Футболните схеми винаги са претърпявали промени през годините. Силните стилове на игра са били десетки – комбинативния футбол на унгарците, италианското Катаначо, Тоталният футбол на Кройф, Тики-така на испанците и други. Сега се наблюдава една новоизгравяща тенденция, популяризирана от Антонио Конте през 2016/17 и набираща още повече актуалност в момента – отборите да играят с трима централни защитници. На пръв поглед подобен стил на игра изглежда като дефанзивен подход, но в действителност нещата не стоят точно по този начин. Умишлено не казваме формация с трима бранители, а стил на игра, тъй като дори някои тимове, които започват мача със защитна линия от четирима, в хода на двубоите заемат позиции с трима в центъра на отбраната. В днешната статия ще посочим основните плюсове и минуси на този стил на игра.
Плюсове
Солидна отбрана и окупирани централни зони
Напълно логично е когато имаш повече защитници, самата отбрана да е много по-стабилна и трудно пробиваема от обичайното. Освен тримата централни бранители и двамата бекове, в защитната линия може да се включи и един от вътрешните халфове, което прави численото преимущество в центъра на терена огромно. Така атакуващият състав е принуден да напада през крилата, но дори там, ако външните полузащитници не срещнат нужната подкрепа от крайните защитници, биха имали сериозни проблеми.
Ключовата роля на бековете
Наскоро отделихме цял материал за крайните бранители, но дори тук можем да споменем колко са важни техните роля и функции. Те помагат навсякъде – когато отборът им е без топка, те се включват към линията на защитата; когато тя се изнася, помагат на полузащитниците чрез разигравания; а в последната третина на игрището придават широчина на нападението, правят опасни центрирания и освобождават пространства за нападателите в средата на терена. Именно атакуващите им задачи имат най-голяма важност и това се видя чрез редица примери на ЕВРО 2020:
*(Португалия – Германия; Йосуа Кимих и Робин Госенс са играчите в най-предни позиции, въпреки че са крайни бранители)
*(Русия – Дания; Даниел Вас и Йоаким Меле са единствените играчи в крайните зони на игрището)
*(Уелс – Дания; отново бековете придават широчината, а в случая те са Йоаким Меле и Йенс Ларсен)
Както за тези, така и за много други отбори, нападателните функции на бековете са от най-ключово значение, което обяснява големия брой играчи, преквалифицирани от крила в крайни бранители през последното десетилетие – Алфонсо Дейвис, Олександр Зинченко, Лукас Васкес, Трент-Александър Арнолд, Антонио Валенсия, Жорди Алба и още десетки други футболисти. Друго умение на тези играчи е да навлизат в средата на игрището, с което отново да създадат числено превъзходство.
Ключовата роля на либерото
Макар и във волейбола да съществува термин либеро, то в нашия случай той има малко по-различно значение. Във футбола либерото е защитникът, който заема централна позиция измежду трима. Неговата роля е важна най-вече заради изнасянето на топката. Обикновено на тази позиция играе футболистът с най-добри умения с топка в крака, като това включва освен точност на подаванията, също качествен дрибъл и увереност в действията. Без такъв играч придвижването от защита в атака е много трудно или в най-добрия случай бавно. Ако не се разчита на такъв футболист, крайните защитници ще бъдат принудени да се връщат назад, което улеснява значително противника в неговите опити да вземе топката. В чести случаи, когато даден отбор стартира само с двама централни бранители, той изпитва трудности да изнесе топката изцяло чрез тях. В техния случай има два варианта за действие – или един от бековете да приеме по-централна роля от обичайното за баланс на схемата на игра, което от своя страна да позволи на другия краен защитник да се изтегли напред, или един от дефанзивните халфове да се върне назад. Последните примери за подобни ротации се наблюдаваха в мачове от ЕВРО 2020:
*(Италия – Белгия; Джовани ди Лоренцо е значително по-близо до централната двойка в сравнение с Леонардо Спинацола)
*(Хърватия – Испания; Сезар Азпиликуета, който често е играл като централен защитник, в този двубой е близо до Ерик Гарсия и Емерик Лапорт)
*(Словакия – Испания; тук Сезар Азпиликуета има ролята на типичен краен защитник, а негов заместник в изнасянето на топката е Серхио Бускетс, заедно с когото Лапорт и Гарсия формират защитна тройка)
Идеална структура за контраатака
В горните редове описахме как отборите с подобна схема на игра се защитават – поне с трима централни защитници, двама крайни бранители и един дефанзивен халф. Така остават трима нападатели и един полузащитник, които са готови да получат топката и да стартират контраатака.
Ако противниковите действия преминават през центъра на игрището, то тогава крайните защитници също ще са готови за атака, а вторият полузащитник ще се включи към опитващите се да отнемат топката. По този начин защитаващите се стават пет, а тези, готови за контрадействия – също пет.
Въпреки че вторият описан сценарий изглежда идеален за контраатакуващия тим, той обикновено е рядкост. Много по-вероятна е първата опция за защита, която също е опасна, когато стане въпрос за действия на скорост в нападение.
Минуси
Да опиташ от собственото си лекарство
Когато Конте разработи този стил на игра в Челси, през първия сезон почти никой не успя да победи лондончани и да намери ефикасен метод за преодоляването на подобна тактика. Една година по-късно обаче тази схема на игра вече не бе ефективна, или по-скоро бе толкова ефективна, че всички я използваха срещу „сините“. Оказа се, че най-лесният начин за противодействие на Челси в тези години бе да се дублира тяхната формация 3-4-3. Основната причина се корени в защитната тройка. Обикновено централните бранители не се славят със скоростта си, което може да се използва максимално от противниковите крила, които, както вече споменахме, заемат по-централни позиции в тази формация. Естествено, Челси също можеха да се възползват от тези пробойни във формацията, но проблемът бе, че те нямаха нито един бърз защитник, както и нападател, отличаващ се със скорост и креативност, с изключение на Еден Азар.
Насищане на крилата – липси в центъра
В подобна схема най-често крайните защитници са оставени сами по лявата и дясната зони на игрището. Когато се изправят срещу отбор в обикновена схема, състояща се от бек и крило, то тогава този краен бранител ще има много проблеми да се справи и с двамата. От друга страна, ако един от централните защитници се ангажира с опазването на противниковия външен халф, а бекът се заеме със своя колега от противниковия отбор, то тогава ще остане много свободно място в средата на терена. То ще бъде окупирано от нападател на атакуващия отбор и той няма да има проблеми с намирането на чиста голова позиция.
Заключение
Видно е, че все повече отбори започват да се приспособяват към стил на игра с трима в защитна линия, дори когато първоначалната им формация е изградена от двама. Тази схема съчетава стабилност в отбрана, числено преимущество в централните зони и предпоставки за скоростно нападение. Трябва обаче да се намери правилният баланс в използването на този стил на игра, тъй като той има немалко слабости, които не изискват нищо повече от бързи и креативни нападатели, за да се превърне формацията в неефективна.
*Всички снимки, с изключение на последната, са статистически данни на платформата WhoScored. Те показват средното положение на футболистите по време на даден мач.
