Думите "скандал" и "италиански футбол" автоматично ни отвеждат към все още наболелия случай от 2006г., когато Калчото претърпя огромни сътресения. От "Калчополи" може и да изминаха 14 години, но Серия "А" все още не може да възстанови стария си блясък от преди онези мрачни събития.
Както преди време разказахме, това далеч не е първият подобен скандал в италианския футбол. Връщайки се назад трябва задължително да споменем и "Тотонеро", случил се в началото на 80-те и родил една от големите легенди на играта - тази за изкуплението на "затворника" Паоло Роси.
Ровейки се из историята на италианския футбол вероятно ще открием и други скандали с уговорени мачове, поръчкови съдии или подкупени футболисти, тъй като на Ботуша тази порочна практика датира още от 20-те години на 20-ти век. Чували ли сте името "Луиджи Алеманди"? Не? Набързо ще поправим това. За да започнем нашата история, трябва да се върнем цели 93 години назад до горещото лято на 1927г.
Освен температурите, страстите в Торино също са горещи през споменатото лято. Градът е залят от полемики, скандали и разправии за последното Скудето, завоювано от тима на Торино. Скоро обаче малкият образ на трофея, който шампионът на Калчото обикновено носи през следващата кампания на екипите си, позорно е разшит и отнет от фланелките на "биковете". Защо ли?
Насред развълнуваната тълпа футболни привърженици, в града откриваме един журналист, пристигнал на север от столицата Рим. Неговото име е Ренато Ферминели и той поддържал своя колонка в спортния вестник "Paese Sportivo". Освен там, Ферминели често предоставял метериали на други издания, сред които и римски ежеседмичник на име "Il tifone", където, съзнателно или не, Ренато щял да напише най-важната статия в кариерата си, озаглавена "Има нещо гнило в Дания", цитирайки знаковата поема "Хамлет" на Уилям Шекспир.
Историята, съдържаща се в тези текстове, случайно достигнала до ушите на Ферминели, докато той удобно си седял в креслото на стаята си в малък торински хотел, намиращ се на площад "Madonna degli Angeli". Без да знае, Ренато бил съсед на студента в Политехническия университет Франческо Гаудиозо, а също така едва ли някога е подозирал, че ще чуе разговора му с футболист на име Луиджи Алеманди, защитник на Ювентус и националния отбор на Италия по това време.
Каква роля би имал един обикновен студент в тази футболна история? Обстоятелствата са доста сложни и за да ги изясним ще трябва да започнем от самото начало.
1926г. е доста специална за италианския футбол. Сезонът, който започва на 3 отковри е първият, който обхваща цялата страна. Шампионатът получава името "Divisione Nazionale" и разбира се, е по идея на фашистката партия, която по това време властва на Ботуша. Режимът искал да промотира идеята за една обединена страна - нещо, което в миналото е изглеждало немислимо на фона на отколешното разединение между севера и юга.
Структурата на "Divisione Nazionale" далеч не приличала на сегашната, която се практикува в Серия "А". Отборите били разделени на две групи от по 10 отбора, като най-добрите тимове играели във финална група, която трябвало да определи новия носител на Скудетото. Във въпросния сезон 1926/27 шестте най-силни отбора в Италия били Ювентус, Интер, Дженоа, Торино, Болоня и Милан.
След няколко изиграни мача сценарият започнал да се прояснява и се очаквало надпреварата за трофея да е между тимовете на Торино и Болоня. "Биковете" притежавали редица класни футболисти и нападението им било съставено от легенди на играта като Адолфо Балончиери, Хулио Либонати и Джино Розети. Техният талант в предни позиции им осигурил прякора "триото-чудо" и те вкарали общо 44 гола в първата фаза от сезона. Болоня пък, които били шампиони за 1924/25, също разполагали с атомен тризъбец на върха на атаката в лицето на Анжело Скиавио, Елардо Монцельо и Джузепе Муциоли.
