Световното първенство във Франция през 1998г. остава паметно за нас, българите, защото въпреки слабото представяне на нашите национали, това бе последният Мондиал, на който изобщо се появихме. Турнирът предостави доста емоции, както и нов световен шампион, но също така противопостави два отбора, идващи от нации, между които витаеше огромно напрежение.
Става въпрос за двубоя от група F между САЩ и Иран, завършил с победа на азиатците с 2:1. Какъв обаче бе проблемът? Иран бе понесъл огромни санкции от Съединените щати, тъй като през 1979г. цели 52-ма американски дипломати бяха взети за заложници в американското посолство в Техеран, столицата на Иран. От тогава политическите взаимоотношения между двете страни доближаваха абсолютната точка на замръзване.
В деня на въпросния мач американският президент Бил Клинтън бе заявил, че се надява двубоят от световното първенство да бъде стъпка напред в опитите за снижаване на напрежението между нациите. Оказва се, че Клинтън е бил прав, тъй като преди първия съдийски сигнал американските футболисти се появяват с подаръци, получени от техните опоненти.
В навечерието на финала на Световното първенство, в сграда, намираща се на легендарната улица "Шанз Елизе" се заражда идея за приятелски мач между САЩ и Иран, който да помогне допълнително за туширане на напрежението между американци и иранци. Във въпросната вечер на специален прием се промотира домакинството на САЩ на Световното първенство за жени през 1999г. По интересно стечение на обстоятелствата, съдбата среща двама души, които изведнъж се запалват по неосъществимата до тогава възможност. Това са Ханк Стийнбрекър, генерален секретар в американската футболна федерация, и Мехрдад Масуди - иранец, който работи за Канадската футболна асоциация като директор по комуникациите.
Двамата все още пазят пресния спомен от приятните сцени преди мача между САЩ и Иран, състоял се три седмици по-рано, така че идеята изглежда съвсем резонна.
"Казах му: Ханк, защо да не повторим това?" - спомня си Масуди, който по онова време все още пази тесни връзки с ръководителите на иранския футбол, така че желанието му е да се стигне до нов двубой между двете страни. - "Два мача на разменено гостуване. Иран ще дойде до Щатите след година на същата дата, както двубоя от Световното първенство, а още една година по-късно вие ще дойдете в Техеран."
Стийнбрекър веднага харесва идеята, като прозорливо вижда откриващата се възможност.
"На мача срещу Иран от Световното ние записахме най-лошата си загуба, откакто аз бях генерален секретар." - казва той. - "Уцелихме гредата три пъти. Не играхме лош футбол, просто нямахме късмет на този турнир, така че аз исках да поправим нещата. Те ни сритаха задниците, нека и ние да сритаме техните!"
Ханк и Мехрдад са оптимисти, че някак си ще подобрят отношенията между САЩ и Иран чрез футбола, както американците правят това с Китай през 70-те чрез пинг-понга. Двамата си стискат ръцете и започват усърдната работа по подготовката на мачовете, която се оказва доста по-сериозна, отколкото изобщо са предполагали.
"Съдбата събра двата отбора в една група във Франция." - казва Масуди. - "Този път едната страна изпрати покана на другата, която бе приета и след това двете страни трябваше да представят идеята на своите правителства."
И тук някъде започват проблемите.
Първата огромна пречка, която заплашва да провали този дипломатически успех, е абсолютното условие от страна на иранците, че за тяхната делегация ще се направи изключение при кацането на летището в САЩ и футболистите и съпътстващите ги лица няма да бъдат снимани от имиграционните власти и няма да им бъдат взимани отпечатъци.
"Виждал съм как 80-годишни баби минават през този процес, дори и собствената ми майка го е правила." - казва Масуди. - "За някой, който не е свикнал, това спокойно може да мине за третиране като престъпник. Казах на Ханк, че трябва да говори с Имиграционните служби и да уреди за нас да се направи изключение."
