Когато "Полюд" заплака

Когато "Полюд" заплака

 Датата е 4 май 1980 година. Хайдук Сплит и белградския Цървена Звезда се изправят в едно повече от свирепо дерби между два от най-силните отбори в някогашната Югославия. "Белите" в онзи момент нямат особено добър сезон, бидейки пети в първенството, отпаднали рано-рано от Купата на Югославия още в първия кръг от Партизан, като единствената утеха е сравнително силното представяне в Европейската купа. През същия сезон "спличани" достигат до четвъртфиналите и отпадат от Хамбургер с 3-3, като головете на чужд терен се оказват решаващи. От друга страна Звезда е сигурен първенец в лигата и е във финала в турнира за купата, като там противник е Динамо Загреб. 

 Това дерби обаче няма да бъде като никое друго. Едно събитие ще помрачи футболната радост, и ще преобърне съдбата на цяла една страна. 

Предисторията 

 Сезон 1978/79 (тоест предишния) ще остане в историята с редица интересни моменти - Партизан, който за малко не изпадна от елита (въпреки че предходния сезон става шампион), Цървена Звезда, която достига финал в Купата на УЕФА, но Борусия Мьонхенгладбах се оказва твърде голяма пречка за белградския тим, и най-вече скандално отнетата титла на Динамо Загреб и връчена служебно на Хайдук Сплит. Динамо твърди, че Едмонд Томич, който се присъединява към Риека по-рано този сезон от Лирия, не е изтърпял наказание от един мач след два жълти картона, получени докато играе за бившия си клуб. Те обжалват и след два месеца е решено да бъде присъдена служебна победа на Динамо. След няколко обжалвания от двете страни, през пролетта на 1979 г. Футболната асоциация на Югославия се произнася в полза на Риека.  Делото е отнесено до Апелативния трибунал по трудово правоотношение, който четири години по-късно постановява Динамо като шампион. 

 Това е и моментът, когато чашата на търпението при феновете на Динамо Загреб прелива - за тях това е категорично доказателство, че властта в Югославия не желае Динамо Загреб, който иначе винаги е бил про-хърватски, националистически, и дори антикомунистически клуб, да стане шампион на Югославия. Не само това, но се забелязва и една симпатия по отношение на Хайдук Сплит, който е 

Любимият отбор на Тито

 Всъщност, няма нищо лошо в това държавният лидер да е фен на някой футболен отбор - британската кралица например е фен на Уест Хям; Еманюел Макрон е фен на Олимпик Марсилия; Ангела Меркел пък е почетен член на Енерги Котбус. И това е напълно в реда на нещата - и те са хора, те също имат право да гледат футбол и да подкрепят своя любим отбор. Това, което обаче не е никак наред, е когато държавният лидер започне да подкрепя своя любим отбор и с други средства - нещо, напълно характерно за комунизма. В комунистическа Европа отбори като ЦСКА, Стяуа, ЦСКА Москва и подобни често са били побутвани от властта, като им са осигурявани най-добрите по възможност играчи, а твърденията за подкрепа от съдиите са нещо напълно редовно. В Югославия Хайдук не е просто любимият отбор на Тито, той е клубът на югославския елит. Всъщност в "голямата четворка" на Югославия има огромна символика, като всеки един от четирите клуба представя една особена част от страната - клубът на Тито (и съответно югославския елит) - Хайдук; клубът на армията - Партизан; клубът на сърбите (едната най-голяма етническа група) - Цървена Звезда; клубът на хърватите (другата най-голяма етническа група) - Динамо. 

 Като "любимия отбор на лидера" Хайдук има наистина големи привилегии, но от друга страна клубът е здраво обвързан с властта и Тито - лидерът на бившата държава е почетен член на клуба, а неговият глас в Хайдук може да бъде отбелязан по няколко начина. Първото доказателство е това, че Тито желае клубът да бъде огледало на социалистическа Югославия - играчи и екип от различни етноси, които да образуват един от най-силните отбори в Европа. Това е и причината много от най-големите легенди на отбора от Сплит да не са хървати. Като второ доказателство можем да посочим стадиона, на когото Хайдук играе - "Полюд" е построен през 1979г., от една страна с цел да приеме Средиземноморските игри през същата година (за които Югославия не случайно избира Сплит като град-домакин), а и с цел да стане новият дом на "билите", за които вече "Стари плац" (предишният стадион на Хайдук) е вече твърде малък и стар. Построено е изключително модерно съоръжение, на което Хайдук играе и до ден днешен. В края на 70-те години обаче състоянието на "другаря Тито" се влошава все повече и повече - донякъде поради напредналата възраст, в която се намира тогава (отдавна надминал 80-те), както и заради редицата заболявания, които има лидерът. Година преди смъртта кракът на Йосип Броз е ампутиран, а по-късно изпада и в кома, от която никога и не излиза. 

