Ако ви запитат кои са най-добрите спортни директори във футбола, какви биха били първите ви хрумвания? Бихте ли включили полемичния Ед Уудуърд, който макар и вицепрезидент на Манчестър Юнайтед, отдавна изпълнява функциите на ръководен орган в трансферната политика на „червените дяволи“? Или някой от щаба на Реал Мадрид, където акостираха Тибо Куртоа, Мариано Диаз, Винисиус и Алваро Одриосола наред с трима треньори в година на значителен срив в графа резултати? А дали някой би си припомнил за Иво Тонев и дискусионните му успехи в Локомотив София и Левски? Вероятността за всяко от тези предположения е оскъдно ниска. А отговорите на мнозина – в изцяло друга посока.
Междувременно легендата на „червените дяволи“ Пол Скоулс дори омаловажи въпросния пост в клубната йерархия. Което е и обяснимо, в предвид че за Манчестър Юнайтед поколения наред длъжностите на спортен директор се изпълняваха от Сър Алекс Фъргюсън.
„Ако трябва да съм честен мисля, че е загуба на време,“ заяви Скоулс. „Не разбирам защо клубовете имат нужда от футболен директор. Ако имаш мениджър, то той е човекът, който купува играчите. Той разчита и на главния си скаут, който очевидно препоръчва играчи.“
Какъв тогава е приносът на един спортен директор? И кои представители на професията се справят най-умело във функциите си да прекрояват отборите си?
Първо нека разбием един почти полувековен мит. Спортният директор не е безпристрастна фигура в определянето на философията на даден клуб. Напротив. Той е интегрална част от нея. Именно той я съхранява и облагородява. Изискванията към хора като Мончи или Джузепе Марота не приключват с подписването на нови играчи или пък с всяка входяща или изходяща сделка за футболист. Най-често се търси отлично запознат с принципите на клуба представител, де факто посланник на ценностите му – било то за налагане на играчи от школата в цикъл от 1 до 5 години, за изграждане на боеспособен тим с бляскави попълнения, който ежегодно да спори за титли или дори като бивш състезател на клуба, чийто офанзивен стил на игра е бил в зародиша на днешния облик на отбора.
Различията във вярванията на кои да е два състава в спортно-технически план са особено осезаеми. За пример можем да отбележим ярките разлики в политиката на Манчестър Сити и Аякс. Преди години Сити привлече Чики Бегиристайн като основна част от план-проекта „гражданите“ да подражават на развитието в школата „Ла Масия“ и окомплектоването на звезден колектив по подобие на Барселона. И до днес в Манчестър липсват притеснения за нуждите от почти безгранични финансови средства. Бегиристайн подпомогна неимоверно за еволюцията на днешния английския доминант, заложена като основна цел за „небесносините“ от Шейх Мансур. На принципа за таргетиране на футболисти в техните най-добри години бяха привлечени Кевин Де Брoйне, Риад Марез, Давид Силва и Илкай Гюндоган. Днес в Манчестър Сити играят безпорно едни от най-добре развилите се таланти. А така е и в Аякс. В съществен разрез с методите на привличане на скъпоструващи играчи обаче, Аякс черпи тези таланти предимно от школата си и холандиския футбол. След революцията на Йохан Кройф през 2012 година в Амстердамския гранд, Марк Овермарс работи всяка година с едва 1/7 от бюджета на Манчестър Юнайтед, или 21 милиона евро. Кредото на Аякс обаче е за вяра в смелата игра на младите си играчи – както на 19-годишния си капитан Де Лихт, така и за останалите му съотборници със средна възраст под 24 години. Поставените дългосрочни цели, макар и коренно различни от тези на Манчестър Сити, все пак дават отлична оценка за труда на Овермарс.
Спортният директор е най-често и безупречен посредник в комуникацията – била тя между треньор и борд, легенди на отбора и играчи или пък спрямо феновете и визията, демонстрирана мач по мач от 11-е на терена. Във всеки момент той е длъжен да търси симбиозата между клуб и мениджър. Често вината за бързата смяна на наставници пада върху неумението на последните да извлекат пълния потенциал на играчите си. Много по-голям дял от тази вина обаче споделят спортните директори. Именно те са откроили тези треньори, които на свой ред да сглобят правилната система и да изцедят и най-доброто от съставите си. В този смисъл спортният директор е висш стратег, архитект на психологията в клуба и дори този, който по подобие на Микаел Цорк в Борусия Дортмунд ще покани някои от новите си играчи на обяд за ги предразположи и подпомогне в бързата им интеграция. Но същевременно може и да е този, който да им обясни защо трябва да си потърсят нов отбор. Както на тях, така и на наставниците им като Питър Бош и Питър Щогер.
