Всяка натурализация на чуждестранен футболист с цел той да играе за националния отбор на даден страна, предизвиква бурни дискусии. Коментарите варират от „логичен ход, когато няма кой да играе в националния“ до „и как ще развиваме таланти, ако даваме паспорти на целия свят“. Привържениците винаги очакват повече от чужденците, но малцина стават постоянни титуляри в селекциите и след като напуснат дадената страна, биват забравени. Историята обаче е богата на достатъчно примери, когато натурализиран футболист успява да донесе достатъчно полза за новата си страна и да бъде не само приет от феновете, но и боготворен от тях. Представяме Ви десет такива примери.
Алекс дос Сантос
Класацията открива един малкоизвестен в Европа бразилец. Кариерата на родения в Парана полузащитник започва по нетипичен начин. На 16-годишна възраст Алекс заминава за Япония, където решава да пробва силите си в нофосформираната професионална Джей Лига. След като завършва гимназия в Страната на изгряващото слънце, Дос Сантос подписва със Шимизу С Пулс. През 1999 г. става футболист на годината в страната и печели Купата на носителите на купи на Азия. Две години по-късно получава японски паспорт и през март 2002 г. дебютира в контрола срещу Украйна, месеци преди домашния Мондиал. Впоследствие Алекс изиграва цели 82 двубоя за Япония, в които вкарва 7 гола, участва на две световни първенства и печели Купата на Азия през 2004 г.
Едуардо да Силва
Нападателят е забелязан от скаути на Динамо Загреб още на 16-годишна възраст и през февруари 2000 г. става част от юношеските формации на тима. Въпреки че Хърватия произвежда редица млади таланти, качествата на Едуардо са неоспорими и през 2002 г. той получава хърватски паспорт и е повикан в младежките формации. Две години по-късно нападателят вече дебютира за първия тим на „шахматистите“, след като ниже гол след гол за Динамо. След като през сезон 2006/07 вкарва 34 гола в 32 мача нападателят си печели трансфер в Арсенал, а в кампанията за Евро 2008 вкарва 10 гола в 12 срещи и е с решаващ принос за класирането на Хърватия за финалите. За съжаление през февруари 2008 г. се случва онова ужасяващо счупване на крака, което преобръща кариерата на Да Силва. Все пак Едуардо играе на Евро 2012 и Мондиал 2014 и със своите 29 гола за Хърватия е трети голмайстор в историята на страната, като само Давор Шукер и Марио Манджукич имат повече.
Пепе
Още един бразилец, избрал да представлява друга държава, е Пепе. Защитникът е привлечен от португалския Маритимо на 18-годишна възраст и успява да се наложи като един от най-добрите на своя пост, като през 2004 г. преминава в Порто и оставя добри впечатления. Когато през 2006 г. най-после е забелязан от селекционера на Бразилия Дунга, Пепе отказва повиквателната и заявява желанието си да играе за Португалия. Следват над 100 мача с фланелката на иберийската страна и европейска титла през 2016 г. За участието си в триумфа на европейското първенство е награден с ордена Мерит, връчван за заслуги пред страната. На клубно ниво кариерата на Пепе е достатъчно известна – 10 сезона с екипа на Реал Мадрид и три триумфа в Шампионската лига говорят достатъчно за класата на бранителя. 36-годишният защитник продължава да играе на високо ниво като от началото на миналата година отново носи екипа на Порто.
Мауро Каморанези
Традицията Италия да натурализира южноамерикански футболисти съществува още от 30-те години на XX век. Най-ярка следа обаче оставя аржентинският халф Мауро Каморанези. Потомък на италиански мигранти, полузащитникът има правото да играе и за Аржентина, и за Италия и след силни сезони във Верона и Ювентус е повикан от Джовани Трапатони да носи екипа на „Скуадра Адзура“. Каморанези често е критикуван, че не пее химна на Италия преди мач, а футболистът по-късно си признава, че не е знаел думите. Все пак десният халф е в основата на триумфа на Световното първенство през 2006 г., а освен това играе на Евро 2008 и Мондиал 2010. След над 200 мача с екипа на Ювентус и 55 за националния тим, Каморанези завършва кариерата си в родната Аржентина през 2014 г. „Чувствам се аржентец, но винаги съм защитавал с достойнство цветовете на Италия“, признава Мауро в интервю след триумфа на шампионата в Германия.
Джон Барнс
Роден в Ямайка, с баща от Тринидад и Тобаго, Барнс емигрира в Англия на 12-годишна възраст. През 1983 г. ФИФА разрешава на футболистите с британски паспорт, които нямат британски произход, да играят за една от страните от Обединеното кралство. Тогава Шотландия прави опит да натурализира Барнс, но крилото отказва, тъй като заявява, че желае да играе за Англия. През май 1983 г. Боби Робсън гласува доверие на Джон в мач със Северна Ирландия, завършил 0:0. Интересен факт е, че Барнс получава британски паспорт чак през лятото на 1984 г. „Може би Футболната асоциация въобще не е знаела, че не съм роден в Англия и съм играл нелегално“, коментира по-късно футболистът. Нападателят се превръща в знакова фигура за Ливърпул между 1987 и 1997 г. и записва 79 срещи за „Трите лъва“ – рекорд за тъмнокож футболист по това време. През 2016 г. читателите на Тhe Times го избират за най-великият английски футболист, играещ с левия крак.
