“Всеки път, когато пристигаше за мач в северна Италия, му се обаждах,” разказва огорчен бившият президент на Ювентус Джампиеро Бониперти, който неведнъж призовава нападателя да заиграе за “Старата госпожа”. Няколкото отправени предложения тогава са за размяна на 6, а в даден момент дори на 9 играчи на хегемона от Торино в замяна на един единствен 23-годишен футболист на Каляри. И то какъв.
Анджело Морати, бащата на Масимо Морати, и тогавашен президент на Интер също не пропуска година, в която да изпраща щедри коледни подаръци на Рива, да го отрупва с ласкателства и завистливо да му припомня, че от малък е фен на Интер.
А около 6 години по-късно, през 1973 година, когато трансферът в Ювентус е почти осъществен - когато дори Каляри склонява да се раздели с него срещу невъобразимата сума от 1.5 милиона евро (рекордът по това време е 922 хиляди евро платени от Барселона за Йохан Кройф), Рива още веднъж невъзмутимо отказва. Отново и отново, година след година. Та той дори не е сардинец по кръв. Но сърцето му остава тъкмо там, сред неговите хора от провинциалния остров, които добре знае, че не би предал и за най-голямото материално щастие.
“Мафиотските пари задържат такива играчи далеч от севера,” язвително отсича ръководител на “бианконерите”. “Каква друга причина би имало за който и да е да заиграе на курортен остров?”
Но погледът на Рива нито веднъж не се насочва на север. “Щях да получавам три пъти повече пари. Но в Сардиния се превърнах в мъж. Това беше моята земя. По онова време в Италия ни наричаха пастири и бандити. Бях на 23 и великия Юве искаше да ме обсипе с пари. Но аз желаех Скудетото за моята земя. И го постигнахме - ние, бандитите и пастирите. Дадохме на сардинци нещо, с което да се гордеят.”
Докрай непреклонни остават уверения характер и високия дух на един от най-великите италиански нападатели и величие на Каляри, обединил със своята отдаденост цяла Сардиния. Луиджи Рива или просто Джиджи, остава пиедестал за поколения нападатели на Апенините, дошли след него. Приписаните за негови ученици в голмайсторския “занаят” започват от Алесандро Алтобели и Паоло Роси и достигат до Джанлука Виали и Кристиан Виери. Сравненията ласкаят, но предизвикват и страхопочитание.
Рива така и не заиграва за нито един от титулуваните грандове на “Ботуша”. Неговото безпристрастие към лаврите и достиженията на тези съперници в Калчото са своеобразен паметник на пълната преданост към първите отбори на всеки футболист. Неговата отплата за доверието е първото и останало единствено до днес Скудето за Каляри.
Със своя мощен забег и поразяващ удар с левия крак, съкрушил духа на не един и двама вратари, Рива междувременно печели 3 приза “Капоканониере” за най-резултатен играч в Серия А. Намисля му се и псевдоним - италианският журналист Джани Брера го нарича “Тътенът на Мълнията”, заради взривната скорост, с която топката летяла право в мрежата на вратарите след всеки негов удар.
Някъде по това време през май 2020 година ще се навършат точно 50 години от онзи славен сардински миг, увековечил единствения островен тим в Италия, достигнал до Скудетото. По ирония на съдбата същата тази дата идва навръх 100-годишнината от основаването на футболен клуб Каляри Калчо. Днес Рива е вече почетен президент на отбора, номер 11 на гърба му е отдавна изваден от употреба, a вдъхновяващото му наследство остава все толкова ярко.
Роден през 1944 година покрай бреговете на Ломбардското езеро в Северна Италия, съдбата на младия Рива е преплетена с травмиращи детски спомени. Още на 9 години Джиджи преживява смъртта на баща си, причинена вследствие на работен инцидент във фабрика. Майка му пък е подложена ежедневно за изнурителен и на моменти дори обиден труд. Една от сезонните ѝ длъжности е да да извлича с ръце копринено сукно от пашкулите на копринени буби. Подобно на неговия баща, тя също умира далеч преди синът ѝ да стъпи в Сардиния, а най-голямото съжаление на футболиста и до днес остава факта, че родителите му така и не доживяват да видят нито професионалните му футболните години, нито успехите му. Тежък инцидент сполетява и сестра му Фауста. Тя е прикована към инвалидна количка в продължение на почти 3 години, след сблъсък с велосипедист няколко години след установяването на двамата в Сардиния.
През онзи период юношата Рива работи като механик на повикване, а в свободното си време играе за младежите на местния отбор в Ломбардия Леняно, който се намира в третото ниво на италианския футбол, Серия Ц. Не минава време и Рива все по-лесно изпъква сред останалите момчета - пъргав е, топката му се отнема трудно, упорито гони гола, а пред вратата играе еднакво добре с глава и със силен удар извън пеналта. На 19 години вече ясно се откроява като безпогрешен нападател. Тъкмо по това време бивш наставник на Леняно го забелязва и го взима за участие с представителния младежки отбор на Италия в два приятелски мача срещу Испания. Приносът му в първия от тях в Испания е по-скоро незначителен, но впечатленията от ответната среща в Рим бързо поправят това.
