Половинвековното проклятие зад големите успехи на Аталанта

Половинвековното проклятие зад големите успехи на Аталанта

 Зла ирония, пъкла орисия и една необратима биологична катастрофа. Как другояче бихме могли да започнем поредната глава за най-светлия футболен миг в 112-годишната история на Аталанта, настъпил в най-тъмния, траурен час за нейния град Бергамо. Поредната глава, но далеч не и първата в спортните хроники на “Богинята”.

 И макар трите сладки за Аталанта победи от подновяването на калчото да дадоха така жадуваната глътка оптимизъм и инерция, все така горчив остава привкусът от преживяното безсилие пред черната пелерина на пандемията.  

 А скърбенето и днес продължава да се разменя между бергамаски като черна валута с остра миризма на смърт. Четири месеца от февруари до май, в които един трудолюбив ломбардски град изведнъж повярва и изживя своя страшен съд. Все така незабравим остава живият кошмар на стотици денонощия прекарани в непрестанен, влудяващ страх за самосъхранение, обезобразен от сирени на линейки, свистящи през минути. Трудно се забравят и вестниците с по над 10 страници с некролози. Последвани от нови 10 страници с черно-бели лица още на следващия ден. А равносметката - близо 14,000 заразени, цели 4,500 смъртни случая само през месец март и общо над 6000 починали към днешна дата. 

 Единствен Данте Алигьери би намерил думи, с които да преразкаже луциферовия ад и еретичната поголовност, с която бергамаски бяха пометени от смъртта в родния си град насред едно от най-големите световни огнища на коронавируса. Тъкмо тази бе и остава картината в Бергамо до днес, обезличила онзи небивал подвиг на “Богинята” само отпреди няколко месеца. Тогава, когато Аталанта не само стигна до нечуван за клуба ¼-финал още в първото си участие в Шампионската лига, но бе и на едва 5 тягостни минути от безпрецедентно място сред най-добрите 4 на стария континент за сметка на Ди Мария, Неймар и Мбапе. Чутовен подвиг на толкова скромен и добре скроен атакуващ тим, чиито паралели в най-богатия турнир единствено могат да бъдат направени с кампаниите на Лестър през 2016-17 година, АПОЕЛ Никозия през 2011-12 година и Лийдс през 2000-01 година.   

 Но наскорошната вирусна покруса съвсем не е първият случай, в който Аталанта и Бергамо изпадат в немилост пред съдбата в своя футболен зенит. Макар и малки на брой, успехите на нерадзурите на домашната сцена също неизменно биват преплетени и опетнени с все толкова мъчителни за бергамаски и цяла Италия спомени. 

 Безспорно най-болезненият от тях идва през 1963 година. Именно по това време катеначото е пълен властелин на Ботуша, благодарение на което Хеленио Ерера и ръководения от него Интер вдъхновяват истинска революция в италианското калчо, достигайки своевременно до 3 завоювани шампионата, 3 втори места и 2 последователни триумфа за Купата на Европейските шампиони в периода 1961-67 година. Коренно различно обаче е статуквото за Купата на Италия, чиито притежатели са все така разнородни и продължават да се сменят в следващите близо 20 години чак до дубъла на Рома през 1979-80 и 1980-81 година. 

 Междувременно и някак незабелазано Аталанта изживяват своят малък ренесанс след завръщането си през 1959 година сред елита, като в продължение на няколко години се доближават максимално до повтаряне на най-добрата си позиция като 5-ти в калчото от сезон 1947-48 година. В периода 1959-64 година Аталанта завоюват последователно 11-то, 9-то, 8-мо и отново 8-мо място, а през 1961-62 година дори се изкачват до 6-тата позиция в таблицата. 

 Нищо обаче не може да предрече предстоящия възход в Копа Италия през сезон 1962-63 година. Под наставителния поглед на бившият им футболист, тогавашен треньор и клубна легенда Пауло Табанели през същата година играчите на Аталанта започват особено колебливо и се нуждаят от изтрадани продължения за да надвият Комо (които в края на сезона ще изпадат в Серия Ц) с 4-2 в първия кръг. За сметка на това следващите 2 съперника по пътя на елиминациите Катания и Падова са отстранени с чиста победа, което отрежда и първо участие на полуфиналите за бергамаски в историята им след двата загубени четвъртфинала през 1938 и 1960 година. Там пък е надвит втородивизионния Бари. На финала ги чакат “биковете” от Торино. Мачът се играе насред футболния колизеум Сан Сиро, а датата на срещата впоследствие се оказва съдбоносна и дори печална - 2 юни. 

 Незабравим за цял Бергамо хеттрик на 22-годишния местен талант Анджело Доменгини все пак сбъдва изстрадания блян на над 100,000 бергамаски, а Аталанта вдига първия  в историята си значим клубен трофей - Копа Италия, след победа с 3-1 срещу предварителния фаворит и двукратен носител на титлата Торино. Гордост е и присъствието на цели 7 играчи родом от Бергамо в титулярния състав на “Богинята,” а подобно на похода в Шампионска лига през 2020 и тогава стадион “Сан Сиро” става домашна трибуна на най-знаменития им триумф. Същата вечер завръщането в Бергамо се превръща в нескончаем парад.

