През 2011г, все още само вице-президент на НР Китай, Си Дзин Пин обяви, че има 3 мечти във футболно естество за страната му: Китай да участва редовно във фазата на елиминациите на Световно първенство, да е домакин на Световно първенство и да спечели едно до 2050г. Имайки предвид успеха на Олимпиадата през 2008г и предстоящите Зимните игри през 2022г и Азиатската купа през 2023г, домакинствани от Китай, страната има нужния опит да е успешен домакин на голям футболен форум. Но другите две цели на президента на Китай за сега изглеждат трудно постижими и ще отнеме доста време и правилно планиране, докато станат реалност.
В западното общество се е натрапило схващането, че футболът в Китай не е на висота. Истината е, че китайците обичат играта. По време на Световното миналата година, Китай претърпява невиждано оживление. Въпреки, че страната не се класира на Мондиала, цели 100 000 китайски туристи са пътували до Русия, за да наблюдават мачове от турнира. Сравнете това с 10 000 англичани, отишли да подкрепят момчетата на Гарет Саутгейт на Световното. Един мач от английската висша лига събира над 320 милиона зрители в Китай, а средната посещаемост на стадионите е най-голямата в Азия – 22 000 на мач. Но докато досега ролята на китайците в играта е била ограничена до тази на фенове, вече започва и развитието им в друга посока – тази на играещи.
Китайското правителство съвсем наскоро започна да вижда футбола като спорт, който може да вдигне престижа на страната. Други спортове винаги са били фаворизирани за сметка на „красивата игра“. Президентът Си Дзин Пин вижда футбола като основен фактор в трансформирането на Китай в глобална суперсила (не само в спортно отношение), но липсата на футболна традиция е голям проблем, който клубовете се опитват да компенсират с приличането на чуждестранни играчи и треньорски състав.
Китай е сравнително слаба футболна сила, имайки предвид ресурсите, с които разполагат. Над 1,2 милиарда души и липсата на спортове, които могат да се конкурират като популярност с футбола, означават, че Китай наистина има потенциал да стане футболна сила. Единственото участие на Мондиал на страната е през 2002г, а тимът прави едно доста незавидно представяне. Китайците не отбелязват нито един гол, а допускат цели 9 попадения в своята врата в група с Коста Рика, Турция и Бразилия, като само Саудитска Арабия се представя по-зле от тях. Въпреки всичко в Китай кипи огромна футболна треска, за която няма признаци да се отслаби и с увеличаващите се ресурси, инвеститорите (частни и държавни) стават все повече. Тяхната цел е да изградят футболна система, която да произвежда таланти от световна класа редовно, и първенство, което да привлича погледите на останалия свят.
Един от проблемите с плановете на Си Дзин Пин е фактът, че китайските елитни клубове са притежавани от частни собственици, чиято единствена цел е печалбата. За да привлекат повече зрители за отборите си, собствениците наливат пари в световно известни таланти от Европа и Южна Америка и рядко инвестират в развитие на младежката инфраструктура. Но благодарение на Футболната асоциация на Китай, цената за закупуване на чужди играчи се вдигна след януари миналата година. С всяко пристигане на чуждестранен играч, китайският отбор, закупил го, трябва да плати данък на футболната асоциация, равен да цената, платена за играча. Множество клубове предпочитат инвестирането в местни кадри след тази промяна. Друга мярка против това е едно правило, въведено от асоциацията: за всеки чуждестранен играч в стартовата единайсеторка трябва да има поне 1 китайски играч под 23 години.
И все пак идването на чуждестранни играчи има и своите предимства. Когато в тима пристигне футболист от световна класа, той вдига класата на целия отбор. И ако този играч има позитивна настройка към отбора и е добър лидер, той има положителен ефект върху съотборниците си по време на тренировки и по време на мачове. А и младите играчи в клуба имат модел, на който да подражават. Това вдига нивото на целия отбор, както в дългосрочен така и в краткосрочен план. Друга политика включва строенето на стадиони в други държави с цел обменяне на футболен опит и политически услуги.
Опитите за реформация на мъжкия футбол в Китай обаче не датират от времето на Си Дзин Пин. Още от 50-те години на миналия век Китай се опитва да вдигне нивото на играта до това на най-добрите в света. За страна с толкова голяма история в инвестирането във футбола, постигнатото изглежда наистина малко. Да, някои от събитията в последните 70 години разрушават много части от китайското общество, включително и футбола, но след такива инвестиции е немислимо да нямаш национален отбор, който да прави страната горда.
Очевидно, китайският футбол се нуждае от промяна и Си Дзин Пин е устремен да я направи. Настоящите реформи са плод на „отборната игра“ не само на Китайската футболна асоциация и на Министерството на спорта, но и на Министерствата на образованието и финансите, Комисията на национално развитие и реформи, Държавната преса, радио и филмова „пропаганда“ и не на последно място Младежката формация на комунистическата партия. Държавният съвет се е заел да координира действията на всички тези институции. Тези усилия на президента изглеждат много по-добре координирани от предишните опити за реформи, а успехът му в мобилизирането на частния капитал със сигурност може да донесе още по-големи успехи.
Китай и друг път е опитвал да реформира футбола в страната, но опитите на държавните институции никога не са изглеждали по-добре координирани и финансирани. Настоящият план на Си Дзин Пин за вдигане на нивото на китайския футбол се състои от 50 основни точки и една от основните цели е да откъсне Китайската футболна асоциация от Министерството на спорта, практически извеждайки федерацията извън влиянието на държавата и партията.
Друга основна част от плана е конструирането на футболни училища. До 2025г Китай смята да отвори над 50 000 хиляди футболни училища, които ще комбинират традиционните китайски методи на обучение и футболно образование. Общият брой да футболните игрища ще нарасне до над 70 000, като основната цел на правителството е да има по едно игрище на всеки 20 000 човека, а общият брой на хората, играещи футбол, трябва да достигне до 50 000 000, ако планът е изпълнен правилно. Целта на всичко това е да се осигури платформа за развитие на млади таланти както във формата на играчи, така и в формата на треньорски състав с визия към играта.
„Да се даде за пример позитивният ефект на футбола върху тялото и морала, така че футболът да бъде приеман като основна част от воденето на здравословен начин на живот. Да се поддържа спортният дух, който носи със себе си обединеност, кооперация и споделяне на щастието от играта. Да се поддържа уважението към правилата и към опонента, съдиите и привържениците.“ – гласят някои от точките в плана.
Естествено много китайци предпочитат децата им да се занимават с футбол само като с хоби. Китайските родители не искат децата им да играят футбол, а да учат усърдно и да станат доктори, инженери, архитекти – професии, които традиционно са приемани като по-престижни от обществото в Китай. Футболът не е професия, която е сигурна в дългосрочен план и родителите често не позволяват на децата си да играят футбол по тази причини. Това е най-голямото предизвикателство пред Си Дзин Пин и неговия грандиозен план. Ще може ли отношението на традиционното китайско общество към футболната игра да се промени?
Китайското общество е показвало много пъти в хилядолетната си история, че може да се справи с всичко, което си постави като цел. Имайки предвид работохолизма на китайците, техния предприемачески дух, тяхната отдаденост към занаята, с който се занимават и сериозните планове на правителството, покрити със сериозно финансиране, осъществяването на футболната мечта на Китай може да не се окаже невъзможно. Инвестирането в дългосрочен план вече започва да има превес над това в краткосрочен, но все още много работа трябва да бъде свършенa. Правилният път е поет и нищо чудно през 2050г футболният свят да има нова суперсила.