Рива започва мача като титуляр, а срещата се наблюдава изкъсо от няколко клубни представители и агенти. Сред тях е и ръководител на Леняно дошъл да погледа своя проспериращ футболист. Първото полувреме завършва без отбелязани голове, но нещо е впечатлило достатъчно вицепрезидента на Каляри Андреа Арика, който още на почивката намира ръководителя на Леняно. Обсъжда се играта на Рива, а Арика решава да сключи сделка за нападателя преди това да направят другите по-заможни отбори. Следва второто полувреме, в което Рива вкарва красив гол, с който младежите на Италия побеждават. Минути след последния сигнал в срещата пред ръководителя на Леняно вече са се струпали агенти на Лацио и Болоня с готови оферти, но те следва да бъдат отказани, тъй като “сделка вече била сключена - преди 45 минути.”
Така идва време за преминаването на Рива на остров Сардиния през 1963 година. То, обаче, не минава без няколко сериозни колебания. Причина е най-вече резервираният му характер. Още с кацането си на летище “Елмас” в Каляри, 19-годишния талант описва града като особено мрачен, а островът е оприличен на “африканска пустиня” заради безлюдните си краища и своя климат. След дълги увещания от сестра му той все пак ѝ обещава, че ще се задържи за един пълен сезон, като след него почти сигурно ще се завърнат в Ломбардия. Не са от особена помощ и стереотипите за Сицилия - място на мафиоти, където италианските карабинери често изпращат държавните престъпници на заточение. Сицилианци пък се славят като малко по-затворено общество, чиито жители рядко се местят в северна и централна Италия.
Още в първия си сезон през 1963/64 година обаче Рива пише история. Каляри се борят за първо в своята история класиране в Серия А, а ключов момент е финалния мач с Удинезе, които по ирония на съдбата се борят за своето оцеляване в Серия Б. Рива забива решаваш изравнителен гол, Удинезе изпадат в Серия Ц, а Каляри за пръв път се изкачват в топ първенството на “Ботуша”. Нападателят постепенно привиква към новия си живот и се установява трайно в крайбрежния град.
Ред е на първата кампания сред най-силните в страната, а тя започва повече от колебливо. По средата на сезона Каляри се озовават последни с едва 9 точки, но втория полусезон подобрението е вече налице. Записани са някои впечатляващи резултати, сред които и победи над Ювентус и Милан, а до месец май Каляри се издигат чак до 6-тата позиция. Постепенно отборът започва да се гради около нападателния тандем Джиджи Рива - Роберто Бонинсеня, който няколко години по-късно ще се озове в Интер, благодарение на и взаимните акционни вложения между двата клуба. В края на десетилетието в посока Сицилия пък ще поемат доказани футболисти като Анджело Доменгини (шампион на КНК с Интер от 1965 година), Чезаре Поли и Серджио Гори.
Този начален период води със себе си и една любопитна история от ежедневието на Рива. Още 20-годишен, нападателят все още няма шофьорска книжка. Той е често забелязван да кара своите курсове около стадиона с един Фиат 600. В един от тези дни неговият инструктор се шегува с него и го предизвиква: “ако отбележиш в неделя, ще ти дам лиценза.” Дни по-късно Рива изпълнява заръката и вкарва два пъти на Верона, а усилията му за възнаградени с шофьорска книжка.
Головете на Рива в третия му сезон в Серия А вече са набъбнали на 18 в 30 мача, а с това идва и историческа първа повиквателна от Скуадра Адзура за който и да е играч на Каляри. С онзи отбор, редом до Дино Дзоф и Джани Ривера, Рива печели Европейското първенство през 1968 година и дори бележи в преиграването на финала, спечелен с 2:0 срещу Югославия. Още по-популярен пък става брилянтния му гол в продълженията на “мача на века” - полуфинала между Италия и Западна Германия, спечелен от адзурите с 4:3.
В епилога на своите участия за “Скуадра Адзура” Рива достига неподобрените и до днес общо 35 гола за националния отбор в едва 42 мача. Постижението продължава да няма еквивалент и го нарежда пред ред други легендарни играчи като Джузепе Меаца, Силвио Пиола и Алесандро дел Пиеро. Причина за сравнително малката ставка мачове обаче се оказват поредица от особено тежки контузии. Първата идва след счупване на крак в едва третия му мач с националната фланелка в приятелска среща срещу Португалия през 1967 година. Предстои второ и дори по-тежко счупване на същия крак на две места в мач срещу Австрия от Евроквалификациите месеци след загубения финал на световното през 1970 година срещу Бразилия. Разочарованието е с особено горчив привкус, тъй като едва година по-рано Рива се нарежда втори в класацията за Златната топка зад партньора си в атака за Италия Джани Ривера.