С това разяснение за дейността им е ред да преминем и към най-доказаните имена в този бизнес.
Микаел Цорк – Борусия Дортмунд
Роден и отраснал в Дормунд, Цорк прекарва цялата си футболна кариера през 80-те и 90-те като полузащитник под тътена от „Жълтата стена“. След като посвещава цели 17 години на Борусия Дортмунд, в които печели Бундеслигата и Шампионската лига, през 1998 година на 36 години, Цорк се оттегля за да заеме позицията на спортен директор в клуба. Прехвърля лидерската си роля на капитан и голмайстор към масата за преговори, където въвежда моментално подмладяване в редиците на жълто-черните не и без да бъде притиснат от финансовия крах на вестфаленци в началото на века. Утвърждава и модел на безкомпромисна финансова ефeктивност на трансферния пазар.
За 21 години под погледа на Цорк в Борусия се отчита рязко намаяване на средната възраст, а с приоритет за подписване на контракти са момчета под 22 години от собствената школа или от тези на другите отбори от Бундеслигата. За целта се откриват терени, общежития и мащабна академията на минута-две разстояние от футболната база на първия отбор, в която по това време вече играят Марио Гьотце и Марко Ройс. Инвестира се в ултрамодерни съоръжения за психическа подготовка и технически умения. Едно от тях е „Тhe Footbalnaut“, миниатюрнa роботизирана клетка-терен, където играчът се обстрелва с топка от 360 градуса с до 100км/ч, а с неонов сигнал се индикира, към коя вратичка да е насочен паса или удара след скоросното първоначално овладяване.
Междувременно отделените суми за нови кадри често са символично ниски. С тима парафират Илкай Гюндоган от Нюрнберг за 6,2 милиона евро, Матс Хумелс от Байерн Мюнхен за 4,6 милиона евро, наред с Робърт Левандовски, Кагава, Гъотце, Ройс и Марсел Шмелцер. В поколението преди тях пък играят легендите Кевин Гроскройц и Себастиян Кел.
Нюхът на Цорк за продажби също е впечатляващ. Крупните печалби от продажбите на Марио Гьотце (38 милиона евро), Пиер-Емерик Обамеянг (63.7 милиона евро), Хенрик Михтарян (42 милиона евро), Матс Хумелс (35 милиона евро), Осман Дембеле (145 милиона евро), Кристиан Пулишич (64 милиона евро) и други надхвърлят 400 милиона евро само за последните 7 години след последния триумф в Бунделигата през сезон 2011/12.
.png)
Негова заслуга е и привличането на Юрген Клоп и Томас Тухел, с които Борусия записа златни страници в историята си, а от миналия сезон благодарение на Цорк начело застана и Лусиен Фавър – наставникът, който даде нов акорд на младата упоритост, с която Борусия натрупа 76 точки и дори имаше възможността да се бори за сребърната салатиера до последния кръг.
Привично за Цорк, в изминалото лято Борусия Дортмунд се подсили отново с млади футболисти – Aшран Хакими, Джейдън Санчо, Мануел Аканджи, Абду Диало и Бруун Ларсен. Дори и тази година само за последната седмица за клуба подписаха Торган Азар, Юлиан Бранд и Нико Шулц.
Заради своята бизнес вещина, Цорк беше горещо желан от Арсенал за спортен директор през лятото на 2017 година. Немецът обаче реши да остане верен на клуба от детството си за сметка на главния му скаут Свен Мислинтат, който премина при "артилеристите" няколко месеца по-късно. Междувременно всеотдайния труд на Цорк продъжава да жъне успехи.
Джузепе Марота – Ювентус/Интер
Помните ли лятото на 2011 година, когато Ювентус (“Старата госпожа” все още се отърсваше от корупционния скандал Калчополи 4 години по-късно) сформираха най-гръмката халфова линия в Европа Погба-Маркизио-Пирло-Видал и с харчове за едва 12 милиона евро? А спомняте ли си, че едва месец по-рано „бианконерите“ завършиха безславно седми? Знаете ли всъщност, че това бе и първият сезон, в който никому-известният за „ювентинци“ Джузепе Марота бе стъпил в длъжност в Торино?
