През изминалия уикенд бяхме свидетели на много мачове, които достойно влизат в графата дербита. От Манчестър Юнайтед – Ливърпул, Интер - Ювентус и Марсилия - ПСЖ до Аякс – ПСВ и Зенит – Спартак Москва. Някои от тези мачове разочароваха, като не предложиха много емоции, както и футболни достойнства, докато петте гола, вкарани от Аякс във вратата на ПСВ, както и седемте гола на Зенит, бяха на другия край на емоционалния спектрум. На фона на всички мачове обаче, вниманието на средностатистическия запалянко беше приковано от Барселона – Реал Мадрид.
За пръв път от много време насам, Ел Класико се игра пред публика, което неминуемо щеше да донесе допълнителен заряд на срещата. Двата отбора не се намират в най-добрата си форма, а победа над вечния враг винаги носи нещо повече от три точки. В един от не особено атрактивните двубои в последните години, Реал успя да стигне до победата с голове на Алаба и Васкес, а Барса успя да върне едно попадения в последните секунди на срещата с гол на Серхио Агуеро. Играта и на двата отбора беше далеч под очакванията на феновете, но даде повод за множество размисли и анализи по отношение на играчите и тяхното представяне, потенциала на двата отбора в първенството, и най-вече, проблемите, пред които Анчелоти и Куман са изправени.
Като отправна точка можем да започнем с това, че нито Реал, нито Барса се намират в най-добрата форма и кондиция. Барселона влезе в мача като отбор от средата на таблицата в сравнително незавидна позиция спрямо Реал и Атлетико Мадрид. От своя страна Реал влезе в мача след убедителна победа в Киев през седмицата, но предходните мачове показа много слабости, които се видяха особено ясно даже и в мача срещу Шериф в Шампионската Лига. Карло Анчелоти не направи почти никакви промени в тима през лятото, като изключим връщането на Бейл, привличането на Алаба и Камавинга, както и напускането на Мартин Йодегор, Серхио Рамос и Дани Себайос. От своя страна Барса привлече Серхио Агуеро, Люк де Йонг и Мемфис Депай, но загуби най-голямото си оръжие – Лео Меси. Налагането на млади играчи като Педри и Гави се харесва на всички, но тяхното интегриране в тима тепърва започва.
От тактическа гледна точна, двата отбора влязоха със сравнително идентични формации, които в повечето етапи на двубоя наподобяваха 4-3-3. Анчелоти заложи отново на Касемиро – Модрич - Кроос като градивни полузащитници, поставяйки Винисиус и Родриго по двете крила като асистенти на Бензема. От своя страна Куман, заложи на Бускетс, Гави и Френки де Йонг, а в преди позиции на Депай, Ансу Фати и Дест, който заемаше нетипична за него позиция по крилото. Въпреки че двете постройки на игра бяха сходни, то същото не може да се каже за тактическите указания.
Барселона не изненада особено много като разчиташе на изнасяне на топката през центъра, най-вече с Бускетс и де Йонг, чиято роля беше да търсят Фати и Депай по крилата. В този ред на мисли, идеята за ротация на Куман работеше на моменти, когато Фати се озоваваше в центъра в ролята на фалшива деветка. Като цяло обаче си пролича липсата на креативност, идеи, пасове в дълбочина и търсене на празни пространства. В предвид на колебливото представяне на Милитао и липсата на сработеност с Алаба, играта на тримата отпред не беше на високо ниво. При липсата на ясно изявен централен нападател почти през целия мач, остава загадка защо Барселона разчиташе много на центрирания от различен тип - цели 40 според статистиката на двубоя!
