Най-възрастните играчи в историята

Във футбола има едно основно правило - "Няма млади и стари, има можещи и неможещи!" Това се е потвърждавало в безброй случаи. Достатъчно е само да споменем имената на играчи като Раян Гигс, Паоло Малдини, Франческо Тоти, Джанлуиджи Буфон, Хавиер Санети. Истината обаче, е че тези легенди, които играха до 40-годишна възраст, далеч не са най-възрастните играчи в историята на футбола. Даже напротив, нито един от тях не присъства в топ 10. Днес ще обърнем внимание на най-възрастните футболити, записвали професионални мачове. Ето ги и тях:     10) Ривалдо Кой ли не е чувал за легендарния бразилец? Ривалдо, който се слави със страхотно точен удар с левачката, освен с невероятна класа, е надарен и със спортно дълголетие. Кариерата му започва още в началото на 90-те в скромните бразилски Санта Круз и Моги Мирим. Чак на 22 започва да играе елитен футбол в отбора на Палмейрас. Веднага е забелязан от скаути на Депортиво Ла Коруня и се мести в Испания, където прави фурор с екипите на "Супер Депор" и Барселона. Тъкмо невероятните му игри за "каталунците" са в основата на спечелената от него Златна топка през 1999. Освен това Ривалдо е и световен шампион с националния отбор на Бразилия. След като навършва 30 започва истинската му одисея. Той е продаден на Милан, където обаче не успява да се наложи и бързо се мести в Гърция. Там играе 4 години с екипите на Олимпиакос и АЕК Атина. След това честта да има Ривалдо в състава си придобива и узбекистанския Буньодкор. През 2010 когато напуска, той е на 38 но не мисли да спира. Завръща се в Бразилия и играе за Сао Пауло. След това поема в посока Африка и облича екипа на анголския Кабускорп. Следва ново завръщане в "страната на кафето" и престой в Сао Каетано. Накрая отново играе за Моги Мирим, където пък е съотборник със... сина си Ривалдиньо. Той е на 42 и през пролетта на 2015 изиграва последния си мач в кариерата. По настоящем е президент на клуба.     9) Теди Шерингам Още един доста известен играч. Теди Шерингам изгрява за английския футбол в състава на Милуол. Традиционно лондонският клуб не играе в елита, а се подвизава във Втора Дивизия, така че почти никой не се интересува от нападателя. Когато обаче през 1988 "лъвовете" печелят промоция в елита, Шерингам бива забелязан. Той все пак остава в Милуол до 1991, когато Брайън Клъф го взима в Нотингам. След още един силен сезон Тотнъм го купува за сериозните по онова време 2,1 милиона паунда. Така Шерингам става първият голмайстор на новосформираната Висша лига, като завършва сезон 1992/93 с 22 попадения. Повикан е и в националния отбор на Англия, където формира страхотно нападение заедно с Алан Шийрър. Заради неговите качества, които допълват тези на Шийрър, имена като Анди Коул, Иън Райт и Роби Фаулър са пренебрегвани що се отнася до националната селекция. И все пак през сезон 1996/97 той е на 31 и не е спечелил нито един трофей. Когато изглежда, че ще завърши кариерата си в посредствения по онова време състав на Тотнъм, идва оферта от Манчестър Юнайтед. Шерингам се мести на Олд Трафорд и започва да печели трофей след трофей. Не е сред най-резултатните нападатели, но вкарва много важни голове, включително и онзи срещу Байерн Мюнхен на финала на Шампионската лига през 1999. През 2001 Юнайтед го освобождават, тъй като вече е на 35 и той се завръща в Тотнъм, където играе два сезона. След това преминава и през Портсмут и Уест Хям. С екипа на "чуковете" става най-възрастният голмайстор в историята на Висшата лига - на 26 декември 2006 той бележи гол докато е на 40 години, 8 месеца и 24 дни. В края на сезона напуска, но не се отказва! Присъединява се към Колчестър, където играе още един сезон. През лятото на 2008 най-накрая окачва бутонките на пирона докато е на 42-годишна възраст.     