всичко това обаче по най-добрия начин се възползва отборът на Интер. "Нерадзурите" наложиха тотална доминация и водени първо от Роберто Манчини, а след това и от Жозе Моуриньо, успяха да спечелят 5 поредни пъти Скудетото. Освен това прекъснаха и 35-годишната си суша, печелейки Европейската купа след победа над Байерн Мюнхен с 2:0 във финала на изданието през 2009/10. В отбора се подвизаваха невероятни играчи като Самуел Ето'о, Диего Милито, Хавиер Санети, Деян Станкович, Уесли Снайдер, Естебан Камбиасо, Майкон, Жулио Сезар, а дуото в защита Лусио - Валтер Самуел беше като стена. Интер мина през тимове като Челси и Барселона, за да играе в най-големия финал в Европа и го спечели. През следащата година обаче, нещата изглеждаха доста по-различно за миланския гранд. Жозе Моуриньо си беше заминал, за да поеме Реал Мадрид, а на негово място бе назначен Рафаел Бенитес. Въпреки че успя да прескочи груповата фаза, но като втори след Тотнъм, а след това и осминафинала срещу Байерн, Интер спука гуми в четвъртфиналите. Съперникът на "нерадзурите" Шалке 04 не само елиминира италианците, но и ги унижи с 5:2 на "Сан Сиро" и с 2:1 в реванша в Гелзенкирхен. След този сезон, Интер се появи още само веднъж в турнира на богатите, та чак до 2018, когато успя да се завърне.
9) Ливърпул, 2005/06
Въпреки че в последно време "мърсисайдци" не са успявали да печелят кой знае колко трофеи, те си остават най-титулуваният английски тим що се отнася до Европейската купа. Сезон 2004/05 беше златен за тях, въпреки неубедителните изяви в първенството, където завършиха на 5-то място в крайното класиране. За пореден път Рафаел Бенитес се доказа като турнирен боец и успя да завоюва най-ценното клубно отличие в света. Ливърпул се провря през иглени уши, класирайки се от групата си заради по-добра голова разлика, но след това набра инерция и последователно елиминира отборите на Байерн Мюнхен, Ювентус и Челси, за да си осигури място във финала. Едва ли някой може да забрави онази нощ в Истанбул, когато се случи един от най-големите обрати в историята на КЕШ/ШЛ. Изненадващо за мнозина, "мърсисайдци", в чиито редици не блестяха кой знае какви звезди, успяха да тръшнат колоса Милан, разполагащ с имена като Андрий Шевченко, Ернан Креспо, Паоло Малдини, Кака, Кафу, Алесандро Неста, Дженаро Гатузо, Андреа Пирло, Кларънс Зеедорф и т.н. Защитата на титлата обаче не мина по план. Ливърпул преодоля групата си, след като му се наложи да мине и през квалификациите, но след това дойде осминафиналът и сблъсъка с Бенфика. Португалците надиграха английския си опонент и спечелиха и двата мача, съответно с 1:0 в Лисабон и 2:0 на "Анфийлд", а слабата игра в защита на Джейми Карагър и Сами Хуупиа бе ключова.
8) Реал Мадрид, 2018/19
И така, стигаме до този така известен мач. Реал Мадрид е абсолютен властелин в Европа и света, печелейки три пъти поред Европейската купа. "Кралският клуб" става и първият отбор, който успява да защити трофея си след реформирането на състезанието в Шампионската лига през 1991. Зинедин Зидан, който поема на пожар тима след уволнението на Карло Анчелоти, се оказва страхотна находка и въпреки че мнозина подценяват ролята на французина, тъкмо той е един от ключовите фактори в тези успехи на Реал. Само че датата 26 май 2018 г. се оказва както грандиозна, така и началото на края за мадридския колос. Ден след завоюването на поредното евроотличие, Зидан обявява своето напускане, а няколко седмици след това неговия пример следва и звездата на тима Кристиано Роналдо. Флорентино Перес, известен с това, че не жали средства за да разполага с най-доброто, остава учудващо пасивен по време на летния трансферен прозорец и привлича единствено Мариано Диас, който е юноша на клуба, но в последствие е разкаран. Отборът притежава феноменални играчи в нападение, но без огромната роля на лидера Роналдо, те не успяват да нагодят играта си един към друг. Това коства на Реал редица мачове, а освен това треньорът, назначен за заместник на Зизу Хулен Лопетеги скоропостижно е уволнен заради безобразната игра на тима. Временният мениджър Сантиаго Солари сякаш успява за момент да овладее положението, но в края на февруари и началото на март, само за седмица, "белият балет" отпада от борбата за всички трофеи, за които се бори. Две загуби от Барселона за Купата на краля и за първенство, последвани от мощен крах срещу младия отбор на Аякс, въпреки победата в Амстердам с 2:1. Реваншът на "Бернабеу" обаче ще се помни дълго, тъй като "божиите синове" разбиват мадридчани с 4:1 и ги хвърлят в нокаут.
