Как една вечер на "Анфийлд" превърна Атлетико в най-коварния отбор в Европа

 Преди първия мач с Атлетико, Юрген Клоп спомена, че ако има скала от 1 до 10 за оценка колко емоционален е един треньор, той ще получи 6 или 7, а Диего Симеоне ще получи 12. Юрген обаче знаеше в какво се забърква срещу един от най-лудите треньори и срещу отбор, който рядко изненадва с хубава игра, но доста често отстранява традиционните колоси и често стига до финали на европейските купи в последните 10 години. Често накрая, разбира се, Атлетико губи на финала от Реал Мадрид. Мачът в сряда вечер показа, че футболът, който изповядват "дюшекчиите" е донякъде циничен, но той отразява напълно противоречивия характер на треньора им Диего “Чоло” Симеоне и корените на тази философия се крият в аржентинското разбиране за футбола. 

 Например, в мача срещу Реал за Суперкупата на Испания, в последната минута на продълженията, преди дузпите, последният в защита за “белите” Феде Валверде посече Мората, при това напълно нарочно, без никакъв шанс да играе с топката, който се откъсна сам срещу вратаря. Естествено - получи червен картон. Това вкара мача в дузпи и Реал спечели Суперкупата. Напускайки терена, Симеоне потупа уругваеца в знак на разбиране и съчувствие, сякаш е негов играч.  На пресконференцията след мача самият Чоло спомена, че и той би направил това като играч и похвали Валверде, че се е жертвал за отбора си. Цинично, нали? Особено ако си роден и израстнал в Европа. Само че тук става въпрос за аржентинец. Може би за да разберем защо футболът на Атлетико наподобява този на Аржентина от 1986, 1990 и даже 2014 година, то трябва да се върнем още по-назад във времето. 

 През 1958 година ‘гаучосите’ се готвят за световното в Швеция с ясната представа, че са най-добрите в света. Преди това Аржентина не участва дори в квалификациите за първенствата през 1950 и 1954. Това е по заповед на диктатора Хуан Перон, който вижда в каква национална трагедия се превръщат загубите на националния отбор на предишните Световни първенства. Просто и той е преживял тези загуби като фен.  

 През 1958г. обаче, 'албиселесте' отиват на турнира, след като са спечелили Копа Америка през 1957 и победили на финала Бразилия. Клубните им отбори произвеждат таланти като Ди Стефано и Омар Сивори, които са натурализирани от европейските нации, стават звезди и играят за националните отбори на Испания и Италия и на Реал и Ювентус съответно. Всъщност, аржентинците са сигурни, че ще станат световни шампиони, като най-вече се притесняват, че новите им таланти пак ще останат в Европа и няма да играят за Аржентина повече. Те знаят, че играят виртуозно с много подавания и атакуващо и са убедени, че заради красивата си игра заслужават титлата. В групата са само с европейски отбори и още в първия мач идва студеният душ: загуба с 1:3 от Германия. Следва победа срещу Северна Ирландия, но Чехословакия ги удря в земята с 6:1 и те завършват последни в групата. 

