За да отпразнува своята 50 годишнина през 2003 година УЕФА създаде своите юбилейни награди и призова всяка европейска държава да определи своя най-добър играч за последния половин век. Англия избира Боби Мур, Германия издига Франц Бекенбауър, а Нидерландия и Испания обявяват съответно Йохан Кройф и Алфредо ди Стефано. Вотът на Българският футболен съюз отрежда тази титла на Христо Стоичков. Останалите имената също са всеизвестни - Ференц Пушкаш, Дино Дзоф, Еузебио, Георге Хаджи, Хакан Шюкюр, Лев Яшин. Озадачаващ обаче е резултатът от гласуването на средиземноморските ни съседи от Гърция, които се спират на на пръв прочит никому известния Василис Хадзипанагис - футболист отдал най-добрите години в своята кариера на солунския Ираклис. Нито титлите му (Купа на Гърция и Балканска Купа за 15 години), нито ставката на попаденията му (62 гола в 281 мача за “полу-боговете”), прибавени към липсата на каквито и да е турнирни мачове за гръцкия национален отбор дават добро обяснение защо изборът на “елините” е именно той. Но причина има и тя е далеч отвъд голата статистика.
Зад дългите буйни къдрици и пъргавите като заек крака се крие горчивата история на един от най-даровитите футболисти в цялата история на гръцкия футбол, чиито най-бляскави години са белязани от дипломатически прегради, подмолни тактики и несбъдната мечта един ден той да се нарече чистоправен гръцки национал.
Хадзипанагис се ражда през далечната 1954 година в Ташкент, днешен Узбекистан, в семейство на киприот и гъркиня. Неговите родители намират убежище именно в пределите на Съветския съюз, прокудени от размириците на гръцката гражданска война, продължила до 1949 година и последвалия диктаторски режим. Младият Василис се озовава в съвсем нов град, известен в миналото като отправна точка по древния търговски Път на коприната, който в невръстните му години вече се е превърнал в огромно емигрантско средище в началото на своята собствена индустриална революция. Трудното му детство преминава и през огромно земетресение, разтресло Ташкент през 1966 година, което срива до основи близо 80% от града. Тъкмо в тези сурови условия обаче изпъква таланта на Хадзипанагис.
Юношата с гръцки корени е съвсем случайно забелязан да рита топка в един от парковете на Ташкент. Слисани от изящната му техника, неусетна повратливост и емблематично владение на топката на бърз дрибъл с левия крак, няколкото придошли треньори на Динамо Ташкент моментално решават да му предложат полу-професионален контракт. Хадзипанагис e благодарен и обмисля щедрото предложение, но трайните впечатленията от отличната академия на Пахтакор Ташкент го водят право в техните редици. Едва на 17 години футболистът прави и своя дебют срещу Шахтьор Донецк, а в клуба се задържа в следващите 3 години. В този период бързо се прочува като изключителен техничар, спомогнал за две промоции на своя клуб и също така удостоен на 2 пъти с наградата за втори най-добър футболист в целия Съветски съюз в края на 1974 и 1975 година. По-добър от него и в двете номинации остава единствено Олег Блохин - европейски играч на годината и носител на Златната топка през 1975 година. Някъде по това време Хадзипанагис се включва в представителния отбор на Съветския съюз до 21 години, а в последствие записва 6 мача и за старши селекцията на своята втора родина. Междувременно интерес към него от по-реномирани клубове съвсем не липсва. През 1974 почти всички московски грандове се изреждат с увещания и обещаващи условия в опитите си го убедят да се премести в столицата, но мечтата на Хадзипанагис преди всичко е да се завърне и да заиграе в родната Гърция. Блянът става реалност през 1975 година, но на злощастна цена, която ще го преследва през цялата му кариера.
Точно когато се появява реалната възможност семейството на Хадзипанагис най-после да се завърне в Гърция след над 20 години на забвение, Съветските закони за трансфери на футболисти възпрепятстват всякаква възможност той да заиграе в родината си. Решаващо е едно комунистическо правило, което сочи, че футболистите не трябва да се приписват като собственост и съответно не могат да се откупуват или продават навън от СССР.
На този етап 20-годишният Хадзипанагис е вече добре запознат с този закон, тъй като именно през 1975 година Олимпиакос правят неуспешен опит да го привлекат, а вината за това пада точно върху това правило. Единственият изход за него остава да се откаже от съветското си гражданство и да кандидатства за такова пред гръцките власти. Въпреки това и този план е пред угрозата да пропадне. Бюрократични спънки при завръщането на Хадзипанагис не позволяват на родителите му да се завърнат в пълното си право на гръцки граждани в кой да е край на страната. Единственият вариант е те да се заселят там, където пра-родителите на фамилията за последно са били установени - в Солун.
За признатия като небивал талант от Ташкент футболист единственото решение е да се присъедини към някой от клубовете в северния гръцки град. Желаещите подписа му са много, но Хадзипанагис избира Ираклис, а договорът е за 2 години.
За да се осъществи обаче трудното международно преминаване в иначе средняшкия елински отбор къдрокосия грък се обръща към арменски лихвар и футболен представител от Москва. Решението се оказва катастрофално, а Хадзипанагис ще съжалява за него до края на кариерата си. Въпросният арменец издейства договор с прикрито поместена клауза в него. Той се възползва от няколко гръцки наредби и в крайна сметка издейства правото на Ираклис да подновяват едностранно договора на футболиста с нови 12 месеца след всеки сезон за следващите 10 години. Така съдбата на Хадзипанагис остава запечатана с екипа на най-стария солунски тим. Дори след първия си сезон, в който отборът печели Купата на Гърция, талантливият играч стига до съд срещу собствения си отбор и макар да печели делото, в последствие арбитражния съд преобръща решението в ползва на солунския тим, а играчът остава прикован в града от Егейска Македония.