7) Милан, 1969/70
"Росонерите" не са играли в турнира на богатите вече доста години, като изпитват сериозни трудности да се завърнат там, където им е мястото - под светлините на прожекторите и сред най-силните в света. Въпреки това, те все още са отборът с най-много отличия от КЕШ/ШЛ след Реал Мадрид - 7. Първото от тях идва през далечната 1962/63, а второто - едва няколко години по-късно. През сезон 1968/69, "росонерите", предвождани от легендарния Нерео Роко, достигат финал в турнира за Купата на Европейските Шампиони. Те последователно елиминират Малмьо, Селтик, както и действащия шампион Манчестър Юнайтед. В най-големия мач в Европа, съперник на Милан е тимът на Аякс, който по онова време тъкмо започва своя цикъл при Ринус Микелс, а в състава му личи името на един млад играч, събиращ погледите на футболната общественост на стария континент - Йохан Кройф. Тоталният футбол набира сила, но в този мач е прегазен от мощния тим на Милан, предвождан от "Златното момче" Джани Ривера. С хет-трик на Пиерино Прати, "росонерите" печелят безапелационно с 4:1, като в нито един момент от срещата не изглежда сякаш холандците имат какъвто и да е шанс. За съжаление на Роко, Милан така и не успява да защити отличието си, защото през следващата година отпада още във втория кръг, който се равнява на осминафинал. "Росонерите" успяват да отстранят единствено люксембургския Авенир Беген, преди да бъдат изхвърлени с общ резултат 1:2 от друг холандски представител - Фейенорд. Тифозите на миланския гранд трябва да чакат около 20 години, за да видят тима си отново да вдига Европейската купа, но това е друга история.
6) Порто, 1987/88
Говорейки за великия тим на "драконите", мнозина сигурно ще помислят, че става въпрос за този от началото на 21 век, който завоюява Европейската купа. Търпение, ще стигнем и до там. Само че преди това Порто разполага с друг велик отбор, който печели друга Европейска купа, а именно тази през 1986/87. Едва ли имената на играчите на "драконите" ще говорят много на масовия футболен запалянко, но все пак ще споменем няколко от тях. Капитанът Жоао Пинто (не онзи, нападателя, друг е) е португалски национал, както и халфовете Жайме Магалянеш, Антонио Соуза и Антонио Андре. Крилото Пауло Футре, който по време на турнира е едва на 21, също прави фурор. Нападател е небезизвестният алжирски национал Рабах Маджер. Пътят на Порто изглежда сравнително лек - малтийския Рабат, чешкия Витковице, датския Брьондби и съветския Динамо Киев. Във финала обаче опонент е съставът на Байерн Мюнхен, в който личат имена като Жан-Мари Пфаф, Лотар Матеус, Андреас Бреме, Дитер Хьонес и Михаел Румениге, братът на Карл-Хайнц, който така и не излиза от сянката на батко си. Въпреки това, Порто печели с 2:1 след ОНЗИ гол с пета на Маджер и през следващата кампания опитва да защити отличието си. Само че треньорът Артур Жорже е напуснал, което разклаща позициите на португалците. Те отстраняват Вардар Скопие, но във втория кръг се сбогуват с надпреварата след две загуби с по 1:2 от Реал Мадрид.