Година по-рано Марота, който зорко съблюдаваше спортно-техническия отдел на Сампдория вече 6 години, изпрати най-силния сезон за генуезци от 2003 година насам. През сезон 2009/10 „Самп“ завършиха малкоочаквано 4-и в Серия А и дори записаха участие в пресявките на Шампионската лига. Безкрайното усърдие в преговорите на Марота в предходните години бе наградено с обвързване с контракт на треньора Валтер Мадзари и нападателите Антонио Касано (под наем от Реал Мадрид; взет за 3,3 милиона евро) и Джанпаоло Пацини (9 милиона евро от Фиорентина). Италианското трио, доведено на “Стадио Луиджи Ферарис” трупаше похвали из цяла Италия, а Марота вече бе ухажван делово от Ювентус и скорошния нов собственик Андреа Аниели преди да премине в Юве.
Вижданията му дълги години се осланяха на непопулярни, но дръзки решения, без особени сантименти към някои от любимците на клубовете, които в последствие изгражда почти из основи. Още в първите си няколко месеца през 2010 година, Марота намира оферти в чужбина за легендата на клуба Давид Трезеге и бразилския плеймейкър Диего, наред с още 9 футболисти, които отпътуват от северна Италия. Трансфер в Ювентус си спечелва група от 14 нови играчи, включително Фабио Куалярела, Алесандро Матри, Милош Красич и Алберто Акуилани. В може би единствените 10-12 месеца на съмнения в клубната методика на Марота, „бианконерите“ завършват незавидно 7-и зад Удинезе, Лацио и Рома.
Вместо да се поддаде на всестранното укоряване и да преустанови ръководната си роля обаче, Марота се впуска в още по-мащабно прекрояване на отбора. Чудесната му трансферна политика води до сделки с Андреа Пирло (свободен трансфер), Пол Погба (минимална компенсация към Манчестър Юнайтед) и Артуро Видал (12 милиона евро). Диамантът в короната е Антонио Конте, друг легендарен играч на „бианконерите“, който макар и първоначално недолюбван заради минималния си опит като мениджър, връща отбора на върха в калчото.
Марота е от този тип специалисти, които са във свои води именно когато преговарят и „ухажват“ футболисти и треньори. И все пак за разлика от Микаел Цорк или други топ директори, принцип номер едно за Марота е да търси недооценени футболисти без значение от възрастта им. Примерите - обидения в изпращането си от Милан Пирло, за когото е отсъдено, че е застаряващ; привидно нереализиралият се в Юнайтед младок Погба; нерезултатният в Байер Леверкузен грубиян Видал; уклончиво играещият в последния си сезон в Рома 29-годишен Мирко Вучинич; твърдоглавият бек Щефан Лихщайнер. А имената продължават – тези на Сами Кедира, Карлос Тевес, Андреа Бардзали, Патрис Евра, Дани Алвеш. Да - смелото решение Марота да привлече нови 8 футболисти след поредния срив в класирането през 2011 година, наред с идването на неопитния Конте е преломен момент, но за италианеца, преминал през същото сито на съмнения в Сампдория, Аталанта, Венеция, Равена, Монца и родния Варезе, дългосрочните успехи винаги са се градили върху ината на вижданията му.
Именно покрай неговия прозорлив инстинкт и визия за отборен дух, Ювентус печели безпрецедентните си 8 поредни шампионата, а също така и 4 пъти Копа Италия и 4 пъти Суперкупата на Италия. Дори когато Конте реши да поеме „Скуандра Адзура“ през 2014 година, Марота взе за негов заместник Масимилиано Алегри, бившият треньор от Каляри, който вече бе в залеза на първоначалните си успехи в Милан. Успехите заслужено продължиха. А през изминалото лято Марота направи най-големия подарък на всички „бианконери“ – трансферът на Кристиано Роналдо в Торино.
От декември 2018 година Марота пое по нов път, след като премина в кръвния враг Интер. При "нерадзурите" вече премина стария познайник Конте, а се засилват и слуховете за привличането на недоказалия се Ромелу Лукалу и поостарялия босненец Един Джеко, който имаше ред пререкания със съотборници и ръководство през изминалия сезон. Предстои да разберем дали Марота отново ще придвижи друг заспал гигант от Апенините до европейска слава и трофеи в калчото.