 Връщането в Буенос Айрес е национална трагедия. Всъщност, връщане в Аржентина на националния отбор, освен ако не е играл поне финал на Световното, се възприема като трагедия и до ден днешен. Сезар Луис Меноти, който е треньор на Аржентина при първата им световна титла от 1978 година, посочва фиаското от Швеция като преломен за философията на аржентинския футбол, който ги кара да сменят начина си игра. Меноти твърди, че оттогава в психиката им се заражда един страх от загубата. Започват да играят агресивно и акцентират върху физическите елементи на играта. Тренировките в аржентинските клубове започват да наблягат на физическата подготовка, след като се видяли как играят и биват надигравани европейците. В наши дни Маурисио Почетино подчертава същото като говори за начина, по който вижда играта и че аржентинците реално не могат да понасят загубата във футбола. След 1958г. те приемат и черти от непопулярния дефанзивен стил на аржентинеца Еленио Ерера, посочен за изобретател на катеначото. Иронично или не, той е треньор на Атлетико през 1949-1952, но никога не е бил треньор на аржентински отбор. Новият стил на 'гаучосите', наричан от някои ‘гринта’ или ‘пикадия’, е едно различно катеначо, с мръсни влизания и без никакво спортсменство. Стилът обаче се развива и се стига дотам че през 1969г. на реванша в Буенос Айрес между Естудиантес и Милан за Междуконтинентална купа, един от италианските играчи е набоден с карфица от аржентински футболист. След мача трима играчи на Естудиантес са вкарани в затвора за 30 дни. Това е обаче просто повторение на сцените от 1968г. когато Естудиантес играе същия финал, този път потърпевш е Манчестър Юнайтед. Естудиантес печели трета поред Копа Либертадорес през 1970г. Иронията продължава - Диего Симеоне е треньор на Естудиантес, когато те печелят шампионата на Аржентина през 2006-2007 след 23 години прекъсване. 

 През 60-те и 70-те години, с новия си стил, аржентинските клубове имат превъзходство в Копа Либертадорес. Индепендиенте е все още рекордьор със седем титли в турнира. Като прибавим колосите Ривър и Бока, доминацията е пълна. На Световното през 1966 година срещу Англия аржентинците губят с 0:1 в скандален мач, в който играят по-добре, но са посечени от съдията, а капитанът Ратин е изгонен. След мача английският треньор Алф Рамзи, на снимката по-долу, забранява на играчите си да сменят фланелките си с аржентинските футболисти, като дори взима вече разменените фланелки и ги връща в ръцете на футболистите. Той нарича аржентинците ‘животни’, въпреки че англичаните са извършили повече нарушения от 'гаучосите'. Отново Аржентина е в траур и тъгува по поредния славен отбор, “загубил” световната титла. Ако прескочим малко напред, задълбочен анализ ще покаже, че Аржентина печели на контраатака световната титла през 1986г. Разликата е там, че понякога Марадона сам си прави контраатаката и сам си вкарва гол. Цинизмът също не липсва и неговата “божия ръка” срещу Англия му носи божествен статус в родината му и до днес. На финала през 1990г. "албиселесте" губят финала от Германия, където получават два червени картона. До този мач те достигат само с дузпи, плюс една контраатака (единствената им атака в мача) за 1:0 срещу Бразилия на 1⁄8 финала. На 1⁄4 финала отстраняват легендарния и последен отбор на Югославия незаслужено с дузпи. "Плавите" играят може би най-красивия футбол тогава. Следват няколко неуспешни опита да пробият отново, включително унизени през 1994г. от двата превъзходни балкански отбора на България и Румъния. Чоло е пряк участник във всички нещастни отпадания през 1994, 1998 и особено през 2002г., когато бяха супер фаворити, но отпаднаха още в групата. Историята сякаш  връща часовника назад. 

 Всичко това формира манталитета на Симеоне, вечният правокатор, играещ като дефанзивен халф с подчертано лидерски качества. Освен с раздаването си на предела на възможностите си (откъдето идва и прякорът му “Чоло”), той е в историята като играчът, “изработил” червени картони на противника в два поредни мача на елиминации Световното 1998 - срещу Дейвид Бекъм на 1⁄8 финала и нидерландеца Артур Нюман на 1/4 финала. През 2002г. когато Англия и Аржентина са отново в една група, Бекъм наскоро признава в интервю, че най-много се е притеснявал, че ще се изправи срещу правокациите на хитрия Симеоне. Психиката вече става неговото оръжие.

 Треньорът Симеоне обаче не е особено различен от играча. Изгражда един Атлетико по свой образ и подобие и от посредствен отбор с отминала слава на бивш гранд го извежда до нови титли и купи. Печели титлата в Испания срещу Барселона на Меси и Реал на Роналдо, когато и двамата са в пика на кариерата си. Играе два финала в Шампионската лига срещу Реал и ги губи и двата след продължения или дузпи.

