В наши дни Италия е една от най-големите световни футболни сили. "Скуадра адзура" е завоювала цели 4 титли от световните първенства и дели второ/трето място по този показател с отбора на Германия, изоставайки на само 1 трофей от рекордьора Бразилия. Освен всичко това, местното първенство Серия "А" е считано за едно от най-добрите в света, италианските клубове са сред най-силните на планетата, а италианските футболисти - за едни от най-класните.
Как обаче "скуадра адзура" се превърна в един от най-титулуваните отбори в историята? Как започна всичко? За да ви запознаем с това трябва да върнем лентата с около 1 век назад.
Както много други, в началото на 20-ти век Италия е завладяна от увлечението по новата игра, наречена футбол. На Ботуша започват почти ежедневно да се появяват нови и нови отбори, които първоначално ритат по поляните, но постепенно започват да организират турнири помежду си, след което и регионални лиги, за да се стигне до появата на италианския шампионат през 20-те години.
По една или друга причина, голямото израстване на футбола в страната съвпада с идването на власт на фашисткия лидер Бенито Мусолини. След като заема поста на министър-председател на Италия през 1922г., "Ил Дуче" прави множество промени, голяма част от които и до ден днешен се считат за "нехуманни".
Наред с това обаче, Мусолини далеч не е първият т.нар. диктатор в света, който се сеща да използва спорта за пропагандни цели. Изведнъж футболът започва да става приоритет номер 1 на правителството, с което Италия по мирен начин да натрива носовете на своите политически врагове. Голяма част от похватите на Мусолини в последствие са използвани от Хитлер в Нацистка Германия.
Разбира се, режимът влага мисъл във всяко едно свое действие. Тренировките на спортистите често са ползвани и като подготовка за армията. Освен това, според други мнения, спортът държи фокуса и концентрацията на младите хора далеч от истинските проблеми на страната като тежката политическа обстановка и сериозната безработица.
Това може и да е така, но футболът получава сериозен тласък напред. Редом със засиления строеж на пътища, фашистите изграждат и обилно количество стадиони из цялата страна, като тяхната цел е те да останат като вечни паметници за славата на Мусолини.
Така например в Торино се появява стадион "Мусолини", който домакинства Световните университетски игри през 1933г., в Болноя пък е изграден "Литориале", стадион "дела Витория" в Бари, "Берта" във Флоренция, "Еда Чано Мусолини" в Ливорно, "XXVIII октомври" в Л'Акуила и "Чита дело Спорт" в Рим. Всички те биват издигнати по време на управлението на "Ил Дуче". Тяхната цел, освен да приемат спортни събития, е и да покажат пред света икономическата мощ на Италия. Ние обаче се фокусираме върху футболната част, която наистина е силно облагодетелствана от тази политика. Множеството нови съоръжения стоят и в основата на избирането на страната за домакин на второто Световно първенство по футбол през 1934г.
Влиянието на Мусолини не се ограничава само с построяването на физически стадиони, но то се простира и до всяко едно организационнио действие, което се случва в спорта. Фашисткият режим държи изкъсо всички административни тела в държавата, като футболът не прави изключение.
До тук разгледахме организационната част, която стои в успеха на Италия през 30-те, но сега ще видим и доста по-важната, която наистина се гледа на терена - спортно-техническата част. През 1929г. начело на националния отбор на страната е назначен човек на име Виторио Поцо. Той е добре познат на Апенините, тъй като води "скуадра адзура" на Олимпийските игри през 1912г., а също и тима на Торино.
Виторио Поцо, нисък, закръглен като бъчва, с черни очилца и побелял кичур коса, е персона, често описвана като витална за италианския футбол. Той се оказва точният човек за поста, който след години на тотален хаос в националния отбор, успява да внесе ред и дисциплина. Спокойно можем дори да го наречем своеобразен "диктатор", тъй като "скуадра адзура" се превръща в един мини-макет на ситуацията в страната, а Поцо е човекът, който дърпа конците. Верен на фашистите, той успява да изведе Италия до безпрецедентен успех, като в 88 мача постига 60 победи и губи едва 11 пъти.
Критикуван многократно за политическите си убеждения, Поцо се превръща в истински символ, не само на италианския футбол, но и на фашисткия режим. Мнозина го намразват още повече, когато по време на откриването на първенството във Франция през 1938г. той заповядва на играчите си да задържат фашисткия поздрав, докато всички в публиката спрат да ги освиркват. През 90-те пък се появяват доказателства, че Виторио всъщност е бил нещо като двоен агент, тъй като е помагал на анти-фашистката съпротива, но това са неща, които не ни интересуват особено.
