В средата на февруари месец някогашният носител на Купата на европейските шампиони и един от най-великите френски отбори - Марсилия, ще посрещне Карабах в плейофната фаза на новосъздадения турнир Лига на конференциите. Самото съществуване на надпреварата поляризира футболния свят, като казионните фенове не харесаха турнира, смятайки го като "излишен" и "за незначителни отбори", докато по-задълбочените любители на играта го сметнаха за истинско богатство, тъй като дава шанс и на отбори от по-неизвестни страни да изпишат история в Европа.
Конкретната гореспомената двойка е може би самият символ на турнира - Марсилия, някога славен отбор и може би един от най-добрите в света в началото на 90-те години на миналия век, завърши трети в група с Галатасарай, Лацио и Локомотив Москва и ще срещне Карабах, като “фокейците” не са сред най-големите фаворити за турнира. От другата страна имаме Карабах. Азерският отбор е може би с една от най-уникалните и велики истории във футбола за последните 3 десетилетия, като тя съчетава добра комбинация от трагично минало и добро настояще, случило се благодарение на добра политика и правилно инвестиране. Но кои наистина са ФК Карабах и защо тяхната история може да бъде пример за целия свят?
Прокудени от своя дом
ФК Карабах е отбор от град Агдам, създаден първоначално като Мехсул през 1951г. и играе под различни имена до 1987г., когато е преименуван на Карабах, като това се дължи на все по-силните националистически вълнения в републиките от разпадащия се СССР. Самият отбор няма никакви трофеи до 1993г., когато печели първата си титла на Азербайджан в едва втория сезон, откакто е създадена лигата. Обстоятелствата около спечелената титла обаче са повече от трагични. Празненства няма - няколко дни преди големия успех, Агдам пада под контрола на арменските паравоенни, които установяват Република Арцах, а във войната между Азербайджан и Армения пада убит треньорът на Карабах, Аллахверди Бахиров. С превземането на Агдам от силите на непризнатата република, местното население се изселва, което предизвиква и огромна бежанска криза в страната, а самият град Агдам е разрушен до основи, с цел да не се превърне отново в регионалния културен хъб, какъвто исторически е бил той. Стадион "Имарат" е бомбардиран и разрушен, а и до ден днешен никой не живее в призрачния град.
Карабах започва да се лута от град в град, превръщайки се във футболни номади, които евентуално се преселват в Баку, столицата на Азербайджан, и започват да играят на стадион “Тофик Бахрамов” (предимно за европейските мачове и някои сблъсъци от азерското първенство), кръстен на страничния рефер със същото име, известен със спорното си отсъждане във финала на Световното първенство през 1966. Иначе,
Отборът на народа… и властта
След принудителното напускане на родния Агдам и загубата на първата война за Нагорно-Карабах, “конниците” изпадат в сериозна финансова криза, като отборът е в огромна опасност от изпадане и съответно изчезване от футболната карта. Тук се намесва тогавашния президент Хейдар Алиев, който спасява Карабах, казвайки че отборът е “твърде значим за Азербайджан, че да изпадне”. Така Карабах е спасен и в бъдеще се превръща в изключително ключов инструмент на Азербайджан във войната срещу Армения. Отборът от Агдам постига първа победа в Европа през 1999г. в турнира Интертото, печелейки срещу Макаби Хайфа с 2 гола на легендата на клуба Мушфиг Хусеинов.
С бързото развитие на азерската икономика, повлияно от експлоатирането на петролните и газовите находища, както и конструкцията на Транс-Кавказкия пайп в началото на новия век, Карабах също започва да се представя все по-добре както в първенството, така и в Европа, като през 2013/14 тимът печели титлата на страната след 21-годишно чакане. Това от своя страна доведе до участие в квалификациите за Шампионската Лига, а Карабах не се представи никак зле - за първи път успява да се класира в груповата фаза на турнира Лига Европа, при това повтори упражнението няколко пъти - 2014/15, 2015/16, 2016/17, разбира се, не преминавайки груповата фаза.