Алфредо ди Стефано
Легендата на Реал Мадрид играе общо за три национални отбора. “Русата стрела“ дебютира за Аржентина през 1947 г., а по време на престоя си в колумбийския Милионариос записва 4 срещи за Колумбия. След като става безпорна суперзвезда с екипа на Реал Мадрид през 1956 г., нападателят получава испански паспорт и още в дебтюта си за „Ла Фурия“ вкарва хеттрик във вратата на Нидерландия. Ролята на Ди Стефано в доминацията на Реал Мадрид на европейската сцена е огромна, а двете Златни топки (1957 и 1959 г.) подвърждават огромната му класа. Макар да вкарва 23 гола в 31 срещи за Испания обаче, великият нападател така и не успява да играе на Световно първенство. Испания не успява да се класира за Мондиал 1958, а в навечерието на турнира в Чили през 1962 г. Ди Стефано се контузва. И все пак етническият аржентинец е избран за футболист на петдесетилетието в Испания в Юбилейните награди на УЕФА и е включен в отбора на столетието на ФИФА.
Патрик Виера
Образец за опорен полузащитник, Виера е роден в Сенегал, а майка му е от Кабо Верде. Благодарение на факта, че дядо му е служил във френската армия, Патрик успява да вземе гражданство и да заиграе в Кан. Следва неуспешен престой в Милан и славни години с екипа на Арсенал. Носейки капитанската лента на „артилеристите“, Виера става един от най-знаковите футболисти в началото на новия век, а за френския национален отбор записва 107 срещи и вкарва 6 попадения. Световен и европейски шампион и истински лидер в средата на терена, полузащитникът е високо ценен и преминава още през Ювентус, Интер и Манчестър Сити. Кариерата му едва ли щеше да се развие по същия начин, ако беше избрал да остане в родния си Сенегал.
Деко
Може би един от най-популярните натурализирани футболисти. Андерсон Луис де Соуза започва кариерата си в Коринтианс, преди през 1997 г. да бъде привлечен в Бенфика. След периоди в Алверка и Салгейрош халфът става звезда в Порто и помага на тима да спечели Купата на УЕФА и Шампионската лига. През 2003 г. получава португалски паспорт, а повикването му в националния отбор разразява скандал в обществеността. Дори Луиш Фиго се изказва против натурализацията. Въпреки това още в дебюта си (по ирония на съдбата срещу родната Бразилия), Деко вкарва гол и става важна част от селекцията на Луиш Фелипе Сколари. Изиграва 75 срещи за Португалия, като е финалист на Евро 2004 и записва четвърто място на Мондиал 2006. След успешен престой в Барселона и два сезона в Челси, завършва кариерата си във Флуминензе.
Мирослав Клозе/Лукас Подолски
Нападателното дуо е знаково за германския национален отбор, но и двамата футболисти са родени в Полша. Клозе е родом от Ополе и на 8-годишна възраст се премества в Германия с баща си. Мирослав започва да играе в селския клуб Блаубах в Седма дивизия и на 20-годишна възраст се преборва за професионален контракт, като подписва с Кайзерлаутерн. Следват слави години с екипите на Вердер, Байерн Мюнхен и Лацио, както и рекордните 16 гола на Световни първенства и общо 71 за Маншафта.
Подолски, от своя страна, изявява желание да играе за Полша през 2003 г., макар да е част от Кьолн от 10-годишна възраст. Тогавашният треньор на полския национален отбор Павел Янас обаче заявява, че младежът не му е нужен. Когато година по-късно Руди Фьолер повиква младежа да облече екипа на Германия, Подолски не мисли дълго. Изборът се оказва съвсем правилен и макар Принц Полди да не успява да разкрие пълния си потенциал на клубно ниво, 130 мача за Германия, 49 гола и Световна титла от 2014 г. са напълно достойни за уважение достижения.
Еузебио
Нападателят от Мозамбик се превръща в истинска легенда на великата игра. След три сезона в Атлетико Лоуренсо Маркеш, нападателят кара проби в бразилския Сао Пауло. „Трикольорите“ обаче отхвърлят играча, но там той е забелязан от португалските Спортинг и Бенфика. „Орлите“ обаче надделяват и за 14 сезона Еузебио бележи над 300 попадения, печели Купата на Европейските шампиони и Златната топка. През 1966 г. помага на Португалия да спечели бронзовите медали от Световното първенство в Англия и става голмайстор на шампионата на планетата с 9 гола, включително 4 в знаменития ¼-финал срещу Северна Корея. В края на кариерата си играе в САЩ и Мексико, а Алфредо ди Стефано дори заявява: „За мен Еузебио е най-великият за всички времена“. След смъртта му през 2014 г. улицата, на която се намира стадиона на Бенфика „Де Луж“ е преименувана в негова чест.
А Марселиньо от Лудогорец?
Отговори 1 0