Страстите на Ботуша започнали да се разгорещяват още на 15-ти май 1927г., когато в пряк мач Торино победил Болоня с 1:0, но съдията отменил, според мнозина, напълно редовен гол на гостите. И все пак най-големият скандал тепърва предстоял. Той идва в дербито срещу Ювентус, станало известно по света като Дерби дела Моле, играно на 5-ти юни.
Първият двубой бил спечелен от "бианконерите" с 1:0, но президентът на Торо Енрико Мароне Цинцано желаел неговият отбор да триумфира в реванша на всяка цена. Той дори се обзаложил със своя колега в Юве Едоардо Аниели за крайния изход от мача. Междувременно изпълнителният директор на "биковете" - човек на име Нани, сметнал, че дербито представлява възможност да се действа в тази насока, за да се задоволи гладът за победи и трофеи на Цинцано.
Тук някъде на сцената се появява нашият приятел Луиджи Алеманди.
Защитникът е описван по следния начин от легендарния спортен журналист Джани Брера: "Той беше истинска природна стихия. Имаше гъста къдрава коса и приличаше на самия дявол. Бързите му спринтове бяха впечатляващи, както и акробатичните му отскоци. Той винаги достигаше топката преди своя опонент."
По това време Алеманди е най-добрият защитник на Ювентус, а заедно с колегата му Виржинио Розета и вратаря Джампиеро Комби, той бе оформил непробиваема стена, която да отблъсква всички противникови атаки. Спойката между тримата стоеше в основата на завоюваното Скудето за предния сезон 1925/26.
Когато сицилианският студент от по-нагоре в статията Франческо Гаудиозо споделил на Нани, че живее в един и същ хотел с Алеманди, изпълнителният директор на Торино не можал да повярва на ушите си. Той най-сетне получил перфектната възможност да изпълни пъкления си план. Гаудиозо служил като посредник на Нани, който обещал да плати на Алеманди крупната за онова време сума от 50 000 лирети. Задачата на бранителя на Юве и "скуадра адзура" била проста - да "удари едно рамо" на Торино, което да осигури победа на "биковете" в предстоящото Дерби дела Моле. В знак на добра воля, Нани платил на Луиджи половината сума предварително, а останалата "бианконерото" щял да получи след мача.
Най-сетне стигаме и до заветния ден. Преди него Торино водели в класирането с 12 точки, а Юве били на трето място със 7. Между тях се намирал тимът на Болоня. Това била и последната възможност за "бианконерите" да прекъснат победния поход на своите градски съперници към почти сигурното Скудето. Двубоят започнал според очакванията със силен натиск на "биковете", докато Юве отбранявал геройски вратата на Комби. Алеманди се представял на обичайното познато ниво и отбивал всички атаки на виненочервените. В края на първата част двубоят предприел неочакван курс, когато играчът на "бианконерите" Антонио Вояк попарил отбора на Торо с гол.
През втората част картинката не се променила и Торино бил отборът, който имал сериозно предимство. Десетина минути след подновяването на играта защитникът на тима Михали Баласикс изравил от пряк свободен удар. Шутът на Беласикс преминал точно през съмнително разтворените крака на Розета, за да изненада вратаря Комби.
Обсадата на черно-бялата врата продължила, а двубоят започнал полека-лека да се изплъзва от възможностите на Юве. Техният нападател Пиетро Пасторе бил изгонен от главния съдия, оставяйки тима си в числено намален състав. Останали с 10 човека на терена, "бианконерите" не издържали на натиска и в крайна сметка Либонати отбелязал за 2:1, което бил и крайният резултат от двубоя.
Въпреки разочарованието сред тифозите на "старата госпожа", те не можели да отрекат, че Луиджи Алеманди отново бил във вихъра си. Той дал всичко по силите си чак до последния съдийски сигнал. А какво станало с онези 50 000 лирети, ще попитате вие? Тъй като Ювентус загубили мача, Алеманди пожелал да му бъдат доплатени останалите 25 000. За негово неудовлетворение, Нани отказал да изпълни обещанието си, защото според него защитникът на "бианконерите" не направил нищо, което да улесни Торино по пътя към победата. Това неизпълнено плащане било главната причина Алеманди да посети хотелската стая на Гаудиозо и на висок глас да обясни на студента каква договорка е имал с неговия приятел Нани. Тъкмо това пък бил ключовият разговор, който журналистът Ферминели дочул през тънките стени на хотела. Информацията била напълно достатъчна, за да се напише историята, кръстена "Има нещо гнило в Дания".