Преди неговото пристигане начело на националния отбор, близо 30 треньора са сменени в рамките само на 15 години. В даден период "скуадра адзура" е водена от комитет, който е съдържал не само футболни треньори, но още бивши играчи, политици и дори съдии. Поцо вкарва ред в хаоса и налага добилата в последствие голяма популярност система "Методо".
До края на 20-те години "най-вървежната" футболна тактика е така наречената "Кембриджка пирамида", изразяваща се в система 2-3-5. Разработен от така известния британски университет, този модел се задържа до появата на две нови тактики - WM, наложена от треньора на Арсенал Хърбърт Чапман и "Методо", за чийто пък откриватели се считат Поцо и неговият голям приятел и противник Хуго Майзъл.
Освен с новата схема, Поцо става известен и като пионер в използването на лагер-сборове на националния отбор преди голям турнир. До тогава никой в света не се сеща, че футболистите имат нужда да прекарат малко време заедно, за да успеят да се нагодят към играта един на друг. "Методо" предполага доста по-бърз, агресивен и атрактивен футбол в сравнение с WM.
Също така Поцо е и първият човек, който успява да наложи така нареченото "натурализиране" на играчи. Така например за националния отбор на Италия пристигат футболисти като Луис Монти и Раймундо Орси - и двамата аржентинци и национали на своята страна, но потомци на италиански преселници. В крайна сметка и двамата играят за "скуадра адзура" на Мондиала през 1934г.
По това време в Серия "А" властва отборът на Ювентус. В периода между 1930-1935 "бианконерите" печелят 5 поредни титли от шампионата. Торинци имат цели 9 представители в националния отбор на Световното първенство в Италия, а големите звезди на "скуадрата" са халфът на Интер Джузепе Меаца и нападателят на Болоня Анжело Скиавио.
Така се стига до началото на Световното първенство, което се състои в 8 града - Болоня, Флоренция, Генуа, Милано, Неапол, Рим, Триест и Торино. 32 отбора играят квалификации, а 16 се класират за финалната схема на турнира и започват от осминафиналите. За самите мачове се знае доста малко, тъй като по това време телевизията все още не съществува. И все пак на този Мондиал е и първото преиграване в историята на световните първенства. В четвъртфинала Италия и Испания завършват наравно 1:1, но все още никой не се е сетил, че могат да се бият дузпи.
Сблъсъкът е предимно физически, а белгийският главен съдия Луис Баерт пуска доста свободна игра. Дори италианският журналист Джани Брера заявява: "Съдията Беарт се държеше, сякаш напълно осъзнаваше в коя страна се състои мача." Преиграването пък е спечелено скандално от Италия с 1:0 с гол на Меаца, за който пък все още има спор, че е паднал от очевидна засада. След това пък "скуадрата" отстранява и "Wunderteam"-a на Австрия с 1:0.
Самият финал също предполага сериозни емоции. В него Италия среща бойкия тим на Чехословакия, а на "Стадио Фламинио", или както е бил по-известен тогава "Национален стадион на фашистката партия" в Рим, присъстват над 55 000 зрители. Вечерта преди мача самият Мусолини изнася вдъхновяваща реч пред футболистите си: "Ако чехите играят честно, и ние ще играем честно. Това е най-важното нещо, но ако те играят мръсно, ние ще трябва да играем още по-мръсно."
За ужас на цяла Италия чехите излизат напред в резултата след 71 минути игра с гол на Антонин Пуч. Мечтите за световна доминация и демонстрация на превъзходството на фашисткия режим бавно се изпаряват и са заместени от тотална паника и гняв. Италианците са готови за война още тогава.
Тъкмо тогава същият този "аржентинец" Раймундо Орси вкарва изключителен гол за 1:1. Това е и крайният резултат от мача, а в продълженията Скиавио бележи за 2:1 след асистенция на Меаца и най-сетне донася така желаната радост на родината си. Камерите улавят Мусолини, който аплодира играчите си от ложата. Вестникът "Il Popolo D'Italia", който се изявява едва ли не като партиен говорител и главен разпространител на пропагандата на "Ил Дуче" заявява, че отборът е показал "дисциплина, ред, кураж и жажда за хармония", каквито са и ценностите на фашисткия режим.
На другия ден италиански журналисти карат Орси да повтори гениалното си изпълнение при изравнителния гол, когато с невероятен фалц матира чешкия вратар от средна дистанция и забива кълбото право в ъгъла. Играчът прави над 20 опита да вкара същото попадение, но се проваля.