8) Джон Бъридж Кариерата на този не особено популярен вратар се простира през цели три десетилетия. Той подписва първия си договор докато е едва на 15, а първият му клуб е супер-нискоразрярния Уоркингтън. Дебютира през 1969 и привлича вниманието на Блякпул, които първо го взимат под наем, а след това и за постоянно през 1971. След това играе и за Астън Вила, където е и най-успешния период в кариерата му. С "виланите" печели Купата на лигата през 1977. Когато обаче Вила сменят треньора си, Бъридж е отдаден под наем в Саутенд, където мениджър е Теди Венейбълс. След това Венейбълс привлича вратаря и в новия си клуб Кристал Палас. От там нататък идва и голямото разхождане. Джон Бъридж сменя отбора си почти всяка година. До края на кариерата си рита още за Куинс Парк Рейнджърс, Уувърхямптън, Дарби Каунти, Шефийлд Юнайтед, Саутхямптън, Нюкасъл на няколко пъти, Хибърниън, Скарбъро, Линкълн, Енфийлд, Абърдийн, Дънфърмлин, Дъмбартън, Фолкърк, Манчестър Сити, Нотс Каунти, Уитън Албиън, Дарлингтън, Гримзби, Гейтшийд, Нортхямптън, Куин ъф дъ Саут, Пърфлийт, пак Скарбъро и накрая - Блит Спартанс. Разбира се, в повечето от тези клубове Джон е резерва или трети избор и влиза на пожар ако има някакъв сериозен проблем с другите вратари, така че рядко записва повече от 1-2 мача на сезон. И все пак по времето, в което е в Блит Спартанс, той е вече на 43 и се изявява като помощник на вратарите, но също така и седи на пейката като резервен вратар.     7) Фарид Мондрагон Още един вратар, което е някак си логично. Бившият колумбийски национал доскоро държеше интересен рекорд. Той беше най-възрастният футболист, играл на световно първенство, но през лятото на 2018 стражът на Египет Есам Ел-Хадари подобри постижението му. Кариерата на Мондрагон започва в Депортиво Кали когато той е на 19. Първите няколко години са турболентни за него и той сменя доста клубове, сред които Реал Картагена, Санта Фе, Черо Портеньо, Архентинос Хуниорс, Индепендиенте, Санта Фе и отново Индепендиенте. Всичко това в периода 1991-1999. Тогава идва и дебютът на Мондрагон на европейската сцена. Той се състезава за кратко в състава на Сарагоса през 1999, но отново се завръща в Индепендиенте. После рита и за френския Метц преди през 2001 да се установи в Истанбул и да запише може би най-успешния период в кариерата си с екипа на Галатасарай. Там той е двукратен шампион на Турция и носител на купата на страната, а освен това и редовно се състезава в групите на Шампионската лига, където два пъти е избиран в перфектния отбор на кръга. През 2007 той преминава в немския Кьолн където изкарва още четири сезона преди да замине за САЩ. На 40 години подписва с Филаделфия Юниън, но след 12 месеца се завръща в Депортиво Кали, като е титуляр на вратата на Колумбия по време на световното първенство през 2014. Отпадането на родината му на четвъртфинала от Бразилия е и последния му мач. Той е на 43 години.     6) Марко Балота Поредният вратар. Само че какво по-логично от това той да е италианец? Там, където играчите се радват на невероятно спортно дълголетие. За разлика от неговите колеги Мондрагон и Бъридж, Марко Балота играе в едно от най-елитните първенства в света - Серия А. Юноша на Болоня, дебютира в мъжкия футбол в състава на Сан Лазаро през 1982. След това пази 6 години за Модена, а през 1991 е привлечен в любопитния по онова време тим на Парма. Там печели и първите си значими трофеи - Купата на Италия, КНК и Суперкупата на Европа. Разбира се, Балота е резерва в повечето мачове и напуска в посока Бреша. След това се състезава и за Реджиана, а през 1997 преминава в Лацио. За негово съжаление по това време в състава на "орлите" има вратари като Анжело Перуци и Лука Маркеджани и на Балота отново му се налага да търка пейката. Все пак това си има и известни позитиви - той е част от шампионския отбор на Лацио, който печели Скудетото през 1999/00. Освен това вдига Купата на Италия два пъти, отново КНК и Суперкупата на Европа, както и Суперкупата на Италия. А играе всичко на всичко 13 мача за 3 години. След това изкарва два сезона на пейката и в Интер, където е резерва на Франческо Толдо. Завръща се в Модена, които по онова време отново са в ниските дивизии, но печелят промоция, а Балота, почти 40-годишен, е титулярен страж и впечатлява с някои много добри спасявания. Модена изпадат още в края на сезона, но вратарят си печели трансфер в друг новак - Тревизо. Новият му клуб следва съдбата на Модена и също изпада още в дебютния си сезон, но добрите игри на Балота продължават. Така той преминава в Лацио, където се подвизава до края на кариерата си през 2008. Той става най-възрастният играч, който записва среща в Серия А и в Шампионската лига и до ден днешен - на 43 години!     