В течение на мача се видя, че Анчелоти беше подготвил повече от една тактическа изненада. И Винисиус, и Родриго не оперираха като типични крила, а по-скоро влизаха на скорост навътре. През целия двубой Реал реализира едва 9 паса, които можем да причислим като центрирания, а позиционирането на Бензема беше, както в наказателното поле, така и извън него. Нещо типично в играта на Бензема още от първия период на Зидан в отбора и връщането назад, и търсенето на топката. В определени моменти се видя нещо интересно, което е в разрез на идеята на един централен нападател с две крила – вместо да валят центрирания в малкото наказателно поле от крилата към Бензема, Карим задържаше топката, освобождавайки празни пространства. Това на няколко пъти обърка както Алба, така и Мингеса, и създаде напрежение пред Тер-Щеген. Този модел и идея бяха нещо типично за Барса в ерата Меси, когато често виждахме Лео да се връща 4-5 метра назад, за да разиграва топката.
Другата изненада на Анчелоти беше сравнително дефанзивната игра в полузащита. Халфовата линия беше дръпната една идея назад, като се разчиташе на изнесени топки по крилата, а не на игра през центъра, което е типично за Реал, когато триото халфове започва срещата. От една страна това е характерна черта за Анчелоти, който държи неговите отбори да играят прибрано и подредено, оставяйки малки пространства на противника, нещо много характерно примерно за Анчелоти от последния му период в Милан. От друга страна, Барселона излезе с отбор с много енергия, младост и желание за изява, с футболисти като Гави и Ансу Фати, както и с един доста подвижен и креативен халф като Френки де Йонг. Тактическият замисъл на Барса да обезличи Лука Модрич определено сполучи, а хърватският маестро беше почти изолиран от играта, особено през първото полувреме. Ролята на Модрич обаче беше компенсирана от Тони Кроос и незнайно защо Куман не взе мерки да ограничи неговата роля.
Несъмнено в този анализ трябва да споменем ролята на Дейвид Алаба. На всички вече е ясно, че той не беше взет да запълва дупки от ляво или от дясно, а неговата роля е да поемо изцяло функциите на Серхио Рамос в центъра на защитата. Но смяната на Рамос с Алаба е всъщност цялостна нова идея за изнасянето на топката от защита към халфова линия. Алаба има сходни качества с Рафаел Варан, който също обичаше да изнася топката, но австриецът има рядко срещан точен дълъг пас. На няколко пъти той демонстрира стабилност и самочувствие, типично за играта му в Байерн, но дългите пасове от централните защитници са нещо не толкова често срещано в играта на Реал. Голът, който Алаба вкара, е ясно отражение на неговата поливалентност и умения в различните фази на играта, и той определено има какво да покаже от тази си страна.
В играта на Барселона се видяха доста добри неща, най-вече в контрола на топката и опитите за създаване на положения, както през центъра, така и на фланга. В някои моменти от играта, Депай се озоваваше на лявото крило, и в тази му роля, той може, както да влиза в центъра, така и да играе по крилото – неща, които правеше доста успешно по време на периода му в Лион. Изявите на Филипе Коутиньо също се понравиха през второто полувреме, най-вече неговото желание за игра. Куман не го харесва, но бразилецът е може би най-креативният играч в отбора в момента. Играта на Серхио Агуеро, както и мястото му в отбора, може да се анализира в цялостен отделен материал. Видя се, че аржентинецът е загубил много от бързината си, но все още притежава завиден нюх към гола, както и позициониране. На фона на абсолютно неадекватното включване на Люк де Йонг, Агуеро може да донесе опит, усет към гола и разлика в играта на Барса през този сезон.
Макар че и двата отбора не показаха най-доброто от себе си, определено можем да ги считаме за претенденти за титлата. Тук изниква обаче и въпроса за дългата резервната скамейка, която Барса на този етап не притежава, както и за контузиите от миналия сезон в Реал, съчетана с наличността на играчи, които не винаги доказват желание за игра (напр. Бейл и Иско). В този ред на мисли, двата отбора имат ясно изразен съперник в лицето на Атлетико, който успя да си върне Антоан Гризман, но и да привлече солиден градивен полузащитник в лицето на Родриго де Пол. Очаква ни един доста интересен сезон в Ла Лига!