 На пресконференцията преди първия мач между Атлетико и Ливърпул, Клоп засипа с похвали отбора на Симеоне - че е световна класа, че били едва ли не гладиатори. Въпреки напускането на капитаните Габи и Годин и други ключови играчи, Чоло все още поддържа отбора да е световна класа и много организиран. Ето какво каза Клоп след реванша:

 “Разбира се, че приемаме загубата, но тази вечер нещо не беше както трябва. Не разбирам как Атлетико как играят така с качеството, което притежават. Те могат да играят правилен футбол, защото имат играчи от световна класа. Те обаче си стоят дълбоко в защита, всички в защита…. те  нямаха реално контраатаки през 90-те минути. Много е трудно да се играе срещу такива отбори”

Maйкъл Оуен след загубата:

 “Моля всички да ми спестите безумните уроци какъв голям тактик е Симеоне. Няма нищо гениално да наредиш 11 играчи от световна класа зад топката. Ливърпул ги натикваше цял мач постоянно в тяхното поле.”

 “Сега играчите на Атлетико сигурно си стоят в съблекалнята и се чудят как са могли да победят с тази ужасна игра този Ливърпул, който играеше превъзходно”

 Истината е, че Ливърпул изигра може би най-добрия мач от началото на годината. Имаха бързина, насрещна преса, неуморими и постоянни атаки на скорост с директни пасове. Създадоха много положения с тези скоростни, мощни и много опростени атаки, типични за новата германска футболна школа. Някои анализатори твърдят, че този нов стил на германските отбори има много заемки на украинската футболна школа на Валерий Лобановски, но това ще е тема на друга статия. Наистина този Ливърпул е наслада за гледане и с треньора си Клоп, който между другото е безмилостен на терена срещу противника и притежава типичния немски състезателен дух. Това си личи когато го гледаме на тъчлинията, независимо, че е усмихнат на интервюта и има забавен характер пред журналистите.

 Някои ще обвинят вратаря Адриан за грешките при головете, само че не може да пада вината изцяло върху него. Ето защо се връщам пак на Атлетико. Виждали сме много отбори да се пречупват пред такава обсада на наказателното поле и нонстоп атаки от типа “бомбардировки”. Te обаче не се огънаха и запазиха хладнокръвие в постройката на игра, знаейки че ще имат 1-2 шанса да пречупят английския отбор. Помогна и брилянтният Ян Oблак, който е сред най-добрите вратари в света за последните 4-5 години. Причината за отпадането на Ливърпул може да се търси и в първия мач, където 'мърсисайдци' проспаха първите 30 минути и оставиха Атлетико да ги постави в нокдаун. Всички знаем колко е трудно в турнирните мачове да се възстановиш след ранен гол и колко е важно да не допуснеш гол на свой терен. Така че Атлетико си свърши работата наполовина с това 1:0 у дома, нищо че имаше около 30% владеене на топката на "Уанда Метрополитано".