 Още с пристигането си в Бергамо, градът е обгърнат от неописуем футболен делириум. Вече се подготвят стенни фрески на Доменгини и Табанели по улиците на града, а Бергамо замръква с рефрена Forza Atalanta facci un gol, Cosi la Nord esploderà, In un boato che farà Tremare, La terra e il mare (“Форца Аталанта, отбележи гол за нас, за да разгневим отново севера, и ревът ни да разклати земята и морето”). 

 Каква обаче е скръбната участ на Аталанта, когато планирания със седмици местен празник внезапно се превръща в национален траур. Още на следващата сутрин след финала - 3 юни, Бергамо и цялата страна осъмват с покрусителната новина за кончината на Папа Йоан XXIII. Само за минути католическа Италия изпада в 9-дневен национален траур. Цяло Бергамо е особено потресено и смълчано. Секват не само парадите по улиците, но и тези на целия Ботуш, където още отшумяват празненствата по случай друг, още по-тачен празник с дата 2 юни - националният ден на Италия. 

 И ако религиозното и емоционално крушение за всички ревностно вярващи италианци е така трудно преодолимо, то за бергамаски то е равносилно на лична катастрофа. 

 Защо обаче смъртта на папата има толкова проникновенно значение тъкмо за Бергамо? Припознат с притурката “Добрият”, Папа Йоан съвсем редно може да бъде припознат като святият покровител на Бергамо и едноличен такъв на тима на Аталанта. Идологизиран, Бергамо го припознава като своя първостепенен символ, а впоследствие дори посвещава триумфа си в Копа Италия тъкмо на него. А по улиците на Бергамо и днес може да видите неговият образ. Причината - Папа Йоан е родом от Сото ил Монте, малко селце само на 10 километра от Бергамо и на 13 километра от входа на стадиона на Аталанта. Той израства изцяло в тази част на Ломбардия, а от 1892 до 1900 година Папа Йоан учи и в семинарията в град Бергамо. По ирония на съдбата днес дори най-голямата болница в Бергамо - същата тази, която оказа помощ на най-много заболели и отчете най-много починали спрямо глава на населението в пика от коронавируса, също носи неговото родно име - Папа Джовани XVIII. 

 Но в малкото на брой години, в които Папа Йоан все пак е глава на католицизма (1958-63 година), той също не забравя да почете и покани един единствен отбор на официално посещение при себе си и то в години, в които на преплитането между спортния и духовния свят все още се гледа особено неодобрително. Тимът естествено е Аталанта, а годината 1960, когато бергамаски тъкмо са се завърнали в Серия А и в същия сезон са надвили хегемоните по това време Болоня у дома, както и Ювентус и Торино навън. 

 “Футболът има силата да излекува болката. Футболът е способен на чудеса,” са окуражителните слова на бергамаски днес, израстнали в култура на жертвоготовност и страдание, където е впит духът на града, който знае какво е тежък труд и отдаденост.

 А както и в повечето приказки щастлив край все пак има. От една страна той може да бъде намерен в онези потулени и нискотиражни за медиите примери за хуманност, уют, великодушие и страст на ултрасите на Аталанта, иначе хулените от мнозина през годините заради различните си виждания, които в най-тежкия час се превърнаха в бояджии, строители и занаятчии и облечени в туниките на “Богинята” помогнаха за построяването на най-голямата полева непалаткова болница за рекордно бързо време - 7 дни и завършена за общо 10. 

 “Когато работиш с любов можеш да бъдеш по-бърз от всички, без значение дали си общ работник на строеж или не,” споделиха част от тях. “Но ако чувстваш товара на своята преданост и любов към останалите хора и отговорността да им помогнеш, когато знаеш че не искаш семейството и приятелите ти да си отидат от този свят - тогава надминаваш всички очаквания и прогнози.”

 А от друга страна, за дълго запечатани ще останат и онези думи на морал и ценности от треньора Джан Пиеро Гасперини преди сблъсъка с ПСЖ в Шампионска лига:

 “За Аталанта да спечели Скудетото би значело днес да разбере, че няма повече хора в болницата заразаени с вируса.”

 Е да - празненства по улиците в края на август нямаше, както и през юни, 1963 година - поне не и масови, но както и след смъртта на Папа Йоан XXIII, Бергамо отново ще се надигне и възроди за нов живот и нови победи.
 


Гласували: 9, рейтинг: 5.0

Добави коментар

Препоръчано за вас

Андреа Пирло за новите тактики на Юве
Шампионската лига отново е тук!
Световно известните футболисти, които мразят футбола
Три български отбора в ТОП 100 класация на УЕФА
Корона-криза в Италия: Ще пропадне ли миланското дерби?
Нов в Юве: Не мога да отнема топката от Пирло
Когато трудното начало води до сериозен пробив
Изненадващите голмайстори до момента през сезона
Кой е Йенс Петер Хауге и как един мач е на път да промени живота му?
Covid-криза в италиански клуб
Без Меси и Роналдо в УЕФА Играч на годината за първи път от 10 години
Ремоделират Серия "А"?
Контра: Когато последната минута се оказва златна за нас
Ето датите на които започват любимите ви първенства
Аталанта ще се завърне у дома за Шампионската лига
Дреболия бави трансфера на Суарес в Юве
Две от звездите на Наполи са на път да напуснат
Отборите в най-добра форма след Covid-19 паузата
Интер с други варианти за халфовата линия, ако не уреди Видал
Футболисти, вкарвали и в двата европейски клубни финала