След като материалът на Ферминели се появил в "Il tifone", секретарят на италианската футболна федерация Джузепе Дзанети моментално разпоредил разследване по случая. След няколко разпита, истината най-сетне излязла наяве, когато Нани признал абсолютно всичко. На 4 ноември 1927г., федерацията излязла с постановление, според което титлата на Торино се отнема. Няколко седмици след това ръководното тяло издало нова заповед, дисквалифицираща Алеманди от футбола доживот. Други двама футболисти на Юве пък, Федерико Мунерати и Пиетро Пасторе, били смъмрени заради "пренебрегване на техните задължения като футболисти", но те не получили ефективни наказания.
Днес вече са минали 93 години от въпросния мач и все още много подробности около скандала остават неясни. Защо например Мунерати и Пасторе се отървали само с мъмрене и освен това защо никой не заподозрял Розета в съучастничество, след като неговите действия, довели до изравнителния гол във вратата на Юве, били меко казано съмнителни? У италианското общество останало убеждението, че Алеманди е бил нарочен за изкупителна жертва, която да прикрие доста по-сериозен скандал, в който са замесени доста повече играчи и футболни хора.
Самият Алеманди не бил наказан да не играе футбол доживот. Забраната му била вдигната година след скандала и той играл още за отбори като Интер (тогава известен като Амброзиана), Рома, Венеция и Лацио, преди да прекрати кариерата си. Той така и не казал и дума за събитията, довели до дисквалифицирането му, а единственият път, когато е говорил по темата, е през 1976г., две години преди смъртта му: "Да, имаше нещо съмнително в този ден, но вината за това не бе моя..."
Въпреки че уж всичко било изяснено още тогава, Скудетото за сезон 1926/27 не било присъдено на втория Болоня. Това било защото президентът на Италианската футболна федерация Леандро Арпинати вече бил разпоредил преместване на седалището на организацията в Болоня и не искал да изглежда сякаш всичко това е с цел да се фаворитизира тимът от неговия град, което пък би лепнало лошо име на режима на Мусолини.
Вместо това, когато поглеждаме списъка с шампиони на Серия "А", срещу сезон 1926/27 можем да намерим думите "Няма победител". Точно така, това е една от малкото години, в което "Скудетото" остава без притежател.
Дори днес последиците от този скандал могат да се доловят в Торино. Настоящият президент на едноименния клуб Урбано Кайро внесе иск Скудетото за въпросния сезон да бъде присъдено обратно на "биковете", защото, според него, е било отнето несправедливо. Само че неговите кампании остават безуспешни. Срещу годината 1926/27 все още седят тези две смущаващи думи: "Няма победител". Думи, които продължават да ни напомнят колко мръсна игра може да бъде футболът. Продължават да ни напомнят, че винаги политиката и личните интереси могат да съсипят и окалят основните принципи на спорта да бъде "честен".
Историята около Луиджи Алеманди се е случила през 1927г. - осъзнавате ли колко отдавна всъщност е това? Случаят е преди Втората световна война и преди светът да се превърне в това, което познаваме днес. Преди италианският футбол да получи името "calcio moderno", преди в играта да навлязат телевизионните права и спонсорските договори, преди алчните за милиони футболни агенти, преди собствениците-милиардери, които в наши дни хвърлят сянката на съмнението, че красивата игра се е превърнала в един мръсен бизнес, покварен от интереси и много пари.
Дори през 1927г. обаче са се намерили хора, които да измислят план, който да остане в историята като първия футболен скандал в Италия. Скандал, който все още носи името на човек, който по всяка вероятност не е бил виновен повече, отколкото мнозина други - "Луиджи Алеманди".