5) Порто, 2004/05
И тук откриваме... отново състава на Порто! Явно на "драконите" не им върви когато трябва да защитават най-престижното европейско отличие. Само че времената са съвсем различни. В началото на сезон 2003/04 никой не слага португалците сред фаворитите, въпреки че те са спечелили турнира за Купата на УЕФА в предходната кампания. Футболният свят не подозира, че треньорът на Порто Жозе Моуриньо всъщност е един футболен гений. Дори масовият футболен запалянко няма представа кой по дяволите е този човек! По-паметливите си спомнят, че по време на престоя на сър Боби Робсън в Барселона имаше един преводач на име Моуриньо, но преводачът да е станал треньор? Едва ли... Е, човекът, станал известен по-късно като "Специалния", показва страхотни тактически качества и след като сравнително лесно преминава групите, той успява да тръшне Манчестър Юнайтед в осминафиналите. Никой вече не иска да си има вземане-даване с Порто, а "драконите" преминават като на шега през Лион, а след това елиминират и Депортиво Ла Коруня, за да спорят за отличието с... Монако! Съставът на португалците изобилства от талантливи играчи, повечето от които национали, като Витор Баия, Жорже Коща, Рикардо Карвальо, Нуньо Валенте, Пауло Ферейра, Кощиня, Маниш, Деко Соуза и Педро Мендеш, а в предни позиции се изявява бразилското дуо Карлош Алберто - Дерлей. Порто разбива "монегаските" с 3:0 и грабва трофея. През лятото обаче Моуриньо напуска в посока Челси, като взима със себе си част от играчите. Деко пък преминава в Барселона, за да е част от Дрийм-тийма на Франк Рийкард. Заместникът на Моу Виктор Фернандес се оказва пълен провал и въпреки че "драконите" прескачат групата през сезон 2004/05, те губят в осминафиналите от Интер с общ резултат 2:4 и отпадат от спора за отличието.
4) Стяуа, 1986/87
Една от най-шокиращите победи в историята на европейските клубни турнири. Дали е наистина така обаче? По време на великия за румънците сезон 1985/86, Стяуа а абсолютен доминант в първенството на северните ни съседи. Отборът записва серия от 102 мача или почти 4 години без нито една загуба в местния шампионат, печелейки 5 последователни титли и 4 купи на страната при голова разлика 322:63. Това донякъде обяснява успеха на Стяуа в Европа, като румънците започват участието си още от първия кръг. Там те елиминират датския Вейле, а след това взимат скалповете и на Хонвед (Унгария), Куусиси (Финландия) и Андерлехт (Белгия) за да спорят за трофея с тима на Барселона. "Каталунците" са далеч от най-добрите си години, но въпреки това под ръководството на Тери Венейбълс успяват да се класират за финала, като може би най-яркото име в състава им е това на Бернд Шустер. След едни ужасни 120 минути, двубоят се решава с изпълнение на дузпи, в които стражът на Стяуа Хелмут Дукадам спасява всичките 4 удара на играчите на Барса, печелейки му прозвището "Героят от Севиля" (там се играе финала). В същото време възпитаниците на Емерих Йеней прокарват две топки покрай стража на "каталунците" Урути и печелят с 2:0 за изненада на мнозина. Стяуа обаче прави изключително слаба защита на титлата. Румънците пропускат първия кръг, тъй като са шампиони, и играят директно във втория, съответстващ на сегашните осминафинали. Там обаче белгийският Андерлехт си отмъщава и отнася комшиите с 3:0 в Брюксел, а победата с 1:0 в реванша не е достатъчна за Стяуа да продължи участието си в турнира.
3) Нотингам Форест, 1980/81
През годините се изписва доста за успеха на скромния английски тим в турнира за европейската купа. Подробна история можете да прочетете в нашата книга "Аутсайдери", така че тук само набързо ще нахвърлим основното. Брайън Клъф, този гениален човечец, застава начело на Форест след тоталния крах, който претърпява начело на Лийдс Юнайтед. Той и помощникът му Питър Тейлър успяват да съберат отбор, който е пълен с гениални играчи, които обаче имат доста сериозни лични проблеми - алкохолизъм, пристрастявания към комар и залози и т.н. Клъф успява да извлече най-доброто от тези хора и печели титлата на Англия през сезон 1977/78, което осигурява на Нотингам участие в турнира за купата на европейските шампиони. Англичаните печелят състезанието в два последователни случая - 1978/79 и 1979/80, като стават единственият клуб в света, който има повече международни трофеи, отколкото титли на страната си. Така или иначе Форест започва сезон 1980/81 в опит да защити отличието си за втори пореден път. Само че това им начинание се проваля с гръм и трясък още в първия кръг от състезанието. Съперник на Нотингам е софийският ЦСКА, като англичаните дори са превилегировани да гостуват в първата среща, но губят с 0:1 с гол на Цветан Йончев. Реваншът на "Сити Граунд" преминава по абсолютно същия начин, като този път Ружин Керимов огорчава Клъф и компания. Така с общ резултат 2:0, ЦСКА слага край на големия отбор на Нотингам Форест, който никога повече не участва в турнира.
