След като Ви запознахме с историята на първия треньор на Левски – руснака Михаил Борисов, както и с първите чужденци в българския фугбол, е време да обърнем внимание и на чуждестранните треньори, спомогнали за развитието на най-популярния спорт у нас.
През 1923 г., когато е сформиран националният отбор на България, е решено селекционер на бъде чужденец. Тогава легендарният австрийски треньор Хуго Майсъл препоръчва Леополд Нич. Само на 26 години, по това време Нич е още активен състезател и една от звездите на Рапид Виена. Въпреки това полузащитникът решава да се впусне в авантюрата и да предаде част от опита си. Под негово ръководство България изиграва контрола с Австрия, загубена с разгромното 0:6. На Олимпиадата през 1924 г. пък представителният ни тим изиграва само 1 мач, в който допуска поражение от Ирландия с 0:1. На връщане от Париж тимът изиграва неофициална среща с Карлсруе (2:4), в която Леополд се появява на терена и по този начин става единственият играещ треньор на националната ни селекция. По-късно Нич е треньор на Рапид и го извежда до шампионска титла на Германия през 1938 г., когато Австрия е присъединена към Третия Райх.
Наследникът на Нич на поста Вилибалд Щайскал вече има опит в България. Специалистът е ръководил Славия, но напуска тима тъй като приема предложението на италианския Кавезе да е играещ треньор. Начело на националния отбор Щайскал допуска две поражения – от Турция и Румъния, след което е наследен от бившия си помощник в Славия Павел Грозданов.
Първият шампион на България Владислав (Варна) също може да се похвали с чуждестранен специалист – германецът Ернст Мург е с основен принос за доминацията на Владислав в първите издания на Държавното първенство. Мург работи като търговски представител на френска служба в морската столица и паралелно изгражда тим, който става доминираща сила във Варненска област. След като напуска поста си през 1928 г. пък начело на тима е банковият служител Александър Блюмел, който е и делегат в БНСФ. Блюмел обаче не успява да повтори успехите на Мург и тимът изпада в криза.
Началото на 30-те години продължава тенденцията да бъдат викани чужденци. Така националният отбор е поет от Карол Немес, но след равенство с Югославия 2:2 бившият вратар е уволнен и на неговот място е поканен немецът Ото Файст. Под ръководството на Файст „А“ отборът ни триумфира в Купата на БОК през 1931 г. Талантът на Файст не остава незабелязан в родината му, където той води Кьолн, Дуисбург, Рот-Вайс (Оберхаузен). Треньор е и на Шалке 04 в златната епоха на тима, като печели три титли на Германия и два пъти достига финала за Купата. Файст обаче е заклет привърженик на нацисткия режим и през 1942 г. решава да стане доброволец във Вермахта. По време на войната е треньор на Молдерс (Краков) и печели два пъти Купата на генерал-губернатора в окупирана Полша. През февруари 1945 г. попада в съветски плен, но година по-късно умира от тиф.
Друг изявен специалист по това време е унгарецът Карой Фогл, поел Спортклуб (София). Фогл налага атакуващ стил на игра и триумфира с Царската купа през сезон 1934/35, след което логично е поканен да поеме националния отбор. За 8 срещи обаче България записва само 2 победи и губи 6 пъти. След това работи в Румъния и Полша, като през 1947 г. извежда ФК Варта до шампионската титла на Полша.
През 1936 г. русенският напредък е ръководен от чешкия специалист Рибак (няма данни дали това е белоемигрантът Валерий Рибак, играл в Сава Русе в началото на 20-те години, или друга личност) и осъществява турне в Унгария. Българските футболисти се представят повече от добре и постигат 5 победи и 1 равенство по време на срещите си.
Левски също опитва да спечели трофей под ръководството на чужденци в този период. През 1935 г. е назначен австриецът Рудолф Льовенфелд, но в хода на сезона той е заменен от Иван Радоев. Кратък е престоят и на чеха Милош Стружка, който бързо е сменен от Асен Панчев през 1941/42.
Друг чехословашки специалист – Станислав Томс води националния отбор в квалификациите за Световното първенство през 1938 г. За лош късмет обаче «трикольорите» попадат именно на Чехословакия, световен вицешампион от преди 4 години. Въпреки обнадеждаващото 1:1 в първия мач, в реванша България е разгромена с 0:6.
Австриецът Франц Кьолер пък става двукратен шампион на страната със Славия през 1941 и 1943 г. Също води националния отбор в два мача през 1940 г., като губи и двата – от Словакия (1:4) и Германия (3:7). В кариерата си води също холандския Го Ахед Ийгълс и националния отбор на Исландия. Интересен факт е, че Кьолер урежда трансфера на вратаря на Славия Димитър Антонов в отбора на Рубе през 1946 г.
В края на 40-те години двама унгарски треньори пробват късмета си в българския футбол. Режьо Шомлай пристига в България през есента на 1947 г. и е съ-треньор на Иван Радоев в мач с Югославия, загубен с 1:2. През сезон 1948/49 унгарецът застава начело на Левски и завоюва Златен дубъл без да допусне и една загуба. След като напуска Левски, следите му се губят. Същата година националният отбор на България е воден от сънародника на Шомлай Андор Хайду. Престоят на Хайду започва силно с победи над Чехословакия и Унгария. След три поредни поражения и нулево равенство срещу Албания обаче Хайду е заменен на поста си от Иван Радоев. През 1954 г. Хайду ръководи полския национален отбор срещу България, като срещата завършва 2:2.
Това са и последните чуждестранни треньори в България до 60-те години, когато националният отбор е воден от унгареца Бела Волентик, Левски – от Рудолф Витлачил, а ЦСКА – от Григорий Пинайчев.