Вероятно това е моментът, в който Стийнбрекър осъзнава, че зародилата се в Париж идея ще се окаже изключително трудна за осъществяване, тък като тук вече не става въпрос за спорт, а за заобикаляне на държавни закони.
"Усещах, че кризите започнаха да се появяват една след друга на всеки час." - казва той. - "И те бяха страшно разнообразни - от нежеланието на иранците да им се взимат отпечатъци и да ги снимат до моллите (служители на мюсюлманския култ), които заявиха, че мач няма да има, тъй като на стадионите се рекламира алкохол (алкохолът е забранен в Исляма). Оказа се, че имаме много гънки за изглаждане, за което изобщо не бяхме помислили, когато наивно решихме, че ще направим нещо добро за човечеството."
Първоначално двубоят трябва да се състои през лятото на 1999г. във Вашингтон. Само че символизмът мачът да се играе толкова близо до Белия дом е прекалено значим за иранското правителство, което не допуска отбора да пътува до Щатите. Вместо това срещата е отложена за януари 2000г., а за нова арена на събитието е определен стадион "Роуз Боул" в Пасадена, Калифорния, където живеят близо 500 000 иранци, които обичат да наричат Лос Анджелис "Техеранджелис". Въпросният двубой ще е трети и последен от турнето, което Иран ще направи, срещайки още тимовете на Еквадор и Мексико в приятелски срещи.
Разбира се, едва 2 месеца преди двубоя, нов огромен проблем заплашва да провали всичко. Отпечатъците и снимките се оказват по-сериозен казус, отколкото организаторите някога са си представяли. Тук на сцената се появява Том Мередит, директор в отдел "Мероприятия" към американската футболна федерация, на когото се пада честта да се обади на Масуди и да го уведоми, че все пак иранците ще трябва да минат по каналния ред при пристигането си на американска земя и изключение за тях няма да бъде направено. Вместо това предложението е те да бъдат отделени в специално обособен район от летището в Чикаго, където процедурите да бъдат извършени далеч от любопитни погледи.
"Казах му: Том, това няма как да се случи." - спомня си Масуди. - "Ако бях казал това на иранците, те щяха веднага да отменят мача. Договорът бе подписан при тези условия, така че, като иранец, изобщо дори не бих ги молил за компромис. Това щеше да даде възможност на хората, които не искаха този мач да се провежда, да не пуснат отбора да пътува."
Проблемът е отнесен чак до Белия дом, но не изглежда че някоя от двете страни ще отстъпи, когато като по чудо на иранците е гарантирано, че договорът ще бъде спазен. Всичко това се случва буквално седмици преди мача.
"Не знам кой разреши този казус, но смятам, че пробемът бе решен на много високо политическо ниво в Белия дом." - разказва Стийнбрекър. - "Свършихме си работата и те свършиха тяхната. Само че иранците не виждаха нещата като нас. В нашия държавен департамент нямаше толкова много хора, които да се занимават с международни спортни казуси."
И все пак Ханк и колегите му смятат, че най-лошото вече е минало, когато осъзнават, че в Иранското правителство не всичко се решава от президента и че той не е всевластен като американския. В зората на новото хилядолетие и едва броени дни преди полета на иранския отбор се появява следващият кризисен момент.
Под натиска на политически много по-мощни от него сили, иранският президент Мохамад Хатами заповядва на президента на иранската футболна федерация Мохсен Фарахани да отмени мача.
"Само че Фарахани бе подписал договор с американската федерация, така че отборът му бе задължен да пътува." - казва Масуди. - "Тези приятелски мачове щяха да са срещу доста качествени опоненти, така че иранската федерация щеше да прибере сума от порядъка на 200 000 долара за три срещи. Иран никога не бе получавал подобни приходи от който и да е приятелски мач."
Фарахани не се подчинява за заповедта на президента. Всичко е решено: Иран ще пътува и турнето в Щатите ще се състои. Отново стигаме до ключовата роля на Том Мередит в цялата тази епопея.
"Не бях аз човекът, който се обажда в чужбина да кани отбори за приятелски мачове." - казва той. - "Аз бях човекът, на когото се съобщи: Ще играем с Иран, оправяй се."
