Дълги години се тиражира мнението, че първият чужденец в българския шампионат е Сейран Осипов, подписал с Хебър Пазарджик през 1989 г. Почти седем десетилетия преди това обаче в българските клубове играят немалко чуждестранни футболисти, а някои вдигат и шампионската титла на страната. Няма доказателства кой е първият „легионер“ в родния футбол, затова е прието началото да се води от пристигането на швейцарския преподавател Жорж де Режибюс във Варна с първата футболна топка през 1894 г.
След края на Първата световна война българските клубове привличат цял отбор белогвардейски емигранти. През 1920 г. корпусът на генерал Александър Кутепов се установява в Османската империя и сформира футболния клуб Галиполи. Отборът играе приятелски мачове с български отбори, а след като се установява във Велико Търново, то офертите не закъсняват. В отбора на ФК 13 преминават националите на Руската империя Александър Мартинов и Григорий Бохемски. Вторият е определян като една от най-големите звезди в Русия до революцията и е шампион на страната със сборния отбор на Одеса. По-дълготрайно в тима се задържа Фридрих Клюд, който получава и българско гражданство и през 1927 г. става първият натурализиран футболист, играл за националния отбор. Играещият като дясно крило етнически немец започва като титуляр в мач с Турция, но бива заменен още през първото полувреме.
От Галиполи в България играят още Юрий Сурин, Валерий Рибак и Валерий Смирнов (ФК Слава), Марченко и Всеволод Кузнецов (Напредък Русе), Дубейтис (Кракра Перник). Михаил Борисов пък е първият официален треньор на Левски през сезон 1923/24, като допринася за тактическото развитие на играчите и налага много млади играчи като Асен Пешев и Асен Панчев. Най-успешен от белоемигрантите е халфът Иван Булгаков (брат на известния писател). Булгаков изиграва 8 сезона във Владислав Варна и печели две титли на България.
Редом до Булгаков в тима играе италианецът Егон Терцета, който носи и капитанската лента на Владислав по това време. Дошъл в България като корабен агент, нападателят бързо се налага като голямата звезда на тима и вкарва победния гол във финала на Царската купа през 1925 г. срещу Левски. Едновременно с това е първи председател на местната съдийска комисия. След края на кариерата си е банков служител, но е обвинен от Народния съд в шпионаж в полза на Германия и лежи в затвора 7 години. След като излиза на свобода е екстрадиран в Италия.
Друг пионер с подобна съдба е холандецът Андре Бринк. Вратар на Левски през 1936 г., впоследствие Бринк се насочва към дипломацията и работи в Нидерландското посолство в София. Също като Терцета обаче е обвинен в шпионаж от новата власт, но тъй като е на дипломатически пост не е осъждан, а „само“ екстрадиран и обявен за персона нон грата. Нидерландецът продължава дипломатическата си кариера във Франция.
На вратата на „сините“ две години по-рано пази чехът Карел Буркерт. Стражът оставя толкова добри впечатления с изявите си, че му е предложено да играе за националния отбор. Интересен факт е, че Буркерт пази в приятелски мач с Югославия, без да има българско гражданство. Карел така и не получава паспорт и разочарован се завръща в Чехословакия, където изиграва 6 мача за националния отбор, включително и един на Световното първенство през 1938 г.
В края на 30-те години за Левски играят двама унгарски нападатели. Ерньо Вайнбергер вкарва 5 гола в 7 срещи за „сините“ през сезон 1938/39. В следващият сезон пък неговият сънародник Ищван Пища записва 5 срещи, в които вкарва 1 гол. Последният чужденец преди 1944 г. носил синята фланелка, е Амедео Клева. Роден в Плевен, бранителят прави първите си стъпки във футбола в Победа София, а от 1942 до 1953 г. носи екипа на Левски. Междувременно играе и баскетбол и е двукратен шампион на България под коша. През 60-те години е осъден за „икономически шпионаж“ и прекарва над 1500 дни в затвора.
Последният за този период чуждестранен футболист в България е Скендер Бегея. Рекордьор на Албания в спринта на 100 метра и национал на страната по време на Балканската купа през 1947 г., нападателят записва висше образование в България. При създаването на Академик София са селектирани студенти, за да попълнят тима. Сред тях е и Бегея. Албанецът прекарва 3 сезона с екипа на Академик, като става бронзов медалист от първенството и играе финал за Купата на съветската армия. След дипломирането си през 1951 г. се завръща в родината си и играе в Динамо Тирана. По-късно пък заема ръководни длъжности в Албанската футболна федерация и Албанския олимпийски комитет.