Съветският футбол никога не е бил лишен от успехи – Европейска титла и 4-то място на Световно първенство на националния отбор, Динамо Киев и Динамо Тбилиси са носители на КНК, местни играчи често са попадали в сборния отбор на света. Въпреки това ФИФА определя един сравнително неизвестен играч като „човека, променил завинаги футбола в Русия“. Става дума за Анатолий Зинченко – първият футболист от СССР, играл в отбор от Западна Европа.
Привличането на полузащитника обаче не би било факт без ентусиазма на Курт Чатска – редактор на прокомунистическия вестник „Фолксщиме“ и заклет привърженик на „зелено-белите“. Чатска описва себе си като „стар комунист“ и познава лично много от висшите партийни кадри в СССР, включително министъра на спорта Сергей Павлов. Първоначално Чатска е амбициран да привлече в Рапид Олег Блохин. От съветска страна обаче категорично отказват да пуснат най-голямата си звезда, а Павлов определя идеята като абсурдна. Австриецът се оказва по-настоятелната от двете страни и впоследствие от Спорткомитета на съюза решават да опитат да пуснат съветски футболист зад граница.
Спорткомитетът поставя строги критерии при избора на играч за Рапид – да не е звезда, да не е от московски или ведомствен клуб, но пък и да има достатъчно опит. Така е избрана кандидатурата на полузащитника на Зенит Ленинград Анатолий Зинченко. По това време халфът мисли за край на кариерата си, тъй като е навършил 31 години и има желанието да учи за треньор. Освен това върховите му постижения са два загубени финала за Купата на СССР със СКА Ростов на Дон и 3 мача за националния отбор на СССР. Политическата обстановка също не предвещава игра в чужбина – всички в страната са заети с Олимпиадата в Москва, която много капиталистически държави бойкотират.
Все пак през май 1980 г. в Зенит постъпва оферта от Рапид Виена. Самият футболист смята, че никой няма да му позволи да излезе зад граница и продължава да се готви с ленинградци за остатъка от сезона. През октомври същата година обаче сделката става факт и за броени часове ветеранът събира багажа си и с полет през Москва каца в австрийската столица.
Тъй като в СССР професия „футболист“ не съществува, на хартия Зинченко е специалист-електротехник в съветската промишлена палата във Виена. Тъй като съгласно правилника никой служащ не може да получава по-висока заплата от посланика, то 2/3 от изплащаните пари от Рапид биват прибирани от държавата. От Рапид изразяват пред играча своето недоволство и го заплашват, че ще спрат да му изплащат премии, ако и тях начислява в посолството. Така когато Рапид печели Купата на Австрия, Зинченко запазва за себе си премията от 100 000 шилинга, като заявява пред посолството, че не е получавал никакъв бонус, а възнагражденията са били само за местните футболисти.
Местна легенда твърди, че първоначално руснакът е получил разрешение да играе само в дублиращия отбор на Рапид, който е бил аматьорски, но на една двустранна игра е бил забелязан от голмайстора на отбора Ханс Кранкъл, който настоял руснакът да бъде привлечен в първия отбор. По спомените на самия футболист обаче още при пристигането му във Виена, той е бил посрещнат от тълпи от журналисти. Едва ли подобен шум би се вдигал за футболист на отбор от аматьорските дивизии.
На терена полузащитникът се чувства в свои води. Формира трио с Антонин Паненка и Ханс Кранкъл и през сезон 1981/82 Рапид печели титлата на Австрия за първи път от 15 години насам. По спомените на Зинченко в последния мач от сезона феновете чупят решеките на стадиона и нахлуват на терена да празнуват заедно с футболистита, а ръководството изплаща премии от по 10 000 долара на човек. Същият сезон отборът се представя достойно в Купата на УЕФА, където достига 1/8-финалите и отпада от Реал Мадрид. Това са и първи мачове в Евротурнирите за легионера, който споделя, че се е чувстал фантастично при гостуването на „Сантяго Бернабеу“, а на терена се е изправил срещу Висенте дел Боске.
През следващия сезон Рапид защитава шампионската си титла и печели и националната купа. За успехите си Зинченко получава званието „майстор на спорта на международно ниво“, което е първият и последен подобен случай в съветската история. Годините обаче си казват думата и вече на 33 полузащитникът играе далеч по-рядко (само 11 изиграни двубоя). Въпреки това, той е един от любимците на феновете и треньорът Ото Барич му предлага да остане в тима като негов асистент. Анатолий отказва, тъй като изпитва носталгия по родината си и се завръща в Съветския съюз.
Експериментът се оказва удачен – Анатолий Зинченко изиграва 54 мача, в които вкарва 13 гола и не бива забравен от Рапид дори след като окачва бутонките. В продължение на 5 години от клуба изпращат покани на бившия си футболист за различни мероприятия, но те не достигат до него. Така през 1986 г., когато Зинченко е треньор на Строител (Череповец) по време на турне в Узбекистан, се оказва, че австрийците също водят подготовка там. Когато Зинченко се появява в съблекалнята на Рапид, президентът на клуба Холцбах казва: „Всяка година ти пращаме покани, а все ни отговарят, че си зает по работа. Да не си станал министър?“
„Най-важното е, че оправдах очакванията на тези, които ме препоръчаха на Рапид. Възпитан съм така, че да знам, че имам дълг – пред страната, клуба, флага. Държах на тези принципи и не само оправдах очакванията, но даже и повече – спечелих два пъти титлата на Австрия и веднъж националната купа. В СССР нямах подобни достижения – не бях спечелил нито един трофей“, коментира Зинченко.
След като треньорската кариера на първорпоходеца не се развива успешно, той става директор във футболната федерация на Санкт Петербург, а през август тази година издаде и своите мемоари.