Обратно на футболния терен, дори прозвището на Ираклис - “полу-боговете,” не е достатъчно за да опише дарбата на футболиста, назоваван като “Марадона на Балканския полуостров” и “Богът на Ираклис.”
“Василис Хадзипанагис беше безценен дар за Гърция,” разказва бившият му съотборник в защита за Ираклис Христос Зифкас. “Заради уменията му на терена, когато пристигна тук, хората тук вярваха, че той е някакво извънземно. Когато имахме тренировка с него аз гледах никога да не му правя шпагати, за да не ме унижи пред съотборниците ми. Просто тичах с гръб към вратата и го изчаквах да подаде на някой.”
“Нямахме търпение да дойдем за някой домакински мач на стадион Кафтанзоглио и да го гледаме,” споделя бившият ултрас лидер на Ираклис Акис Димитриадис. “Обожавахме да го наблюдаваме дори и на загрявката преди мача. По това време все още нямаше интернет и не знаехме предварително стартовите състави. Идвахме по-рано за да се убедим, че Василис ще играе.
В края на мачовете по-възрастните фенове ставаха на крака, за да накарат съдията да свири края на мача. Но по-младите от нас просто се молехме мачовете никога да не завършват. Мислехме си ‘ех, мачът почти приключи, няма да го видим отново’. Не искахме да напуснем стадиона.”
Нивото на гръцкия футбол по онова време е относително ниско, а още в първите си години в Солун Хадзипанагис с лекота обира почестите за най-добрия играч в страната. Офертите от чуждестранни клубове вече валят, но всяка от тях е безуспешна. Сред желаещите да откупят правата му са шведския АИК, Лацио, Порто, Динамо Москва и Щутгарт.
Так идва 1977 година, а плеймейкърът на Ираклис получава контузия в коляното и отлита до Лондон, за да се погрижи за възстановяването си. За негов доктор там е препоръчан доказан лекар, който впоследствие се оказва главният физиотерапевт на Арсенал. Месеците на рехабилитацията се изнизват, а веднага щом гръцкият играч е вече напълно възстановен идва и предложението да възвърне формата си като се включи в тренировките с първия отбор на “артилеристите.” Не след дълго англичаните му намислят и прякор - Аристотел.
А дори и сред доказаните на най-високата сцена футболисти като Пат Дженингс, Лиъм Брейди и Малкълм МакДоналд, Хадзипанагис определено не се крие от топката и не пропуска да изпъкне с някой хитър пас, дяволит финт или разкъсващ защитата дрибъл. Не след дълго дори мениджърът Тери Нийл е смаян. Той поема отговорността да убеди гръцкия му отбор да се откаже от него за щедра откупна сума и дори лично разговаря с тях на няколко пъти. Усилията му обаче остават безрезултатни. Ираклис са твърдо решени да не изпускат от ръцете си “своя футболен диаманд” и до сделка така и не се стига, а не след дълго 22-годишният футболист се прибира обратно в Гърция.
Гърците добре осъзнават, че краят на сушата от 30 години без трофей е благодарение именно на Хадзипанагис и че тяхната златна епоха се крепи именно на неговите рамене. Тълпи от цяла Гърция се стичат към Солун, за да го наблюдават на живо, а трибуните притаяват дъх и ехтят след всяко негово триково отиграване.
Има време за един последен опит за трансферна сделка, когато футболистът е вече в залеза на своята кариера. Той идва от Панатинайкос в началото на 80-те години, а сумата е колосална не само за гръцкия, но и за световния футбол - 2.10 милиона евро. Само за сравнение няколко години по-късно Диего Марадона преминава от Барселона в Наполи в рекордна сделка за близо 3.5 милиона евро. Но и тази оферта е отхвърлена от Ираклис, с което се слага и окончателен край на спекулациите за трансфер.
И докато трансферите му поголовно пропадат, Хадзипанагис е изтезаван от друга, дори по-голяма мъка - невъзможността да заиграе за гръцкия национален отбор. В няколко интервюта след преустановяването на футболните си дни той нескрито умува над хипотезата дали не е трябвало никога да не напуска Съветския съюз и техния национален отбор. Разочарованието, примесено с гняв така и не намира своя отдушник, въпреки че във визитката му все пак са отчетени два мача за гръцкия национален отбор. Първият е приятелска среща между Гърция и Полша през 1976 година, след която идва и забраната му от ФИФА за участия, а втората - чак в края на кариерата му през 1999 година, когато той влиза за последните 20 минути в приятелски мач срещу Гана.
В почетната му статистика също така влизат две безрезултатни срещи от европейските турнири срещу Валенсия през 1990 година. Той е удостоен и с участие в отбора на най-добрите 11 на света срещу Ню Йорк Космос през 1984 година, наред с играчи като Бекембауър, Марио Кемпес, Кевин Кийгън и Питър Шилтън. Негово остава и друго неподобрено от друг грък постижение - отбелязването на цели 6 гола директно от ъглов удар.
Насладете се на красивия футбол на Василис Хадзипанагис:
Прочетете също:
Вещерът Форлан - магьосникът на Джабулани
В свят на роботи, Питър Крауч беше човек
Пионерът на удара “рабона”: Джовани Рокотели
Напишете си, че е македонче. Македонските бойци от Егейска Македония учатват в комунистическотодвижение и водят боеве за свобода до 1949 г. После СССР ги издърпва пеи тях.
Отговори 1 0