Но това е без значение. Доминацията на Италия продължава и на Олимпийските игри в Берлин през 1936г. Както и световната купа, златните медали значат много за Мусолини, така че целта е победа на всяка цена. Политическата обстановка в Берлин е почти взривоопасна. И тук турнирът не минава без различни скандални решения. Най-виден е примерът в мача на "скуадра адзура" срещу САЩ още в първия кръг, когато бранителят Архиле Печини напада двама американски футболисти, но немският съдия Карл Вайнгартнер не успява да му покаже картон, тъй като италианските играчи хващат ръцете му и му запушват устата. В крайна сметка Поцо и неговите момчета стигат до финала, където побеждават Австрия с 2:1, отново след продължения, за да се окичат със златото.
Като победител в Мондиала през 1934г. Италия печели автоматично класиране за следващото първенство на планетата, което се провежда във Франция. Тук вече в редиците на "скуадрата" се появява още едно добре познато в наши дни име - Силвио Пиола.
Италианците елиминират Норвегия и домакина Франция, преди да спорят за място във финала с тима на Бразилия. Това е и първият по-сериозен пробив на кариоките, като те са и един от големите фаворити в турнира, но си позволяват типично по южноамерикански една сериозна глупост. В полуфинала с Италия, те решават да оставят цели 8 от титулярите си извън състава, за да почиват за евентуален финал. Сред тях е и основният голмайстор на тима Леонидас да Силва.
Разбира се, хората на Поцо наказват подобаващо тази надменност на бразилците и ги елиминират от надпреварата след победа с 2:1. Оказва се, че арогантността на кариоките не спира до тук и те са резервирали единствения полет от Марсилия до Париж, тъй като са били зверски убедени в участието си във финала. За това на италианските състезатели им се налага да пропътуват разстоянието с претъпкания влак, а мнозина от тях дори няма къде да седнат и стърчат прави през цялото време.
Слуховете са, че непосредствено преди финалния сблъсък срещу тима на Унгария, италианците получават телеграма от техния фен номер 1 - Бенито Мусолини, която гласи: "Победа или смърт". И докато за някои това би било перфекното патриотично мотивационно послание, то играчите на Поцо добре знаят, че "Ил Дуче" не се шегува и евентуална загуба в този мач ще означава смърт - истинска и съвсем реална.
На почивката резултатът е 3:1 за "скуадрата", а всичките 45 000 зрители на "Стад Олимпик де Коломб" стават свидетели на един луд и бесен футбол от страна на италианците. Те буквално играят за живота си. Крайният резултат е 4:2 и Италия става първата държава, която успява да защити световната си титла. Вратарят на унгарците Антал Забо пък заявява: "Може и да загубихме мача, но поне спасихме живота им."
Пиетро Рава, защитник на "скуадрата" на въпросния Мондиал, обаче отрича тази телеграма да е заплашвала животите на играчите: "Не, не и не, това не е истина. Мусолини ни прати телеграма, в която ни пожелаваше успех, но не е пишело "Победа или смърт"." Избираме да не взимаме страна в този исторически спор.
Избухналата едва година по-късно Втора световна война слага край на този голям тим на Италия, тъй като футбол не се играе в продължение на няколко години. Италия има други грижи и спортът остава на заден план, а мнозина атлети от Ботуша са мобилизирани в армията.
След края на войната Виторио Поцо води "скуадра адзура" на Олимпийските игри в Лондон през 1948г., но тимът му отпада рано и той напуска. Той е и най-дълго служилият треньор на национален отбор в Европа, както и единственият наставник, който е спечелил две световни титли. Под негово ръководство Италия записва невероятната серия от 9 поредни победи между май 1938 и март 1939г., триумфирайки над Белгия, Югославия, Норвегия, Франция, Бразилия, Унгария, Швейцария, пак Франция и Германия, а общата серия без загуба на тима е от 30 мача.
Това постижение падна едва през 2019г., когато, водени от Роберто Манчини, италианците успяха да подобрят победната серията, само че техните победи дойдоха срещу тимове като Финландия, Лихтенщайн, Гърция и т.н.
С напускането на Поцо и последният елемент, който е бил част от големите успехи на Италия през 30-те, излиза от уравнението. "Скуадра адзура" ще трябва да чака още много години, докато отново стъпи на световния връх. Това се случва чак през 1982г. в една нова порция легендарни мачове, в които взимат участие нова генерация легендарни италиански футболисти.