Мередит пътува до Франкфурт, за да посрещне иранската делегация, която там сменя полетите по дългия път от Техеран до Чикаго. На самото летище обаче пред него отново изниква проблем, с който той трябва да се справя скорострелно, за да не провали всичко.
"Имаше един ирански футболист, който играеше за немски клуб. Неговият договор обаче тъкмо бе изтекъл и на летището ми показа един ключ и ми заяви, че трябва да си прибере обратно депозита, който е оставил за апартамента, в който е живял. Веднага си помислих: Аз пък какво да направя? Взех един лист хартия и написах на ръка декларация до главния ирански делегат, че американската футболна федерация, както и аз, Томас П. Мередит, не носим отговорност ако този футболист си изпусне полета. Аз я подписах и те я подписаха. Общо взето декларацията гласеше, че ако този играч не успее да се върне навреме на мястото, на което се намираме в момента, то това не е по моя вина."
За щастие, иранецът се връща навреме, но нови проблеми се стоварват на главата на Мередит. Броени минути преди да се качат на борда, Том е осведомен, че част от билетите на иранската делегация не са платени. Трябва да се реагира светкавично, но:
"В Чикаго по това време беше около 3 часа през нощта. На кого можех да се обадя? А и да бях звъннал, кой какво щеше да направи? Вероятно щяха просто да ми затворят телефона." - разказва Мередит.
Сумата, която трябва доста бързо да се плати, е от порядъка на 13 000 долара.
"Фирмената ми кредитна карта имаше лимит от 5000 долара, но пък с личната си можех да правя плащания до 30 000. Наложи се да действам, като си повтарях: Трябва да го направя, но пък дали ще си получа парите обратно?"
Все пак Мередит заплаща сумата и няколко часа по-късно иранската делегация каца на летището в Чикаго, където стар проблем заплашва да провали всичко.
"На летището имаше подготвена отделна линия само за нас, тъй като там бяха запознати с казуса. И все пак когато първият иранец се приближи до служителя от имиграционните служби, онзи му заяви, че трябва да му вземат отпечатък и да го снимат. Веднага главният делегат се обърна към мен и каза: Това беше. Отиваме си вкъщи. Ти ни излъга!" - казва Мередит.
Том обаче не губи самообладание и набързо осигурява писмо от началника на служба "Имиграции", в което се казва, че за иранците трябва да се направи изключение. Поредната магия от страна на американците, само и само въпросният мач да се състои. В крайна сметка делегацията е допусната в САЩ без снимки и отпечатъци.
На американска земя иранците са посрещнати от международния съдия Есфандер Бахармаст, иранец по рождение, но дълги години живял в Щатите и придобил американско гражданство. Той е и един от реферите на Мондиала във Франция и въпреки че е химик по образование, футболът е голямата му страст. Той играе ролята на гид на отбора, предвожда го и го развежда навсякъде.
"Ханк Стийнбрекър е човек, който си държи на думата. Той осъзна колко е важно това събитие и направи всичко възможно иранците да се чувстват добре в САЩ." - разказва Бахармаст. - "Мачове се печелят и се губят, но според мен в тях е важно да се показва спокойствие и приятелско отношение, това ме прави горд повече от победите. Цялата идея на тази среща беше в тези 90 минути футбол двете нации да се сближат."
И все пак Стийнбрекър се е подсигурил.
"Имахме хора под прикритие, които ги следиха постоянно, но без да се натрапват. Ако човек не знаеше, че са там, никога нямаше да ги забележи." - казва той.
Така Иран печели мача си с Еквадор с 2:1 и губи със същия резултат от Мексико пред шумна ирано-американска публика. В дните преди така очаквания двубой срещу САЩ, нова опасност заплашва да провали неимоверните усилия на двете страни. Иранците започват да получават телефонни обаждания в хотелските стаи от ислямска групировка. Тя предлага подкупи на играчите, ако не играят в мача, както и отправя заплахи към онези, които все пак възнамеряват да вземат участие.
