Случаят "Пол Скоулс"

 Дискутирайки изкуството на паса, винаги може да се позовем на цитата на големия Йохан Кройф: „Техника е да подадеш топката с едно докосване, с правилната скорост, в правилния момент, точно на крака на своя съотборник.“ При споменаването на този цитат в умовете ни се появяват различни имена – Иниеста, Шави, Де Бройне, Кройф и може-би най-големият майстор на паса в английската игра – срамежливият Пол Скоулс.

 Пол Скоулс е един от малкото играчи, които получават повече признание след прекратяването на активната си кариера, отколкото по време на нея. Футболното наследство на повечето играчи бива нарушено след отказването им от играта. Пеле, например, е все по-критикуван и всичко, което е постигнал бива омаловажено заради предполагаемото ниско качество на бразилското първенство по негово време. При Скоулс пък е точно обратното. Макар и да спечели много отличия с отбора на Манчестър Юнайтед, рижият англичанин рядко получаваше признание във формата на индивидуални призове и дори след като получава хвален от други футболни легенди, пак има хора, които се съмняват в уменията му.

 Скоулс е роден на 16 ноември 1974г в Салфорд - град, близко до Манчестър, в семейство с ирландски корени. Той се ражда с астма, а болестта на Осгуд-Шлатер, която засяга подбедриците и пищяла, също му е вродена. Скоулс израства като срамежливо дете и сравнително нисък за възрастта си ръст. Още от училище се проявява интересът му към футбола, а като тийнейджър започва да играе и крикет. Футболът обаче е истинския му талант.

 Като младеж играе като нападател. Това си личи и по-късно в кариерата му при характерните му навлизания от дълбочина в наказателното поле. Това му позволява да вкарва доста голове, ако играе в роля по-напред от другите полузащитници и в най-добрите си сезони преди контузиите през 2005 и 2007г, Скоулс успява да запише голова сметка, съизмерима с тази на Джерард и Лампард в техните най-добри кампании.

 На Острова, където физиката често е предпочитана пред техниката, повечето треньори на Скоулс казват, че той „няма шанс“. Но един човек не мисли по този начин. Алекс Фъргюсън забелязва таланта на Скоулс още от ранна възраст. Въпреки интровертния си и срамежлив характер, англичанинът винаги успява да се открои сред другите играчи на терена поне в очите на Фъргюсън. За разлика от другите британски треньори, шотландецът не е затворен към влиянията от континентална Европа и не смята, че традицията в играта на Острова за нещо свещено. За това и Фъргюсън харесва Скоулс. Пол не се вписва в типичния профил на британски играч – не е нито висок, нито силен, нито дори е голям биткаджия, но знае как да подаде с едно докосване и да намери правилния съотборник в правилния момент – качества, които Кройф обожествява и поставя като щампа в испанския футбол.

 Въпреки това Скоулс получава дебюта си не като полузащитник, а като нападател. През септември 1994г, той се разписва в първия си професионален мач, въпреки загубата на Юнайтед с 2:3 от Ипсуич. Чак през следващия сезон той започва да играе по-често като титуляр. Със заминаването на Марк Хюз към Челси и наказанието на Кантона, Скоулс става титуляр. Като партньор на Анди Коул в нападението, той отбелязва 14 гола във всички състезания в сезон, в който Юнайтед става първият английски отбор, печелил дубъл (Висша лига и ФА Къп) два пъти.

 Но въпреки впечатляващата голова сметка на толкова млад играч, Скоулс изпитва затруднения в ролята на нападател заради ръста си. Рой Кийн получава контузия след брутално влизане на Алф-Инге Халанд, за което Кийн ще си отмъсти безцеремонно 4 години по-късно.Пол е пуснат по-назад, за да запълни празнината, оставена от отсъствието на Кийн и отново заради контузия той получава шанс в позицията, на която ще се превърне в легенда.

 Скоулс веднага прави ролята своя. През сезон 1998/99 – сезонът на требъла, англичанинът отбелязва 11 гола в 51 мача. Забелязва се тенденцията Скоулс да вкарва в най-важните моменти. Той бележи в ¼-финала на ШЛ срещу Интер, след това забива топката в мрежата на Нюкасъл във финала на ФА Къп.