5) Роже Мила Помните ли усмихнатия камерунски нападател, който продължава да държи рекорда за най-възрастен голмайстор в историята на световните първенства? Той подписва първия си договор на 13 години, а на 18 дебютира в мъжкия състав на тима на Леопардс Дуала. Същата година печели и първия си трофей, отбелязвайки 25 гола в 29 мача. Статистиката му за камерунския клуб е убийствена - 89 попадения в 116 мача. От там преминава в друг местен отбор - Тонейе, където пък получава наградата за футболист номер 1 на Африка за 1976. През 1977 се мести във Франция, както много други от Камерун и остава там до 1989. Играе за Валансиен, Монако, Бастиа, Сент-Етиен и Монпелие. Печели два пъти купата на Франция, а общо вкарва 139 гола в 367 мача. На световното през 1990 поставя рекорд за най-възрастен голмайстор в историята на турнира - на 38 години, а Камерун отпада на четвъртфинала от Англия след продължения с 2:3, където Мила изработва втория гол за своите. На Мундиала през 1994 пък подобрява собствения си рекорд, след като бележи във вратата на Русия докато е на 42. По това време той отново играе за Тонейе, където отново вкарва гол след гол - 89 в 119 срещи! Завършва кариерата си в Индонезия, като първо рита за Пелита Джая (23 гола в 23 мача), а след това и за Путра Самаринда (18 гола в 12 мача). След края на сезон 1995/96 се отказва от футбола на 44 години.     4) Александър Джурич Малко по-непопулярно име, особено имайки в предвид историята на този футболист. Роден в Босна, бивша Югославия през 1970, той започва да тренира в тима от родния си град Добой като вратар, а след това и като халф. Налага му се да емигрира, тъй като на 17 е мобилизиран в разразтващата се босненска война и баща му го принуждава да избяга, за да може да продължи рода му. Той бяга първо в Сърбия, след това в Швеция и Унгария. Негов приятел му съдейства да замине на проби в Австралия. Там той сменя няколко клуба през 90-те, като рита за Саут Мелбърн, Порт Мелбърн Шаркс, Гипсланд Фалкънс, Уест Аделейд и Хайдълбърг Юнайтед, а между тях за кратко пребивава и в Китай, като играе за Локомотив Шаншан. Всички тези клубове, разбира се, са световно безизвестни, но дори те са с класа над това, което следва за Джурич. Той се мести в Сингапур, където намира истинския си дом. В отбори като Танджонг Пагар Юнайтед и Хоум Юнайтед. По това време вече е на 30, но нивото в Сингапур е толкова ниско, че той започва да избухва с множество голове. С Хоум Юнайтед печели и първия си трофей - сингапурската купа през 2000. След това се мести в Гейланг Юнайтед, където вкарва 97 гола в 126 мача, а позицията му вече е сменена. Той играе на върха на атаката, като високият му ръст (1,92) го прави невъзможен за опазване от ниските сингапурци. През 2007, докато играе за Сингапур Армд Форсес, Джурич получава повиквателна за националния отбор на азиатската страна. Въпреки че е на 37, той приема и играе с националната фланелка чак до 2012. Клубната му кариера продължава до 2014, като последният му клуб е Тампайнс Роувърс, отново в Сингапур. След прекратяването на кариерата си на 44-годишна възраст, Джурич в момента е кондиционен треньор в Тампайнс.     