Наскоро сенегалският колос в отбраната на Наполи Калиду Кулибали разказа прочувствeната си футболна история и още за прищявките на Маурицио Сари, за превъзмогването на расистките скандирания в Серия А, за свободолюбивото си детството във Франция и за най-преизпълнилия го учителски урок по време на Световното първенство в Япония и Южна Корея през 2002 година. Разказът озаглавен „Ние всички сме братя“ намери заслужено място в юнското издание на американската медия за лични истории и изповед на спортисти Players’ Tribune. Ето какво сподели Кулибали за мюсулманския син на дървосекач, неподправен неаполитанец, баща по спешност и приятел с липса на футболни предрасъдици на име Калиду.
За расизма в мача срещу Лацио на 2 февруари, 2016
„Мисля си, че децата имат много по-добро разбиране за света от нас по-възрастните. Особено щом се стигне до това как се държим с останалите.
Първият път, в който истински изпитах расизма във футбола, беше срещу Лацио преди няколко сезона. Всеки път, щом поемех топката, чувах как феновете издавят някакви звуци. Все пак не знаех дали просто не си въобразявам. Когато топката излезе извън игра обаче попитах съотборниците си – ‚Нима само заради мен правят всичко това?‘ Мачът продължи, а аз бързо осъзнах, че някои привърженици на Лацио издаваха маймунски звуци във всеки момент, в който играех с топката. Невъзможно е да знаеш как точно би трябвало да отреагираш в такава ситуация. Имаше няколко момента, в които исках просто да напусна терена за да докажа нещо, но в такъв случай щях да направя точно това, което те желаеха. Помня мислите си в онзи ден – ‚Защо се държат така? Защото съм черен ли? Не е ли нещо нормално да си чернокож играч на този свят?
Чувстваш се оскърбен. Чувстваш се обиден. Съвсем честно се стига до един момент, в който практически се срамуваш от себе си.
След някакво време реферът, господин Ирати, преустанови мача. Дойде тичайки към мен и ми каза: ‚Калиду, с теб съм, не се притеснявай. Нека прекратим тези подвиквания. Ако не искаш да продължиш мача само ми кажи.‘
Това беше много смело от негова страна. Но твърдо му заявих, че искам да продължа в мача. Направи се обръщение към феновете и след три минути мачът беше подновен. Но скандиранията не престанаха. След последния съдийски сигнал се запътих към тунела, чувстайки се много, много ядосан. Но тогава си спомних нещо много съществено. Преди началото на мача едно от децата талисмани, с което излезнахме на терена, ме помоли за екипа ми. Обещах му да му дам тениската след мача. Така че в онзи момент се обърнах назад и се запътих да го търся. Намерих го в трибуните [тези на Лацио] и му подарих тениската си. И знаете ли какво беше първото нещо, което то ми каза?
‚Много се извинявам за това, което се случи.‘
Товя истински ми повлия. Това малко дете се извиняваше от името на кой знае колко много възрастни мъже. А това беше първата му мисъл, когато ме видя – как аз се чувствам.
Казах му ‚Няма значение. Благодаря ти. Ciao.’
Това е духът на детето. Това ни липсва в света в днешно време. Добре знам, че тези инциденти не са единствено заради цвета на кожата. Чувал съм как феновете се отнасят и с моите съотборници. Наричат сръбските играчи ‚цигани‘. Чувал съм дори да наричат италианец като Лоренцо Инсинье ‚неаполитанско л*йно‘.“
За градчето Сан-Дие и това да е син на имигранти
„Израстнах във френското градче Сан-Дие, където живееха и много други имигранти – сенегалци, мароканци, турци. Родителите ми идваха от Сенегал. Баща ми се пресели първи. Той беше дървосекач. Да – истински френски дървосекач. Наистина съществуват. Работеше седем дни в седмицата, без почивка, дори в събота и неделя за да събере достатъчно пари и да вземе и майка ми във Франция. След пет години това най-накрая се случи. А тогава малкият Калиду се роди в Сан-Дие.
Там играех футбол всеки ден. Играех в малкия парк до къщата ни. А имаше толкова много имигранти в квартала. Толкова много, че играехме мачове. Сенегал срещу Макоро. Турция срещу Франция. Турция срещу Сенегал.
Беше сякаш играехме Световното първенство всеки един ден.
Това беше такъв един квартал че... как да се изразя? Ако майка ти има нужда от нещо, първата ти мисъл определено не е да отидеш до магазина. Отиваш да попиташ съседа си. Нямаше затворени врати за никой, разбираш ли? Когато отивах до къщата на приятеля си и питах ‚Здравейте, Мохамед тук ли е?‘
Майка му казваше ‚Не, навън е. Но искаш ли да поиграеш на Плейстейшън?‘
Разбираш ли, нямах Плейстейшън у дома и затова събувах обувките си и влизах вътре да разпусна така, сякаш беше моята собствена къща. Ако тя ми кажеше ‚Калиду, отиди до магазина и купи хляб‘ аз отивах така сякаш тя беше моята собствена майка.
Когато израстнеш в такава среда припознаваш всеки като свой брат. Всички сме черни, бели, араби, африканци, мюсюлмани, християни, да – но и всички сме французи. Ако всички сме гладни – хайде да отидем да турска вечеря заедно. Или тази вечер хайде всички да отидем до моя дом и да хапнем сенегалска храна. Да, имахме различията си, но всички бяхме равни.