 Ключът в тези мачове на елиминациите е в детайлите, те решават кой ще продължи напред. Атлетико направи нещо много правилно, в което много отбори грешат, когато се изправят срещу супер-клубове като Ливърпул. В тези мачове “по-малкият клуб” ще има 1-2 шанса за гол и трябва да ги вкара. Ако не можеш да вкараш минималните шансове, които ти дава големият клуб, си обречен и Атлетико знаят много добре това. Очевидно бяха подготвени да нанесат този коварен удар. Коментаторите в Англия го нарекоха “sucker punch” - термин за удар в бокса, който противникът нанася, когато си уверен, че печелиш, след като си го понабил яко вече. Изведнъж без време за подготовка те удрят здраво докато си разсеян и те пращат в нокдаун. Просто отборите като Ливърпул, Барселона и Реал няма да ти позволят да имаш нещо повече от това в такива мачове. Атлетико е подготвен и направи именно това, защото той реално играе в първенство, където да играеш срещу Барселона и Реал е ежедневие. Ето защо “дюшекчиите” изобщо не се стряскат от големите отбори и “могат да носят на бой”. Това именно е приносът на Симеонe - да играеш дефанзивен футбол с аржентински цинизъм, на който и италианските треньори биха завидели. Миналата година при победата у дома срещу Ювентус, Симеоне показа цинично, че има “големи топки” пред публиката у дома. Само че Ювентус на Алегри не се подведе по начина му на игра в реванша и спечели с 3:0, показвайки, че не е чак майсторът, за който се мисли. В реванша Ювентус не даде и половин шанс за гол или “sucker punch” и отстрани Атлетико. Клоп допусна обаче грешка и се подведе да играе на нон-стоп атака на всяка цена. 

 Поредното доказателство за цинизма на Симеоне е, че след мaча дори се изказа като противник срещу правилото за гол на чужд терен с полу-абсурдни и нелогични аргументи, защото това щеше да има логика ако беше загубил с 1:2 и продължил. Целият му план за мача беше изграден да удари коварно веднъж Ливърпул, което щеше да ги уязви и те да се отворят още повече и така мачът стигна то 2:3. Той обаче беше респектиран от храма на Ливърпул и вечно пеещата трибуна ‘Коп’ и реши да покаже уважение този път и сякаш се извини за начина, по който неговият отбор играе. Нещо, което пропусна да направи, когато срещу Байерн на Гуардиола този гол на чужд терен му спечели място на финала през 2016г. Точно за да вкара този един-единствен гол, той отиде на стадиона на Ювентус в реванша миналата година, но италианците не му позволиха.

  Силата на Атлетико, между другото, идва точно от този изграден противоречив характер на техния треньор. Този стил се крепи, освен на безкомпромисната защитна тактика и на здрава психика. Те имаха здрави нерви да издържат и в един момент при 2:1 просто пречупиха Ливърпул психологически, именно заради това правило за гол на чужд терен, което може би трябва да отпадне. “Мърсисайдци” смачкаха с игра Атлетико над 100 минути. Вярно е, че последните не се предадоха и представете си как са се чувствали играчите на Ливърпул след такова тотално надиграване на противника в продължение на 100 минути. Повеждаш с 2:0, изведнъж получаваш гол, все още водиш с 2:1 само че отпадаш. Независимо, че си доминирал с голове през целия мач. Вместо да окуражава атакуващия футбол, правилото за гол на чужд терен насърчава коварните отбори като Атлетико и приляга изцяло на тяхната тактика. От друга страна, няма как да не ни е симпатичен този мадридски отбор, който оцелява и се бори като равен с вечно толерираните Реал и Барселона и другите грандове. Това при факта, че не притежават звезди и специални играчи. Просто всичките са изключително здрави психически и готови на всичко и до край. Това е техният начин да оцелеят - здрава психика, здрав труд и организация с внимание към всеки детайл. Трябва да признаем този парадокс как едно нещо може да e едновременно грозно и красиво в съвременния футбол. Това е футболната философия, която Атлетико изповядва с такова майсторство. На моменти се включва цинизъм от треньора, което е един вид психологическа игра с противника. Това е модерната и по-рафинирана версия на аржентинската ‘гринта', която Чоло Симеоне е измайсторил за модерния футбол. Сякаш Атлетико има една единствена звезда и това е техният треньор Диего Симеоне. 

 Утешението за Ливърпул със сигурност е, че титлата на Англия тази година идва на "Анфийлд". Заради отложения мач на Ман Сити обаче, "мърсисайдци" ще пропуснат статистическия шанс да станат шампиони на "Гудисън Парк" срещу Евертън. Феновете от червената страна на река Мърси сякаш тази година повече искат тази титла, в сравнение в Шампионската Лига, след 30 години прекъсване.