3) Андреа Пиеробон Още един италианец! И отново вратар... Пиеробон е роден през 1969 и дебютира в професионалния футбол на 18 години - през 1987 в родния Читадела. Там обаче за три години изиграва едва 10 мача и е продаден на аматьорския Джорджоне, където поне е титуляр. След 3 сезона в Н-та дивизия, той подписва с друг тим от ниските нива на италианския футбол - този на Масезе. Следва местене в отбор от същата лига Фиделис Андриа, след което в мааааалко по-елитния Тревизо, а после и във Венеция. През 1997, когато той е на 28 преминава в тима на СПАЛ, който по онова време се състезава в третото ниво на италианския футбол. Когато обаче клубът фалира през 2005, Пиеробон се завръща в родния Читадела, за когото играе до 2015. Той е и най-възрастният професионален италиански играч в историята, но за негово огромно съжаление така и не успява да се докосне до футбола в Серия А. Най-високото ниво, на което той играе, е Серия Б и то в последните години от кариерата си. Когато се отказва е на 45.     2) Стенли Матюс Мнозина знаят историята на този великан, но все пак нека я припомним. Роден в Стоук-на-Трент през 1915, Стенли Матюс е юноша на "грънчарите" (може и по негово време клубът да не е бил известен така, кой знае), а след това играе и за първия отбор. Дебютира докато е на 17 и в продължение на 15 сезона се състезава за родния си тим. В началото Стоук се подвизават във Втора Дивизия, но с помощта на Матюс се изкачват в елита. За негово съжаление той така и не успява да спечели трофей с "грънчарите" ако не броим първото място във втория ешалон през 1932-33. Още дебютния му сезон в елита е впечатляващ и той веднага е повикан в националния отбор на Англия. С паузата в първенството заради настъпилата Втора Световна Война, кариерата на Матюс също е прекъсната за 6 години. През 1947 той преминава в Блякпул, където пък печели Златната топка за 1956 (той е първият награден в историята на това отличие), както и единствения си голям трофей - Купата на Футболната Асоциация (ФА Къп) през 1953. По време на обявяването му за най-добър в Европа, той е на 41 години! Това само го стимулира да продължава и през 1961 той се завръща в Стоук Сити, където през 1965 обявява края на кариерата си на 50-годишна възраст. Той е и единственият футболист, на когото е дадено рицарско звание за успехите му на терена. Освен със спортното си дълголетие, сър Стенли Матюс ще се запомни и с това, че никога не е получавал жълт или червен картон - олицетворение на спортсменството, което той демонстрира през цялата си 35-годишна кариера.     1) Казуйоши Мюра Единственият в тази класация, който все още се състезава. Може би на мнозина звучи странно, но японецът напуска училище докато е на 15 и се мести сам в Бразилия за да стане футболист. През 1986, 19-годишен, подписва първия си професионален договор със Сантос. След това рита за бразилските Палмейрас, Матсубара, Регатас, 15 Ноември (да, има такъв бразилски клуб, който носи името на датата, на която е основан), Коритиба и отново за Сантос. През 1990 решава да се завърне в родната Япония и подписва с Верди Кавазаки. По това време Мюра за пръв път е повикан и в националния отбор на азиатската страна. Позицията, на която се изявява, е нападател. Въпреки ниския си ръст вкарва доста добро количество голове. През 1993/94 изкарва един сезон под наем в Дженоа, но бележи едва веднъж в 21 мача. Втората му евроодисея е в хърватския Динамо Загреб през 1999, където не успява да се разпише нито веднъж. Завръща се в Япония и първо играе за Киото Пърпъл Санга, а след това и за Висел Кобе. През 2005, когато е 38-годишен, подписва с ФК Йокохама, където уж смята да доиграе кариерата си. Работата е там, че все още не я е доиграл. Дори в момента той продължава да носи екипа на Йокохама. Договорът му изтече през януари 2018 и тъкмо когато всички си помислиха, че Казуйоши Мура най-накрая ще окачи бутонките на пирона, което изглеждаше най-логичното нещо (беше на 50 години), той подписа нов договор. След месец Мюра ще стане на 52 и все още продължава да бъде част от отбора, въпреки че за цялата 2018 успява да изгирае само 4 мача. Той отново демонстрира невероятните си физически качества през 2012, когато 45-годишен дебютира в националния отбор на Япония по футзал, а както всички знаем футзала е доста по-динамичен от футбола, тъй като се налага постоянно да се движиш за да се откриваш и да търсиш пространства. Чакаме да видим колко още ще продължи да ни изумява Казуйоши Мюра преди най-накрая да се предаде!