 За съжаление обаче Скоулс пропуска най-големия мач в може би най-добрия си сезон. Заради натрупани жълти картони Скоулс и Кийн няма да играят във финала на ШЛ и потенциално най-славната вечер в историята на Юнайтед. Кийн и Скоулс наблюдават отстрани как отборът им е доминиран от Байерн, но прави невъзможното и вкарва 2 гола в добавеното време, за да си осигури требъла и да стане първия английски тим, печелил го. Макар и двамата да празнуват с отбора след печеленето на купата, Скоулс чувства, че той не е заслужил медала си.

 Но през 2008г Скоулс ще има огромно влияние върху втората купа от ШЛ на Юнайтед на Фъргюсън. Вече в доста напреднала футболна възраст той, вкарва гола, който праща Юнайтед на финала и изиграва 87 минути срещу Челси, в които е един от най-добрите на терена. И този път той вижда как отборът му печели отстрани, но този път той знае, че и той е изиграл важна роля в победата и празнува. Междувременно Скоулс не спира да печели титли с Юнайтед и да страни от светлината на прожекторите, но продължава да бъде все така ценен от Фъргюсън и от привържениците на Юнайтед и от подценяван от феновете на другите тимове.

 Когато сезон 2010-11 привършва, Скоулс обявява отказването си от играта и се присъединява към треньорския състав на Манчестър Юнайтед. Но когато по Коледа отборът на „червените дяволи“ е раздиран от контузии, сър Алекс се обръща към него. И това говори колко ценен е Скоулс от шотландеца. Пол се завръща на игрището срещу Ман Сити за ФА Къп с 97% успешни подавания от 71 опита – впечатляваща статистика за някой на неговата възраст, който е бил 6 месеца извън терените.

 Някъде по това време феновете на футбола започнаха наистина да оценяват таланта на Скоулс. Плеймейкърските му качества станаха важни в играта на Острова. С Шави и Иниеста, които диктуват играта на Барса и Испания, талантът на Скоулс нямаше как да не бъда отбелязван. Точно като Шави и Иниеста, Скоулс е от онзи вид халфове, които подават „с едно докосване, с правилната скорост, в правилния момент, точно на крака на своя съотборник“, но също така е и от онзи вид подавачи, които могат да вдъхнат живот на един мач с едно докосване, с един пас, който разсича защитата на опонента. Да си добър подавач е като това да си артист. Цялото игрище е твоето платно, на което изпълваш пространството със своето движение и с визията си накъде да продължи играта. Рисуваш с всяко докосване, а всеки пас има различен цвят. Ако подавачите бяха художници, Скоулс щеше да е редом до Ван Гог и Пикасо.

 Но скоро след появата на тази тези теза, че Скоулс е наистина подценяван играч, се появи и друга теза, противоположна на тази, която току ще споменахме. Сравняван с Джерард и Лампард, Скоулс наистина изглежда по-слаб играч откъм голова сметка и участия за английския национален отбор. Но Лампард и Джерард са съвсем друг тип играчи, сравнени с него. Джерард винаги е бил любимец на феновете - мотивиращ лидер, винаги правеше героични неща на терена и вкарваше във важните моменти, Лампард пък беше любимец на мениджърите – беше рядко контузен, вкарваше много, изпълняваше всяко едно тактическо нареждане. А Скоулс не вкарваше много, не беше лидер и често проявяваше буйния си нрав, но пък беше любимец на другите играчи. Със своите пасове, той успяваше да диктува играта по един несравним начин, дори и от дълбочина и да намира всеки съотборник в правилния момент. Скоулс беше майстор на паса преди асистенцията - може да изведе някое от крилата в перфектна позиция за центриране. "Името на Скоулс се споменава много в Ла Масия. Той е майстор и учител." - казва Меси. 

 Какво наследство обаче ще остави Скоулс зад себе си? Никога не е бил в топ 3 за Златната топка, има само 2 включвания в Отбор на годината на ФА и изключително малко индивидуални награди. Въобще не е впечатляващо за играч, когато много хора зачитат за един от най-великите в историята на Ман Юнайтед и в историята на английската игра. Но Меси, Шави, Иниеста, Зидан, Пирло, Гуардиола, Анри - всеки от тях се е изказвал ласкаво за качествата на Скоулс. Според тях той е един от най-великите полузащитници изобщо. Тогава защо трябва да го интересува какво казват критиците за бройката на индивидуалните му награди? По всичко личи, че той и без това не иска такова внимание.