2) Челси, 2012/13
Мечтата на Роман Абрамович да види отбора си на върха в Европа търпя доста сериозно отлагане през годините. Въпреки феноменалните играчи, с които "сините" от Лондон разполагаха, те така и не успяваха да вдигнат "ушатата". На няколко пъти бяха доста близо. Като например онзи път, в който Ливърпул ги елиминира на полуфинала с гол-фантом на Луис Гарсия през 2005. Или онзи път, в който норвежкият съдия Том Хенинг Йовребо превърна мача с Барселона в пълен цирк, удрайки огромно рамо на "каталунците" през 2009. Или пък онзи път, в който Челси беше на една дузпа от трофея, но подхлъзването на капитана Джон Тери подари купата в ръцете на Манчестър Юнайтед през 2008... След години на мъки и разочарования, лондончани все пак отново успяха да се класират за финал, този път през 2011/12, но влязоха в него като тотални аутсайдери. Мачът бе срещу баварския колос Байерн Мюнхен на техния "Алианц Арена", а от състава на Челси отсъстваха поради контузии или наказания цели четирима титуляри, сред които и капитанът Джон Тери. Въпреки доминацията на Байерн, "сините" се докопаха до изпълнение на дузпи, а в последствие и спечелиха. За тяхно огромно съжаление обаче защитата на трофея бе катастрофална. Мениджърът на тима Роберто Ди Матео, който бе назначен през март 2012 за да спасява сезона, но се превърна в герой, бе натирен заради слаби резултати още през ноември, а Челси не успя да прескочи груповата фаза и остана на трето място след Ювентус и Шахтьор Донецк. Малка утеха бе спечелването на Лига Европа в края на сезона от заместника на Ди Матео Рафаел Бенитес.
1) Олимпик Марсилия, 1993/94
Официално Челси е отборът, който прави най-слаба защита на титлата от Шампионската лига. Само че постижението на носителя на трофея за 1992/93 Олимпик Марсилия е доста по-ужасно от това на "сините" от Лондон. Всъщност, французите дори не участват в турнира през следващия сезон. Защо ли? Помните ли статията за скандала с уредени мачове в Лига 1? Президентът на Марсилия Бернар Тапи сляпо желае "ушатата" и не пести средства, за да види отбора си като властелин на Европа. През 1991 марсилци губят финала от Цървена Звезда след изпълнение на дузпи, но амбицията на Тапи няма граници. Доминантна сила в Лига 1 в началото на 90-те, Олимпик си гарантира ново участие в турнира на богатите и успява да достигне финала през сезон 1992/93, където трябва да спори за отличието с Милан. Форматът на това издание е леко странен, като след квалификации и плейофи, осем отбора биват разпределени в две групи по четири тима. Победителят от всяка група се класира директно за финала. Марсилия изпреварва съставите на Рейнджърс, ЦСКА Москва и Брюж и си гарантира участие в големия мач. Няколко дни преди заветния финал с Милан, французите имат мач срещу Валансиен в местното първенство, където ОМ също се бори за титлата. Тапи решава да подкупи няколко от играчите на съперника, за да играят симулативно и по такъв начин неговите състезатели да са свежи за големия мач с "росонерите". Само че месец по-късно гръмва такъв скандал, който изхвърля Олимпик Марсилия от френския елит. Тимът запазва европейската купа, която печели с 1:0, но не е допуснат до турнира през следващия сезон и се прощава с шанса си да защити "ушатата". В отбора по това време се подвизават играчи като Фабиен Бартез, Жослен Англома, Базил Боли, Марсел Десаи, Дидие Дешан, Руди Фьолер, Ален Бокшич и Абеди Пеле. По всяка вероятност Марсилия щеше да стане шампион и без намесата на Тапи, но прекомерната му амбиция му изигра лоша шега и прати тима в забвение за години наред.
Прочетете също:
