Тази седмица станахме свидетели на сериозни мениджърски рокади в родния елит, като три от най-големите български отбори (ЦСКА, Левски и Локомотив Пловдив) обявиха новите си старши треньори. През годините сме ставали свидетели на всякакви назначения и уволнения на знайни и незнайни специалисти на нашите ширини. Днес ще ви припомним как успяха да се справят в България някои от най-популярните и уважавани треньори зад граница.
Пауло Аутуори
Аутуори бе един от многото чужденци с богата визитка, които отидоха в Лудогорец с цел да издигнат клуба на следващото ниво. Опитният бразилец е на почит в родината на футбола, заради успехите си най-вече на домашната сцена. Аутуори е ставал веднъж шампион на Бразилия с Ботафого (1995г.), на два пъти е печелил най-престижния турнир на континента – Копа Либертадорес (1997г. с Крузейро; 2005г. със Сао Пауло), а през същата 2005г. се поздравява със спечеленото Световно клубно първенство на ФИФА, побеждавайки на финала английския Ливърпул. Именития наставник също така има и други успехи в Перу и Катар. През началото на сезон 2018/19 Аутуори идва в Лудогорец като спортен директор, но само ден по-късно е преквалифициран на старши треньор. Бразилецът остава начело на „разградските орли“ в продължение на малко повече от 4 месеца, в които не впечатлява особено. Въпреки че успяват да осигурят европейски футбол в България, момчетата на Аутуори не показаха нужния характер, за да постигнат нещо повече в Лига Европа. Основната причина за напускането на треньора все пак си остава уволнението на спортния директор Методи Томанов, който го е довел в отбора. В българския елит Пауло не допусна някакви сериозни спънки, като за 12 мача печели 9, 2 завършват без победител, а единственото му поражение в Първа Лига дойде от Локомотив Пловдив. За краткия си престой в България бразилецът съумя да спечели един трофей, побеждавайки Славия за Суперкупата на България.
Хосе Мурсия
Мурсия е може би един от най-кратко задържалите се старши треньори на българска земя. Като футболист испанецът не напуска родината си и се състезава във второразрядни клубове. В треньорската професия на Хосе му провървява с Б състава на Атлетико Мадрид, с който печели „Сегунда Дивисион Б“, а няколко месеца по-късно поема и първия отбор на „дюшекчиите“ като временен треньор. До 2011г. сменя няколко клуба в Испания и съседна Румъния, преди да направи 3-годишна пауза от любимата игра. Завръщането му се състои през началото на сезон 2014/15, а избраният отбор е именно софийския Левски. Само че престоя му на „Герена“ бе изключително кратък – точно 3 официални мача. Равенство с Локомотив Пловдив, загуба от вечния съперник ЦСКА и победа над Локомотив София бяха достатъчни на Мурсия и Левски да си „вземат довиждане“.
Славиша Йоканович
Йоканович има своите успехи, достойни за уважение, преди и след мимолетния си престой в нашата държава. Като играч успява да направи интересна кариера, като минава през доминантния Партизан, стига своя апогей в шампионския тим на Депортиво ла Коруня, което пък от своя страна му осигурява трансфер в Челси. След като окачва бутонките бързо се насочва към треньорската работа и само 3 години по-късно е готов да практикува. Най-големите му успехи идват с любимия Партизан, като в две поредни години успява да направи дубъл, печелейки първенството и купата на страната. След екзотичния престой в Тайланд, роденият в Нови Сад треньор решава да акостира на „Герена“ с шалче на Левски София. Съдбата му е близка до тази на предшественика му Хосе Мурсия – след срамното отпадане от Иртиш Павлодар в първия квалификационен кръг на Лига Европа и незавидната шеста позиция след 12 изиграни кръга в „А“ група, Йоканович напуска българския отбор, въпреки желанието на повечето „сини“ фенове да остане. След като си тръгва от Левски, за Славиша следват приятни моменти в Англия, където за един сезон работи в Уотфорд, а след три години усърдна работа успява да спечели промоция с Фулъм.
Луиджи Симони
Един от уважаваните треньори в италианския футбол, който за съжаление вече не е измежду живите. Джиджи Симони може да се похвали, че е ръководил отбори от ранга на Лацио, Наполи, Дженоа, Торино, както и донеслия му радост със спечелената Купа на УЕФА през сезон 1997/98 Интер. В същата година италианският специалист грабва и индивидуалната награда с интригуващото име „Златна пейка“, присъждана на най-добрия треньор в „Серия А“ за изминалия сезон. Само че не всичко е розово в кариерата на Симони, а един от най-слабите му периоди като треньор безспорно е в ЦСКА. Той идва в началото на шампионат 2001/02 и бива уволнен 3 кръга преди края му. В редовния сезон „армейците“ завършват на незадоволителната четвърта позиция, а след разделянето на първа шестица и втора осмица „червените“ инкасираха цели 6 загуби от 10 мача. В последния двубой на Симони като наставник на ЦСКА феновете толкова са загубили вяра в любимия клуб, че едва 300 човека отиват на „Българска армия“, само за да видят как гостите от Славия се поздравяват с победата. Все пак ЦСКА успява да се изкачи до третата позиция в крайното класиране, но сезонът, в който известният италиански специалист бе начело, няма как да бъде характеризиран с друга дума, освен „провал“.
Делио Роси
Продължаваме с още един италианец, който в един период от мениджърската си кариера ръководи другия голям софийски клуб. Реално погледнато Роси никога не е излизал по професионални причини от родната си Италия преди да дойде в България – като футболист носи екипите на отбори, намиращи се в Серия „Ц“ и „Б“, а като старши треньор застава „зад кормилото“ на Пескара, Дженоа, Сампдория, Фиорентина, Аталанта и други. Основните му постижения са да изкачи отбори в елита на Калчото, като това се случва на 3 пъти (Салернитана – 97/98; Лече – 02/03; Болоня – 14/15), но най-голямата му награда несъмнено си остава спечелената Купа на Италия с Лацио през 2008/09. До финал в същия турнир пък успява да достигне два сезона по-късно с Палермо. Превъртаме малко времето напред, за да стигнем до лятото на 2017г., когато италианския специалист заменя комфорта на родината с българската действителност, за да тества възможностите си в Левски. Навярно благодарение на изграденото си име успява да прикани доста интересни футболисти на „Герена“, като личат имената на Холмар Ейлофсон, Паулиньо, Жорди Гомес и Габриел Обертан. Роси успява да се задържи на поста за целия сезон, а под негово ръководство „сините“ завършват първенството с бронзовите медали. Сребърни медали пък очакваха играчите на Левски в Купата на България, след като загубиха онзи инфарктен финал срещу столичния съперник Славия след изпълнение на дузпи. В стила на игра на Роси правеше впечатление типичната за италианците дефанзивна философия, разчитаща за голове основно на статични положения, което не срещаше особено одобрение от феновете. Въпреки това резултатите бяха налице, а отбраната рядко допускаше да бъде пробита – за 36 двубоя Левски бяха инкасирали едва 27 попадения. Вторият сезон на Делио обаче беше обречен на провал още от самото му начало – отпадането на първия квалификационен кръг на Лига Европа от непретенциозния Вадуц (Лихтенщайн) разгневи всички, свързани по някакъв начин с клуба, а след онази вечер напускането на Роси беше просто въпрос на часове.
Люпко Петрович
Невъзможно е да изпуснем треньор от ранга на Люпко Петрович в тази класация. Освен че е спечелил множество трофеи, най-впечатляващия от които е КЕШ с Цървена Звезда (90/91), Петрович изкарва доста време в България, обикаляйки цели 3 родни гранда на няколко пъти. Като футболист Люпко загатва за лоялност, тъй като изкарва основната част от кариерата си в хърватския Осиек, а преди да окачи бутонките отива за кратко в САЩ. След като започва професионалният му път като старши треньор обаче, неговото желание да се задържа по-дълго в даден отбор е напълно заличено, като общият брой на професионалните договори, които е подписал като мениджър, е 35! В цели 6 от тези случаи Люпко е бил начело на български клуб.
За първи път той стъпва на българска земя през лятото на 1999 г., за да поеме софийския Левски. Отборът тогава е натоварен със задачата да свали Литекс (Ловеч) от първата позиция и успява да го направи по безапелационен начин – през сезон 1999/00 титлата отива при „сините“, а те завършват шампионата с цели 10 точки повече от големия съперник ЦСКА. Люпко остава на поста и за следващия сезон, а отборът е толкова добре изграден, че през шампионат 2000/01 титлата отново отива на „Герена“. В началото на третата година от престоя му обаче започват да личат пробойните в Левски и няколко колебливи резултата, добавени към невъзможността да класира отбора в Шампионската Лига, гарантират уволнението на старши треньора. Раздялата между Петрович и България обаче е доста кратка – след един сезон в Китай, на 04.02.2004г. сръбският доайен в професията акостира в Ловеч, за да поведе местния Литекс. За един полусезон Люпко съумява да спечели по драматичен начин Купата на България с „ловчанлии“, което компенсира за не чак толкова задоволителната четвърта позиция в първенството. Сръбският мениджър решава след края на шампионата да се върне в любимата Цървена Звезда, преди отново да застане начело на Литекс през сезон 2005/06. Петрович отново прави истински фурор с „оранжевите“, тъй като успява да ги класира на шестнайсетинафинал за Купата на УЕФА (Лига Европа), което е най-доброто представяне на клуба в европейските турнири. На ниво „А“ група, за два сезона сърбинът успява да закара Литекс до трето (05/06) и второ (06/07) място.
След 10-годишна пауза от българския футбол за Люпко, която е изпъстрена с престои в Хърватия, Казахстан и Руанда, сърбинът за трети път пристига в Литекс (Ловеч), но остава в Централна България само за 19 дни, а причините за напускането му са лични. След 6 месеца Петрович отново се захваща на работа на нашите земи, завръщайки се към корените си, за да поеме Левски за втори път. На „Герена“ през тези години положението е тягостно, тъй като привърженици и играчи са преживели доста драматично загубените титли и купи. Само че идването на Люпко отново връща усмивките по лицата на „сините“ фенове, които са силно обнадеждени от началото на сезона – след първите 10 кръга Левски бе първи в класирането със 7 победи и 3 равенства. Всичко изглежда спокойно преди началото на 11-я кръг в Първа Лига, но новината, че Люпко е категоричен в решението си да напусне веднага Левски, идва като „гръм от ясно небе“. Под привидното спокойствие са се криели поне 10 причини, които специалиста споменава в желанието си да подаде оставката незабавно, дори отказвайки да излезе за мача с Берое, който се състоя броени часове след напускането му.
След още 2 години, изкарани във Виетнам и Руанда, Петрович отново направи гръмко завръщане в нашата родина, а този път си избира „Българска армия“ като крайна дестинация. Извикан от Гриша Ганчев, с който имат добри отношения от времената в Литекс, Люпко първоначално извършва работата на консултант и асистент треньор. Триумвиратът Петрович, Добри Митов и Добромир Митов властваше в ЦСКА през началото на миналия сезон, но незадоволителните резултати на отбора и слабото представяне в защита бяха основните виновници за това Люпко бързо да загуби не само треньорската си позиция в „армейците“, но и мястото си в щаба на „червените“.
Павел Върба
Най-новият пример за голямо име, дошло да менажира български тим. Футболната кариера на Върба не е от най-интригуващите, тъй като той не успява да се наложи в някой по-популярен отбор, което го принуждава да играе за второразрядни чешки тимове. Когато застава край тъч-линията обаче, малко по малко Павел започва да си изгражда име на качествен специалист и да се изкачва във футболната йерархия. Първите отличия той завоюва с Жилина, където през сезон 2006/07 печели титлата в първия словашки ешелон. Паралелно с тази работа Върба е бил и асистент мениджър в националния отбор на Словакия. Тези успехи бързо му дават шанс да ръководи един от грандовете в родната му Чехия – Виктория Пилзен, където става шампион на три пъти. В периода 2014 – 2016 Върба прекъсва за кратко връзката с клубния футбол, за да оглави чешкия национален отбор, като успява да го класира на ЕВРО 2016. През цялото това време Павел буквално е окупирал наградата „Чешки мениджър на годината“, тъй като не пропуска нито веднъж да спечели отличието между 2010 и 2018г. Малко преди началото на миналогодишните коледни празници именно Павел Върба застана начело на 9-кратния шампион на България Лудогорец. Върба дойде на „Хювефарма Арена“ със задачата да довърши започнатото в първенството, както и да направи достойно представяне в Лига Европа срещу италианския колос Интер в шестнайсетинафиналната фаза на турнира. Чешкият треньор успя да свърши и двете задачи, но истинските проблеми дойдоха в началото на сегашния шампионат – Лудогорец отново не успя да се класира в групите на Шампионската Лига, а имайки предвид колебливите, дори разочароващи на моменти, представяния в българския елит, както и в груповата фаза на Лига Европа, раздялата между Павел Върба и „разградските орли“ бе повече от очаквана.
Прочетете също:
Чужденците, които играха на високо ниво, след като напуснаха "А" група
Най-именитите чужденци, играли в Първа лига
Всички българи, попаднали в престижната класация „Next Generation“