За най-добрия училищен урок
Помня Световното първенство през 2002 година, когато на всички ни се налажи да ходим на училище по време на мача межди Франция и Сенегал. Турнирът беше в Япония, а това означаваше и голяма времева разлика. Всичко излизахме навън в почивките да играем сякаш беше Мондиала, а после влизахме вътре и учехме.
Беше толкова подтискащо. Мачът беше от 2 часа следобед. В 1:59 нашият учител ни каза ‚Хайде всички, отворете учебниците си.‘ Отворихме ги. Но въпреки това мечтаехме. Никой от нас не можеше и да помисли за четене. Мислехме за Анри, Зизу, Диуф...
Минаха две минути. Три минути. Нашият учител погледна часовника си.
И каза: ‚Добре, приберете учебниците си.‘
Помислихме си ‚Ама какво става? Какво е намислил той?‘
А той продължи: ‚Сега ни предстой да гледаме образователен филм, който съм сигурен, че ще ви бъде много скучен.‘
Взе дистанционното и включи малкия телевизор на програмата с мача.
И ни каза ‚Това е нашата тайна, разбрано?‘
Беше един от най-красивите моменти в живота ми. Бяхме 25 в клас – турци, мароканци, сенегалци, французи – но бяхме всички заедно. Спомням си толкова ясно когато Сенегал победи как се връщах към вкъщи след училище и видях родителите на всичките ми сенегалски приятели да танцуват по улиците. И тогава, тъй като всички бяха толкова щастливи, дори родителите на турците и французите започнаха да танцуват с тях.
Този спомен е останал с много силен отпечатък в съзнанието ми. Защото това всичко, което е футболът. Това е всичко, което е кварталът ми.
За твърдоглавия Маурицио Сари и раждането на сина му
Неапол е град, който обича хората. Напомня ми на Африка, заради цялата тази топлина. Хората не просто те поглеждат. Те искат да достигнат до теб, да те докоснат и да поговорят с теб. Хората тук не просто те толерират, те те обичат. Мойте съседи ме приемат като техен син. Откакто съм в Неапол съм като напълно друг човек. В мир със себе си съм.
Най-доброто нешо за мен е раждането на синът ми тук. Никога няма да забравя този ден, защото беше толкова луда история, която ще ви обобюи всичко за Неапол.
Виждате ли, преха жена ми в болница на сутринта, а ние играехме със Сасуоло у дома същаъа вечер. Бяхме във стаята за видео анализ, когато телефонът ми започна да вибрира. Обикновенно го изключвам, но тогава бях разтревожен за жена си.
Тя ми беше звъннала пет или шест пъти.
По това време нашият треньор беше Маурицио Сари. Той е един много напрегнат човек. Затова и не исках да отговоря на обаждането. Накрая обаче изтичах навън, вдигнах и жена ми ми каза: ‚Нашият син се ражда.‘
Отидох при Сари и му казах: ‚Мистър, много съжалявам, но трябва да потегля още сега! Синът ми се ражда!‘
Сари ме погледна и ми каза: ‚Не, не, не. Имам нужда от теб тази вечер, Кули. Наистина имам нужда от теб. Не можеш да си тръгнеш.‘
Казах му: ‚Това е раждането на сина ми, мистър. Можеш да правиш каквото искаш с мен. Глоби ме, извади ме от състава, не ме интересува. Тръгвам.‘
Сари изглеждаше толкова стресиран, докато пушете цигарата си. Пушеше, пушеше, помисли.. и най-накрая ми каза ‚ Добре, добре, можеш да отидеш до болницата. Но трябва да се върнеш обратно за мача тази вечер. Нуждая се от теб, Кули!‘
Впуснах се към клиниката колкото можех по-бързо. Ако никога не сте виждали баща за първи път не бихте разбрали това усещане. Не можеш да си позволиш да изпуснеш раждането на сина си. Пристигнах в болницата по обяд и, слава Богу, в 1:30 един малък неаполитанец се роди. Кръстихме го Сени. Беше най-щастливият ден в живота ми.
В 4 след обяд получих обаждане от Мистър Сари. Този човек ... просто трябва да разберете ... той е луд. Казвам го в добрия слмисъл на думата, но той си е луд!
Каза ми, ‚Кули?! Връщаш ли се?! Имам нужда от теб! Наистина се нуждая от теб! Моля те!‘
Жена ми все още отпочиваше и може би все още се нуждаеше от мен. Но не исках да разочаровам съотборниците ми, защото ги обичам, истински. И обичам града Неапол. Получих благословията на жена ми и отидох на стадиона. Та започвам да се подготвям за игра, идва Сари в съблекалнята и слага списъка с титулярите. Гледам ... гледалм ... гледам ...
Моят номер не е сред тях.
Казах: ‚Мистър! Шегувате ли се с мен?‘
Той каза: ‚Какво? Избора е мой.‘
Остави ме на резервната скамейка!
Дори не започна с мен!
Казах му: ‚ Мистър! Моят син! Моята съпруга! Оставих ги! Казахте, че имате нужда от мен!‘
А той каза: ‚Да, имах нужда от теб на скамейката.‘
Цялата тази драма, а дори не започвах мача!
Мисля си за този момент сега и ми се иска да се засмея. Но в онзи моменти ми се плачеше.
Може би си мислите, че това е негативна история. Но не и за мен – тази история описва всичко това, което обичам в Неапол. Ако трябва да го обясня не бихте го разбрали. Това е като да тръгнеш да обясниш виц. Просто трябва да дойдете в града и да го усетите. Лудост е, да. Но е уютно.“
Цялата история на Калиду Кулибали може да прочетете тук.