Така стигаме до сезон 1969/70. Пет години след първото си участие в Серия А Каляри изненадват мнозина с още по-силното си начало и очевидния допълнителен стимул в амбициите си. Първите 6 мача носят 5 победи, а по Коледа сардинци са на върха. Същото обаче се случва и в предходния сезон, когато Фиорентина успява да ги изпревари в последния месец от кампанията. Борбата за Скудетото отново е най-вече с “”виолетовите”, но Ювентус и Интер също упорито печелят своите мачове и до последно остават вкопчени в битката. Несполуките за Каляри от края на предходната година обаче са далеч зад тях. След като излизат начело в класирането в 5-тия кръг, те така и не изпускат преднината си до самия край на шампионата и извършат небивал, чутовен подвиг, сбъдвайки миража и на хиляди сардинци. Първата и до днес единствена титла в историята на Каляри е вдигната за пръв път от ръцете на Рива.
Този триумф е с кардинално значение, надскачащо в пъти тези на техните италиански съперници през годините. В ера, в която Скудетото е доминирано от Ювентус, Милан и Интер, Каляри се превръща в първия отбор южно от Рим, който печели националния шампионат. Сардиния на свой ред пък най-сетне се приобщава към футболното наследство в Италия и спира да се смята за метафорично отритната като остров от футбола на “Ботуша”. Рива спомага за това със своите 21 гола в 30 мача, а по време на празненствата журналистът Стефано Болдрини пише, че попаденията му “накараха сицилианските пастири да си закупят радио транзистори, за да следят Каляри.” Сицилия пирува до безсилие със дни, а в първия ден след узаконяването на триумфа местният вестник “L’Unione Sarda” продава рекордния тираж от 125,000 вестника, където е описана реакцията на цяла Европа по повод успеха им.
Седмици по-рано при последната домакинска среща пък е отбелязан куриозен момент с няколко тифози на тима. Каляри играе у дома срещу изпадащия Бари, а победата де факто би узаконява тяхната титла. Още преди мача стотина привърженици си проправят път до съблекалнята на Каляри и молят за автограф Рива току пред неговите съотборници. Сред феновете се оказват и двама укриващи се от полицията местни престъпници, които полицията моментално забелязва и задържа. Важността на предстоящия мач обаче е толкова монументална, че униформените се смиляват над тях. Те се съгласяват да закопчаят белезниците на двамата за вътрешните огради на стадиона, за да могат провинилите се все пак да изгледат целия мач на бъдещия шампион Каляри, преди да бъдат отведени в затвора. Макар и закопчани, двамата получават своята последна футболна наслада за сезона - Каляри бие Бари с 2:0, а първия гол бележи любимеца им Рива.
А някъде по това време идва осъдителното изказване на треньора Манлио Скопиньо по адрес на опитите на грандовете да спечелят Скудетото с финансови средства и подмолни приоми.
“Юве и клубовете от Милано имаха на разположение богатствата си и всякакви договори, с които твърде дълго си правеха каквото пожелаят. Ако Каляри спечели Серия А смятам, че това би била първата честно спечелена шампионатна победа от години.”
Триумфът е особено сладък, а дори след него Рива остава предан към Каляри. По негови думи той намира семейство сред гостоприемните хора от острова и съотборниците си, които вярва че няма да намери никъде другаде. С жителите той често ходи на риболов, филетира риба с Мартино, дори ремонтира техните коли и разказва за честите си вечери прекарани у дома на местния квартален месар Пастор.
Постепенно напускането на мениджъра Скапиньо и контузиите на Рива естествено връщат Каляри в подстъпите на челните места, а Рива играе до 1976 година, след което слага край на кариерата си на едва 31 години. В онзи последен сезон, след който Каляри изпада, Рива се завръща за последно от контузия и бележи нови 8 гола в 6 мача. Статистиката му сочи към 207 гола за 374 мача във всички турнири. По-впечатляващи остават единствено онези 35 гола в 42 мача за Италия.
Някъде в края на кариерата му идва и случката, в която Рива чупи на три места ръката на присъстващо 9-годишно момче запалянко на “Стадио Олимпико” след свои удар по време на загрявката преди мач с Лацио. Детето е обгрижено в болницата като знаменитост и остава в поп културата обгръщаща славните години на великия Рива.
Наскоро Рива отново заговори за футбол в интервю за вестника Corriere della Sera.
“Вече не ходя на стадиона,” споделя с униние той. “Изпитвам прекалено много безпокойство и нерви. Дори, когато ме гонеха от някой мач, никога не оставах на трибуните. Палех колата си и карах до бреговата ивица Коста Рей или Муравера. Днес слушам мача по радиото, а чак на следващия ден го гледам и по телевизията.”