"Два дни преди мача треньорът на иранците Мансур Пурхейдари получи обаждане от някакъв тип, който му предложи 1 милион долара, за да не пусне отбора на игрището." - казва Масуди, който също съпътства делегацията навсякъде.
Обаждане получава и президентът на иранската федерация Мохсен Фарахани, като онзи по телефона се представя за човек от властта в Иран, който заплашва да не допусне делегацията да се завърне изобщо в родината си след края на мача.
"Бях там, когато звънна телефонът. Фарахани обаче остана много спокоен и каза: Хората, които твърдиш че представляваш, знаят къде съм. Те ми имат номера и ще ми се обадят директно." - допълва Масуди.
Проблемът с алкохолните реклами на стадиона също още не е решен. По-религиозните иранци приемат като обида рекламирането на забранени за тях субстанции като алкохола, а в този мач спонсор е компанията Anheuser-Busch, която произвежда световноизвестната бира Budweiser. На среща вечерта преди двубоя, американската федерация предлага спонсорът да бъде сменен.
"Казах им, че познавам хората от Anheuser-Busch, щях да се оправя с тях." - казва Стийнбрекър. - "Щях да им предложа да рекламират продуктите си на друг мач. Вече не си заслужаваше да поемаме никакви рискове, които да провалят мача."
Само че Фарахани отказва това предложение, защото знае колко трудно се привличат спонсори за спортни събития.
"Той беше солиден човек. Прояви страхотен характер тъкмо навреме." - казва Ханк.
Разбира се, взети са всевъзможни мерки, за да се осигури безопасността на иранските футболисти. Улиците около хотела са затворени и никой не е допуснат да паркира в района.
"За да сме сигурни, че няма да бъдем следени до стадиона, от ФБР ни дадоха автобус-примамка, който бе паркиран пред хотела, а по него бяха залепени надписи "Иран"." - казва Масуди.
Истинският автобус, който да отведе играчите до "Роуз Боул", е паркиран в подземния паркинг на хотела, а самите футболисти са отведени там през сервизните помещения и кухнята.
На стадиона присъстват малко над 50 000 зрители, което е далеч от пълния му капацитет. Съоръжението е приемало финал на Световно първенство през 1994г. и финал на Олимпийски турнир по футбол през 1984г. И все пак атмосферата никога не е била по-празнична, отколкото за този приятелски мач. Феновете се радват на всяко добро отиграване, било то дело и на противниците.
В крайна сметка, след всички подготовки, проблеми и кризи, двубоят завършва при дипломатичния резултат 1:1 с голове на Мехди Махдавикия и Крис Армас. За съжаление обаче, тази среща не успява да изпълни целта си и да размрази отношенията между американци и иранци. Напрежението между двете страни продължава и до ден днешен, въпреки че от онзи двубой са минали близо 21 години.
"Бяхме наивни." - казва Стийнбрекър. - "Помислихме си, че можем да направим нещо добро за двете страни посредством спорта. И все пак това са отношения, които се решават на доста високо политическо ниво, където вече ние не можем да се намесим."
Ответният мач, планиран за януари 2001г., така и не се състои. Иранците канят САЩ на приятелски турнир на име "Купата на цивилизациите", в който американците ще представляват така наречения "нов свят", докато Иран, Египет и Гърция ще бъдат представители на старите цивилизации. За съжаление сумите по организацията и хонорарите на отборите-гости са непосилни за иранската футболна федерация и турнирът пропада.
И все пак за архитектите на приятелския мач, новото хилядолетие започва с изгледи за едно по-добро бъдеще, така че усилията им не са били напразни.
"Все още имам на пода си килимче за молитви, което ми е подарък от иранската делегация." - казва Том Мередит. - "Това е една от ценните ми придобивки. Всъщност, ако къщата ми се подпали, вероятно първо бих грабнал да спася килимчето. Горд съм, че станах част от тази велика политическа и спортна история."
Материал на BBC