"Друже Тито, ми ти се кунемо" 

 И така достигаме до заветната дата - 4 май 1980 година. Хайдук и Звезда се изправят един срещу друг на "Полюд", като между 40 и 50 хиляди души наблюдават зрелищния сблъсък. В 41 минута обаче мачът е прекратен - на терена нахлуват трима души, които информират съдиите относно черна вест. Съдиите привикват всички играчи да се съберат на центъра. "Полюд" замлъква. В този момент кметът на Сплит Анте Скатаретико обявава тъжната новина - дългогодишният лидер на Югославия, Йосип Броз Тито - човекът, който изгради една от най-силните държави в Европа, е мъртъв. Близо 50 хиляди по трибуните започват да ридаят. Някои от играчите на Хайдук буквално се свличат на земята от тъга и шок. И тогава се случва нещо невероятно - цял "Полюд" започва да пее "Друже Тито, ми ти се кунемо" - песен, изразяваща почит и вярност към лидера на социалистическата федерация. Сцените от тогава остават запечатани в съзнанието на хората, които са били там и до ден днешен. Подобни са кадрите и по другите стадиони - мачовете от този кръг са прекратени и преиграни в по-късен етап на първенството. 

Началото на края 

 Когато 50 хиляди плачат за Тито на стадион "Полюд", те плачат не толкова за техния лидер, а защото знаят какво ще се случи след това. От десетилетия хората в Югославия живеят с идеята, че Тито е Югославия и без него държавата ще се разпадне. Това и става - след смъртта на Йосип Броз не се намира никой, който да сплоти иначе силно разделените етнически и религиозно народи в Югославия. След 10 години, на 13 май 1990, мачът между Динамо Загреб и Цървена Звезда ще бъде първи знак за началото на разпада на Югославия. От тогава насам в Сплит и Хърватия, Югославия вече е "бившата държава" - омразата и репресивна диктатура, за която по-добре да не се говори. Но споменът за 4 май 1980г. остава завинаги в главите на хората и редовно се припомня на онези, които днес тъй яростно плюят по Тито и Югославия, а до вчера са плакали за нея. 


Гласували: 6, рейтинг: 5.0

Коментари
Майор Деянов 02.05.2022 20:39

В Тоталитарна България футболистите на Левски бяха на щат в МВР. Милиоционерски отбор! Факт! Капитан Георги Аспарухов,Капитан Ивков и т.н. Така че не е само в армейският ЦСКА, а дори в ЖСК Славия имаха звания на офицери от строителни войски. И всеки министър си побутваше отбора. Толкова за отбора на народа!

Отговори 0 0
Добави коментар

Препоръчано за вас

Звездите, които отсвириха Реал Мадрид
Как щеше да изглежда "Златната топка", ако Меси и Роналдо не съществуваха
Мачът, който промени кариерата на Ерлинг Холанд
Най-лудите картони в историята
Трансферните разочарования на Милан през годините
5 "златни случки" от последните 20 години в родния футбол (част 3)
"Непобедимите" - отборите, които не загубиха нито веднъж през сезона
Голмайсторите на десетилетията
Когато Брентфорд бе набелязал Юрген Клоп, Томас Тухел и Юлиан Нагелсман за свои мениджъри
Легендите, които мразеха да тренират
Неизвестните голмайстори по света
"Похитените" - договорени футболисти, които в последния момент подписват с друг клуб
ФК Версай 78 – аматьорите от кралските градини, които изживяват магията на купата
5 "златни случки" от последните 20 години в родния футбол (част 2)
Когато Динамо стана “Кроация”
Прокудените: ФК Карабах
Нереализираните трансфери в Бундеслигата
Майсторите на хеттрика през 21-ви век
Как неслонимият Дънди щурмува собствената си футболна гибел
Мачът, в който Лионел Меси бе футболист на Атлетико Мадрид