Обетованата земя и посланието към света
С трите си поредни класирания за груповата фаза Карабах даде и ясна заявка, че вече е постоянен отбор в Европа и е способен да играе на високо равнище. Постигнатите равенства с отбори като Интер, Сент Етиен, Селтик, както и победите над Андерлехт, Йънг Бойс, Ред Бул Залцбург, та дори и над евентуалния финалист от Лига Европа през 2014/15 Днипро, вдъхваха все повече кураж и увереност. По това време стилът на игра на Карабах е толкова атрактивен, че отборът получава прякора “Кавказката Барселона”. Същевременно, през 2012г. бе започната работата по новия стадион на Карабах, който бе завършен през 2015г. и отворен под името “Азерсун Арена”.
Пробивът бе осъществен през сезон 2017/18. След победи последователно над грузинския Самтредия, молдовския Шериф, чиято история също си струва да прочетете, както и над датския гранд Копенхаген, Карабах го постигна - успя да се нареди сред най-добрите в Европа, в “турнира на богатите”. В компанията на Рома, Атлетико Мадрид и Челси за Карабах беше невъзможно да направи каквото и да е, и те завършиха последни в своята група, като най-голямото им постижение на терена бе двете равенства срещу евентуалния носител на Лига Европа за този сезон Атлетико Мадрид. Победата обаче беше извън терена - “конниците” пратиха много ясно съобщението на Азербайджан до Европа и света:
Карабах значи Азербайджан, и Азербайджан значи Карабах. Карабах е само и единствено на Азербайджан.
Завръщане у дома?
В следващите сезони всичко продължи по старому - на три пъти бе постигнато влизане в груповата фаза на Лига Европа, както и победи над отбори като Ворскла Полтава и Дюделанж. Но отново, по-интересно бе извън терена.
2020г. бе повече от безумна - светът бе в началото на ръба на трета световна война, после пък дойде пандемията, и така се промени както футболът, така начинът ни на живот. Азербайджан пък реши да нападне Армения, като така се случи втората война за Нагорно-Карабах. Този път обаче балансът на силите бе изменен коренно - азерите бяха научили добре урока си от 90-те и сега бяха много добре подготвени, като турската подкрепа бе също ключов фактор. Армения и възстаниците бяха смазани за отрицателно време, като Армения загуби войната на всички фронтове - както на бойния терен, така и в медиите. За това, разбира се, ключова роля имаше Карабах - през есенния дял от сезон 20/21, медийният мениджър и ПР на клуба Нурлан Ибрахимов направи скандално изявление с публикация в социалните мрежи, призоваваща към “избиване на всички арменци, стари и млади, без никаква пощада”. За това УЕФА забрани на конкретния човек да се занимава с футбол доживот. Тези събития бяха още по-популярни на фона на това, че Карабах участва в Лига Европа и събитията набраха огромна популярност.
С освобождението на Агдам от войските на Азербайджан, министърът на спорта пък обяви повече от неочаквано решение - Карабах ще се завърне в Агдам, след близо 30 годишно чакане, а страната за пореден път ще подкрепи отбора, като помогне за възстановяването на стадион “Имарат” в града.
Другата страна...
И докато отборът от Агдам постигаше нови и нови цели и мечти, то нещата не бяха никак цветущи от другата страна на спора. В Арцах положението е повече от трагично, като провизии и продукти от първа необходимост едвам достигат. Проарменската република не получи достъп нито до ФИФА, нито до УЕФА, а първенството й е едно от немалкото непризнати в световен мащаб. Докато Карабах празнуваха победите над Залцбург и Копенхаген, Арцах трябваше да се отбранява с всички сили срещу много по-многочислените сили на редовната армия на Азербайджан, а хората там се молеха да умрат.
Историята на Карабах е пример за това колко политизиран е футболът - отборите се използват в безпощадната медийна война, като всяка победа на терена се превръща в еквивалент на световна титла, а всяка загуба е недопустим срам. Всъщност, политизацията в спорта не е нещо ново, като тя съществува още от създаването на футбола. Все пак, всички най-големи дербита винаги са започвали на политическа основа - Реал Мадрид срещу Барселона, Динамо Загреб срещу Цървена Звезда, Англия срещу Шотландия, Германия срещу Холандия. Проблемът в това е, че хората все още не сме способни поне за миг да забравим, че това все пак е игра, и идеята е да се забавляваме, а не да я превръщаме в поредното бойно поле.
Прочетете също:
- Загубените синове на "Ла Масия"
- Младите диаманти на ПСЖ, които намериха щастието другаде
- 30-те секунди, в които Кико Македа бе най-горещият талант в света
